Определение № 50092 от 09.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3146/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 90 от 23.05.2022г. по гр.д.№ 213/2021г. на Кюстендилски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260148 от 04.12.2020г. по гр.д. № 774/2020г. на Дупнишки районен съд за отхвърляне на предявения от В. Й. Д. против И. М. С., Л. М. Р., С. М. Б., И. В. Г., Р. М. М., Ж. И. С. (починал и в правата му са встъпили наследниците му А. Ж. А. и И. Ж. И., които са страни са собствено основание), А. Ж. А., И. Ж. И., Р. Ю. В. (починала и заместена от наследниците си А. С. И. и В. С. М.), Й. Ю. П., С. Ю. Г., И. И. И. чрез законния му представител И. С. И., М. Г. Р. и С. Р. Д. иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ за установяване, че към момента на образуване на ТКЗС в [населено място] през 1957г. наследодателят на ищеца Й. Д. Д., починал 1997г., е бил собственик на нива с площ 0,400 дка в землището на [населено място], в местн. „К.” при съседи: от север М. Г. Г. и от юг С. Д. Д.. Касационната жалба е подадена от ищеца по иска В. Й. Д. чрез пълномощника адв. В.. Поддържа се неправилност на решението поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, свързани със събирането и обсъждането на доказателствата, като конкретно се визира отказът на съда да назначи техническа експертиза за установяване местоположението и площта на имотите на страните, както и незачитането на признанието на иска, направено от част от ответниците. Иска се допускане на касационно обжалване по правните въпроси: 1/ длъжен ли е въззивният съд в мотивите си да извърши преценка поотделно и в съвкупност на събраните доказателства и правнорелевантните факти, като посочи кои доказателства кредитира и кои приема за недостоверни; 2/ при констатирана разлика в площта на имота, посочен в опис-декларацията и в решението на Поземлената комисия и при издадено решение на ПК за по-голяма площ от признатата, длъжен ли е въззивният съд да извърши косвен съдебен контрол за нищожност и незаконосъборазност. Представена е съдебна практика на ВКС, която разрешава посочените въпроси. Ответницата Й. Ю. П. в писмения си отговор моли да не бъде допускано касационно обжалване. Ответниците И. Ж. И. и А. Ж. А. не вземат становище по съществото на жалбата, но претендират разноските да са в тежест на ищеца, защото не са станали причина за завеждане на делото. Навеждат възражение за прекомерност на заплатения от ищеца адвокатски хонорар. Ответникът С. М. Б. счита, че жалбата не следва да се допуска до касационен контрол. Претендира разноски. В същия смисъл е и отговорът на ответниците И. М. С., Л. М. Р., Р. М. М. и И. В. Г.. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ. Ищецът е наследник на Й. Д. Д., починал на 03.01.1997г., а ответниците са наследници съответно на М. Г. Г. (поч. на 04.04.1982 г.) и на С. Д. Д. (починал на 09.01.1977 г.). Ищецът твърди, че правото на собственост е възстановено с решение на Поземлената комисия от 1993г., но при извършено трасиране през 2019г. за установяване границите на имота, се оказало, че той попада върху имот № ***, възстановен на наследници на М. Г. и върху имот № ***, възстановен на наследници на С. Д. Д.. От това произтича правния интерес от спора. В приложената по делото опис-декларация са посочени имотите, притежавани от Й. Д.. С решение № Р1084/10.02.1993 г. на ПК гр. Сапарева баня е възстановено право на собственост на Й. Д. в съществуващи (възстановими) реални граници върху 13 земеделски имота, сред които ливада от 0,900 дка и нива от 0,400 дка м. „К.. Имотите не са индивидуализирани по граници и съседи, липсва и скица към решението. Видно от записка за вписване на нотариален акт за продажба от 21.11.1941г. М. Г. е придобил ливада в м. „К.“ от 1,8 дка. Представена е и опис-декларация на имотите притежавани от М. Г.. Свидетелят С. Й. заявява, че знае къде се намират имотите на Г. и на В. Д. - до манастира в м. „К.“, че тези имоти били внесени в ТКЗС, а впоследствие възстановени, като след възстановяването се обработват от Д.. Свидетелят сочи, че Й. Д. е имал два имота в тази местност. Свидетелят В. сочи местоположението на м. „К.“; заявява, че в тази местност имот има М. Г., а също и Й. Д. - неговият имот е над нивата на Г.. Свидетелят сочи съседите на имота на Й., площта му - 400-500 кв.м. и че го е притежава по наследство от баща му. Според него преди образуването на ТКЗС имотът е обработван от четиримата братя Д.. Пред въззивния съд е представен препис на опис-декларация на полските имоти на братя С. и др. М.Д., придобити по наследство от М. К.Д., където фигурира ливада в м. „К. от 1,8 дка. Установено е, че Д. К. Д. е баща на Й., Д., а К. В. Д. е баща на Д. Д.. Видно от данните по делото, че в отговорите по чл. 131 ГПК ответниците Ж. С. (починал и заместен от наследниците си), И. И., А. А., Р. Ю. В. (също починала и заместена от наследниците си) са признали иска. Пред въззивния съд, в изпълнение на дадени указания, ищецът е уточнил съседите на имота към момента на образуване на ТКЗС както и придобивното основание на наследодателя си. При тези фактически обстоятелства въззивният съд е намерил иска за недоказан. Посочил е, че спорът по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ е за това на кого е принадлежало правото на собственост върху даден земеделски имот към момента на образуване на ТКЗС, като предпоставка обуславяща в чие лице следва да се извърши възстановяване на собствеността при спор относно този факт. В случая твърдението на ищеца е, че описаният в исковата молба земеделски имот е принадлежал на наследодателя му Й. Д., който го е придобил по наследство от своя баща Д. К. Д.. По делото е установена родствената връзка между посочените лица, но не е доказано процесният имот да е бил притежание на някого от тях. Показанията на разпитаните свидетели сочат границите и местоположението на имота, но не установяват, че той е принадлежал на някой от наследодателите на ищеца. Наведените във въвзивната жалба доводи за незачитане изявлението на четирима ответници, с което признават иска, въззивният съд е намерил за неоснователни. Посочил е, че съдът не е обвързан от становищата на страните, а следва да ги преценява по вътрешно убеждение и в съвкупност със съдържащия се по делото доказателствен материал. Видно, че въззивната жалба на В. Д. съдържа искане да бъде назначена техническа експертиза, която да установи какви имоти са притежавали наследодателите на ищеца и на ответниците в местн. “К.“ и “Н. с.“, какви имоти са им възстановени, идентични ли са двете местности и др. Въззивният съд е оставил искането без уважение като ирелевантно. В решението си е намерил за неоснователен доводът, че е следвало да назначи техническа експертиза за изясняване местоположението на имотите на страните. Изтъкнал е, че състезателността е основен принцип на гражданския процес и изисква страните да посочат фактите, на които основават исканията си и да проведат доказване на тези факти с избраните от тях доказателствени средства. Счел е, че не е налице посочената в Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК хипотеза, тъй като във въззивната жалба няма оплакване делото да е останало неизяснено от фактическа страна, нито се прилага императивна разпоредба на закона, което да обосновава задължение за съда служебно да назначи експертиза. При преценка на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира, че такова е налице по първия процесуален въпрос, свързан със задължението на съда да събере и обсъди правнорелевантните за спора доказателства. Следва да се прецени дали като не е уважил искането за техническа експертиза съдът се отклонил от указанията в Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.3. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.