Определение № 1041 от 01.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 2225/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците в производството А. Г. Б., Ж. Г. Г. и З. Г. П., чрез процесуален представител, срещу въззивно решение № 238 от 12.06.2024 г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.т.д. № 193 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 47 от 26.01.2024 г., постановено от Окръжен съд – Пловдив по т.д. № 279 по описа на съда за 2022 г., с което на свой ред са отхвърлени като неоснователни предявените от касаторите срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК] искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумите от по 120000 лв. за всеки един от тях, ведно със законната лихва върху сумите, считано от деня на увреждането – 09.02.2021 г. до окончателното изплащане, претенциите за които суми са предявени като частични от суми в общ размер от по 200000 лв. за всеки от касаторите, представляващи обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от ПТП, причинено на 09.02.2021 г. от Й. Д. Д. при управление на лек автомобил марка „Опел“, модел „Вектра“, с ДК [рег.номер на МПС] на път ІІІ – 8005, км. 2 по пътя, свързващ [населено място] - [населено място], около 19:12 ч., вследствие на което е настъпила смъртта на Г. А. Б., ЕГН: [ЕГН], със законните последици по отношение на разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за допуснати от въззивния съд редица нарушения на процесуалните правила, обусловили и неправилно приложение на материалния закон, както и за необоснованост на обжалваното решение.

Твърди се, че въззивният съд е обсъдил незадълбочено и е преценил показанията на разпитаните свидетели – очевидци на процесното ПТП Д. Т. и Й. Д., в противоречие с многогодишната практика на ВКС и в разрез с научните, логическите и опитните правила, съобразно които същите следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В изложения смисъл се сочи, че показанията на свидетеля Д. /водач на МПС/ и на свидетеля Т. /пътник в лекия автомобил и братовчед на водача/, не са преценени в хипотезата, в която са дадени, а именно – от лице – роднина на водача на увреждащото МПС, в какъвто смисъл се критикува оценката на съда, на конкретни, дадени от свидетелите показания досежно възприятията им за процесното ПТП.

Претендира се необоснованост на въззивното решение, като постановено при пренебрегване от страна на съда, на научните, логическите и опитните правила, довело до грешки при формиране на вътрешното убеждение на съда, изразяващи се в нарушаване на норми от неюридически характер. Като основно нарушение на правилата на формалната логика и на емпиричните правила се сочат изводите на съда относно фактическата обстановка, която отразява свидетелските показания.

Излага се, че от безспорно установените по делото обстоятелства – алкохолно опиянение на пешеходеца, неговата възраст – 76 г., както и сведенията за продължителното му лъкатушене и залитане, въззивната инстанция напълно несъобразявайки всякаква формална и житейска логика е приела, че Б. е бил в състояние да се движи с висока скорост и то да бяга, като съдът напълно игнорира атмосферните /зимни/ условия, при които е настъпило ПТП и приетите по делото фотоалбуми, от които се вижда, че банкетът от лявата страна по посока на движение на автомобила се състои от кал и локви, което опровергава логичността и обосноваността на изводите на съда.

Претендира се липса на логическа последователност при обсъждането на приетата по делото САТЕ, в каквато насока се излагат подробни оплаквания, базирани на дадените от ВЛ по същата, различни варианти за възможна предотвратимост на настъпването на ПТП в зависимост от движението на пострадалия, който се е придвижвал от ляво надясно спрямо посоката на автомобила. Сочи се, че съдът, пренебрегвайки безспорните според касатора несъответствия с правилата на формалната логика, изтъкнати от него, от изложените от ВЛ като възможни няколко варианта за механизма на ПТП, кредитира единствения такъв, в който водачът на лекия автомобил не е могъл да реагира своевременно на появилата се опасност и да предотврати удара – при движение на пострадалия Б. бегом с висока скорост, който вариант същевременно не се подкрепя от събрания доказателствен материал.

Настоява се, че въззивният съд е пренебрегнал факта, че е налице нарушение от страна на водача на увреждащото МПС, на общоприетите правила за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20 ЗДвП, свързани според подробно изложеното от касатора главно с избора на скоростта на движение на МПС от страна на водача при конкретната пътна обстановка, както и че съдът е оставил неизследван въпроса за отговорността на водача на увреждащото МПС спрямо тази на пешеходеца, в каквато насока се излагат също подробни оплаквания.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявените от касаторите искове, при условията на евентуалност – връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поставят, с твърдение, че са правни, съществени са за изхода на делото и са обосновали решаващите изводи на съда, въпросите:

1. Какви са критериите за прилагане на разпоредбата на чл. 172, предл. последно от ГПК при преценка на свидетелските показания на водача на застрахования при ответника автомобил, причинил ПТП при иск с правно основание чл. 432 от КЗ?

Твърди се, че решаващият извод на съда в насока на това, че поведението на причинителя на ПТП не е противоправно, от фактическа страна почива изцяло на показанията на водача на МПС Д. и неговия спътник – свидетеля Т., които според въззивната инстанция установяват, че пострадалото лице се е движело „бегом с висока скорост“. От своя страна техническата експертиза дава становище, че само в хипотезата, в която пострадалото лице – пешеходецът Б., се е движил „бегом с висока скорост“, то ударът би се явявал неизбежен, като водачът не е имал техническа възможност да го избегне чрез безопасно екстремно спиране.

Претендира се, че при преценка на свидетелските показания на свидетелите Д. и Т. съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение № 50095 от 03.04.2024 г. по т.д. № 1318/2022 г. на Първо т.о. и цитираните в него решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 759/2010 г. на Второ г.о., решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на Четвърто г.о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 4216/2008 г. на Четвърто г.о., решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д. № 165/2020 г. на Четвърто г.о., решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 г. на Четвърто г.о., решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д. № 4755/2008 г. на Второ г.о., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013 г. на Четвърто г.о. и решение № 279 от 22.12.2014 г. по гр.д. № 4004/2014 г. на Първо г.о., част от разрешенията в които съдебни актове, относими към възможната заинтересованост на свидетелите и задълженията на съда при преценката й, се възпроизвеждат в изложението.

Настоява се, че несъобразявайки заинтересоваността и на двамата свидетели, въззивната инстанция е приела, че пострадалото лице се е движело „бегом с висока скорост“, този извод съдът извел от обстоятелството, че разпитаните лица имали „възприятие за мигновеност“, а въпреки че свидетелят Т. сочи, че пострадалият се движел по средата на пътя, въззивният състав приел, че тези показания били изолирани от общия смисъл на показанията, че пострадалият е бил видян от лицата в автомобила изведнъж – „мернал се за секунда“. Излага се, че решението на съда по никакъв начин не коментира обстоятелството, че и двамата свидетели твърдят, че пешеходецът е залитал и е криволичил по пътя, а възприемането на движението като залитащо и криволичещо само по себе си изключва внезапността на появата на пешеходеца, просто защото човешките сетива изискват значително по-дълго време, за да възприемат и оценят начина на движение и специфичните характеристики на това движение. Изтъкват се конкретни различия в свидетелските показания на св. Т., дадени пред съда и пред органите на досъдебното производство.

2. Длъжен ли е въззивният съд при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила и да ги приложи при формиране на изводите си?

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с трайно установената практика – примерно, но не само решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр.д. № 1110/2011 г. на Четвърто г.о. на ВКС, в което е прието, че съдът следва да съобразява т. 3 от ТР № 2/02.07.2004 г. на ОСГК на ВКС и с приетото за необосноваността, като порок на съдебните решения на инстанциите по същество, в мотивите към ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, които са задължителни за съдилищата.

По изложени съображения се поддържа, че в случая изводите, които са направени от въззивния състав относно логическото интерпретиране на фактите, формиращи фактическия състав на непозволеното увреждане, са в пълно несъответствие с правилата на формалната логика. Това според касатора се отнася на първо място до изводите на съда за фактическата обстановка, която отразяват свидетелските показания, като според възрастта на пострадалия /76 г./ и доказаното по делото обстоятелство, че същият е употребил алкохол в степен, отговаряща на средна към горна степен на алкохолно опиянение, напълно нелогично съдът е приел, че пешеходецът е бил в състояние да се движи с висока скорост, бегом, и е намерил, че възрастта му е без правно значение, защото според показанията на св. В., същият бил „енергичен и трудоспособен човек“.

Критикуват се като нелогични изводите на съда и при преценка на заключението на САТЕ, и изложените в същото варианти за настъпване и възможностите за избягването на удара, с оглед начина на поведение на пешеходеца /пресичане или движение по средата на платното по осевата линия/, и скоростта му на движение. Поддържа се, че изводите на съда за начина именно на пресичане, а не на движение по платното, както и за движението на пешеходеца именно бегом с висока скорост, са формирани при драстично нарушение на правилата на логическото мислене, и основани на установените по делото чрез медицинската експертиза наранявания по тялото на пешеходеца, които според касатора не могат да бъдат категорично доказателство за движение при пресичане на платното, и по отношение трактовката на които касаторът излага собствени алтернативни възможности, произтичащи според него от друга възможна преценка на същите факти, и различни от тези на съда.

3. Необосновано ли е съдебното решение по иск с правно основание чл. 432 от КЗ в хипотезата, в която автотехническата експертиза е дала няколко възможни варианта на механизъм на настъпване на ПТП, като само в един от тези варианти ударът се явява непредотвратим, съдът да кредитира само този вариант, когато последния не се подкрепя от останалите доказателства по делото? По този въпрос се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и в частност с определение № 316 от 18.05.2022 г. по т.д. № 2148/2021 г. на Второ т.о. на ВКС, обширна част от мотивите на което е цитирана в изложението с твърдение, че очевидно фактите по делото, по което е постановено цитираното определение, включително и изтъкваната от касатора многовариантност на заключението на ВЛ по САТЕ, и тези по настоящото дело твърде се доближават.

4. Какъв е обемът на отговорността на водача на МПС, съпоставен с обема на отговорността на пешеходеца като уязвим участник в движението и какви са приложимите критерии, за да се възприемат за нарушени общоважимите правила за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20 ЗДвП? Претендира се противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – решение № 91 от 27.07.2017 г. по т.д. № 1099/2016 г. на Второ г.о. и решение на № 60119 от 08.11.2021 г. по т.д. № 1449/2020 г. на Второ т.о., като част от мотивите на второто от които решения и цитираните в тях разрешения на ТР № 28 на ОС на ВС по н.д. № 10/1984 г., са възпроизведени в изложението, с твърдението, че и в настоящия случай, както в цитирания, с оглед конкретната пътна обстановка, установената по делото скорост на МПС е несъобразена, особено с оглед обстоятелството, че ПТП е настъпило в населено място.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното решение, че основният и първи спорен въпрос, пренесен и пред въззивната инстанция, е налице ли е един от кумулативните елементи на непозволеното увреждане, пораждащ основание за отговорност на прекия причинител - застрахован, спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди, а именно - тези вреди да са причинени виновно от водача на МПС, и наличие на причинна връзка между противоправно негово поведение и причинената вреда.

Въззивният съд е приел, че за изясняване и отговор на този въпрос, първоинстанционният съд е извършил правилна, съвкупна и детайлна преценка на депозираните по делото доказателства и оплакванията на жалбоподателите за неправилна преценка на доказателствения материал са неоснователни. Според съда извод за релевантния за спора въпрос - налице ли е противоправно поведение у водача на застрахованото МПС или деликт - основание за ангажиране на функционалната отговорност на застрахователя, на първо място се извежда от механизма на ПТП, установен от неоспореното заключение на САТЕ по следния начин: На посочената в исковата молба дата и час - 09.02.2021г., около 19 ч. - т.е. - не в светлата част от денонощието, водачът Й. Д. Д. е управлявал лек автомобил марка „Опел“, модел „Вектра“, с ДК [рег.номер на МПС] на път III - 8005 км. 2 по пътя, свързващ [населено място]- [населено място] в посока от север на юг. Настъпил е удар с движещия се в същото време пешеходец Г. А. Б..

Анализирайки данните по делото, включително и по приобщеното ДП, позовавайки се на теоретични източници и специални методи за определяне на скоростта и посоката на движение, вещото лице е дало заключение, че движението на пешеходеца е пресичане на платното за движение от изток на запад, отляво надясно пред лекия автомобил. Категорично от заключението е установена и не е спорна скоростта на движение на лекия автомобил преди удара - 52-53 км/ч - в рамките на разрешената за населено място и по-ниска от разрешената скорост извън населено място /като е установено, че ПТП-то е настъпило в граничната, изходна част на [населено място]/ и скорост към момента на удара - около 48 км/ч. Съдът сочи, че категорично е установено от заключението на САТЕ и не е спорно, че при конкретната пътна обстановка и атмосферни условия, водачът на лекия автомобил /който е управлявал на къси фарове/ е имал дължина на конкретна видимост 50-60 м. и дължина на спирачен път /опасна зона на спиране/ 50-60 м.

Според съда както заключението на САТЕ, така и заключението на съдебномедицинската експертиза водят до категоричния извод, опровергаващ твърдението на ищците, че пострадалият се е движел по пътното платно, успоредно на осовата линия, доколкото съгласно заключението на СМЕ, всички увреждания на пострадалия са странично - отдясно /констатации от протокол за аутопсия на труп/, при което според съда следва да се приеме за установено, че ударът между лекия автомобил и пешеходеца е настъпил при пресичане на платното за движение от последния, а не при движение по платното за движение, при което уврежданията биха били фронтални. Според въззивния състав при категорично установената скорост на лекия автомобил, дължина на конкретна видимост и опасна зона на спиране, но при липса на конкретни данни относно скоростта на движение на пострадалия, вещото лице от САТЕ е посочило няколко варианта относно възможността, съответно - невъзможността на водача на лекия автомобил да предотврати ПТП:

1. Ако пешеходецът се е движел със спокоен, бърз ход или бегом с ниска и средна скорост, то при навлизането му на платното за движение отляво, мястото на удара е било извън опасната зона на автомобила; 2. Ако пешеходецът от неподвижно състояние е ускорил с максимално ускорение и се е движел със спокоен, бърз ход или бегом с ниска и средна скорост, то при навлизането му на платното за движение отляво, мястото на удара е било извън опасната зона на автомобила; 3. Ако пешеходецът се е движел бегом, с висока скорост, то при навлизането му на платното за движение отляво, мястото на удара е било вътре в опасната зона на автомобила; 4. Ако пешеходецът от неподвижно състояние е ускорил с максимално ускорение и се е движел бегом, с висока скорост то при навлизането му на платното за движение отляво, мястото на удара е било вътре в опасната зона на автомобила. Според въззивния състав не може да се възприеме тезата на жалбоподателите, че от така посочените няколко варианта може да се установи механизъм на ПТП, при който то е настъпило в резултат на деликтно поведение от страна на водача на МПС.

За въззивния съд съвкупната преценка на доказателствата - посочените от вещото лице алтернативи на поведението на пешеходеца, съпоставимо с гласните доказателства - показанията на свидетелите Д. и Т., води до извод, че поведението на пешеходеца - скоростта на движението му при навлизане на платното за движение е била тази, посочена във вариант трети и четвърти, при което ударът е настъпил в опасната зона за спиране на автомобила. Съдът цитира показанията на свидетеля Д., заявил: „...просто видях нещо как прехвърча отляво надясно. Видях го точно, когато осветиха фаровете, набих спирачките и след това предстоеше удар. „…видях някаква сянка, която или прибягва, или залита отнякъде.“ Съдът възпроизвежда показанията и на свидетеля Т. /пътувал в лекия автомобил до водача/: „по време на ПТП ръмеше слаб дъжд, беше зимата, беше тъмно. Пътните условия позволяваха да се вижда пътното платно нормално, виждаше се и около пътното платно. …Преди момента на удара ми се мерна нещо като сянка. Както си карахме, нещо ми прибяга пред колата, изведнъж изтупка в колата, даже не знаех, че е човек това. Бързо мина, според мен криволичеше по пътя и се удари в колата. …залиташе. Просто го мернах за секунда, но не успях да предупредя водача.“ Въззивният състав излага, че гласните доказателства установяват по-висока от нормалната скорост на движение от страна на пострадалия или „бегом“ и внезапност на пресичане на траекторията на движение на лекия автомобил и пешеходеца.

Според съда не може да се възприеме тезата на жалбоподателите за заинтересованост и на двамата свидетели. Ако показанията на водача на лекия автомобил - Д., чието противоправно поведение би било основание за ангажиране функционалната отговорност на застрахователя - ответник, могат да се приемат за предубедени, то това не се отнася до показанията на свидетеля Т. - незаинтересовано от изхода на делото лице. Но /сочи съдът/, показанията на свидетеля Д. и показанията на свидетеля Т., почиващи на лични и непосредствени възприятия, които са и единствени очевидци на инцидента, са идентични относно начина на преминаване на пешеходеца през платното за движение - бързо, скоростно преминаване „за секунди“. Според съда липсва твърдяното от жалбоподателите противоречие на гласните доказателства с останалия доказателствен материал, както и твърдяното вътрешно противоречие в показанията на свидетеля Т.. За въззивния състав показанията на свидетеля Т. са последователни и логични и те не са обсъдени от съда едностранно, както се твърди във въззивната жалба.

Въззивният съд излага, че цитираните от жалбоподателите показания на свидетеля Т. „…човекът се движеше по средата на пътя...“ са изолирани от общия смисъл на показанията и дори и тази част от показанията, едновременно с друга част от тях „преди момента на удара ми се мерна нещо като сянка“; „нещо ми прибягна пред колата изведнъж“; „просто го мернах за секунди"; „според мен криволичеше по пътя и се удари в колата“ - сочат не само на субективно, но и на обективно възприятие за мигновеност, излизане от страна на пострадалия пред автомобила на бърз ход, достатъчно бърз, за да не може да попадне извън опасната зона за спиране на автомобила, като се имат предвид и съвпадащите показания на двамата свидетели за нормална видимост при пътната обстановка, както и неспореният факт, че пострадалият е бил изцяло с тъмни дрехи /както според показанията на свидетелите, така и според данни, съдържащи в протокол за аутопсия на труп/. Според съда тезата на жалбоподателите, че подобна бързина не е типична за човек на 70 години, на каквато възраст е бил пострадалият, не намира опора в останалите доказателства.

Според показанията на свидетелката В., същият е бил енергичен и трудоспособен човек и в крайна сметка не се касае за изключително висока скорост на пострадалия при пресичане на пътното платно, а за достатъчно бързо преминаване - „притичване“, за да попадне в опасната зона на спиране на автомобила, в който случай водачът на лекия автомобил е нямал техническа възможност да избегне удара, дори и чрез екстрено спиране, и в който случай единствената причина за настъпването на ПТП е предприетото от Б. пресичане на пътното платно на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно - т.е. - без да се съобрази с приближаващия се лек автомобил. За въззивният състав това означава, че водачът на лекия автомобил при своевременна реакция и задействане на спирачната система с максимално интензивност е нямал техническа възможност да установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието чрез безопасно, екстрено спиране.

В допълнение съдът е отразил и състоянието на пострадалия - с 2.47 промила алкохол в кръвта /протокол от аутопсията и разяснението на вещото лице от СМЕ - д-р Н. - съдебен лекар, дадени в съдебно заседание на 20.06.2023 г./ Според съда, съгласно разясненията на вещото лице д-р Н. - съдебен лекар, се касае за случай, относим към горната граница на средна степен на алкохолно опиване /т.е. - граничеща с висока такава/, която, независимо от състоянието и физиката на лицето, оказва влияние по отношение на координация, съобразителност, походка. Това според съда от своя страна кореспондира с показанията на свидетеля Т. „... криволичеше по пътя и се удари в колата“, което пък е аргумент за тяхната достоверност.

Според въззивния състав в случая не е установено и нарушение от страна на водача на МПС дори на общоважимите правила за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП - да не е контролирал правилно пътното превозно средство, да не се е движел със скорост, съобразена с пътните условия, както и да не е предприел действия по своевременно намаление на скоростта и спиране; на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП - да не се е движел с подходяща и разрешена скорост; на чл. 116 от ЗДвП - да не е бил внимателен и предпазлив към пешеходците; на чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 2 от ЗДвП - не е създал пречки за движението и опасност за другите участници в движението, нито пък е бил непредпазлив към уязвими участници в движението. Съдът допълва и че образуваното за процесното ПТП ДП № 8/2021 г. по описа на Сектор „РПТ“ при ОД на МВР - [населено място] е прекратено с постановление от 03.11.2022 г., влязло в сила на 02.02.2023 г., като е прието, че не е установено водачът на лекия автомобил, взел участие в ПТП, да е виновен в наказателноправен аспект за настъпването му. Според съда вярно е, че постановените в досъдебното производство актове нямат обвързващо действие по отношение на гражданския съд, както и че вината, противоправното поведение в наказателноправен аспект се различава от деликта в гражданскоправен аспект, но в случая и в исковото производство не е установено деликтно поведение на водача на застрахованото при ответника МПС „Опел Вектра“ - Д., за да се ангажира и функционалната отговорност на застрахователя.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

По отношение на поставените от касатора въпроси не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

За да бъде въобще преценявано наличието на допълнителните критерии за селектиране на касационната му жалба, касаторът следва да е формулирал правен въпрос, който да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Третият въпрос на касатора не съставлява такова годно общо основание. По начинът, по който е формулиран, въпросът е изцяло относим към правилността на въззивното решение, доколкото отговорът му зависи от конкретните обстоятелства по делото и произтичащата от тях, също конкретна, оценка от страна на въззивния съд, на установените по делото обстоятелства от фактическа страна, респ. – на подкрепящите или отхвърлящи ги, събрани по делото доказателства. Съдържащата се във въпроса предпоставка - възприетият от съда вариант от заключението на приета по делото експертиза, да не се подкрепя от останалите доказателства по делото, съставлява само правно твърдение на касатора, съответстващо на поддържаната в производството, негова защитна теза. По-натам, ако въобще би се приело, че цитираното от касатора в обосноваване на този му въпрос определение на ВКС, съставлява практика измежду предвидената в т. 1 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, то разрешенията в същото са неприложими в настоящия случай, доколкото се базират, от една страна, изцяло на приетото от постановилия определението касационен състав, за конкретно установено по делото от фактическа страна, а от друга - на също приетото, като установено по делото, противоправно поведение на водача на увреждащото МПС, каквото поведение в настоящия случай, от въззивния състав /и въобще – от инстанциите по същество/, е еднозначно отречено.

Останалите въпроси на касатора са правни и принципно могат да бъдат определени като годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, както този смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

По отношение същите не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Противно на твърденията в обосноваване на първия въпрос – по приложимостта на чл. 172, предл. последно от ГПК, въззивният състав е изложил мотиви, сочещи на извършена преценка на показанията и на двамата, разпитани по делото свидетели /единствени очевидци на процесното ПТП/, в съответствие с изискванията на сочената законова норма. От съда е взета предвид възможната заинтересованост на свидетеля – водач на увреждащото МПС, а по отношение на другия свидетел, наличието на такава е отречено. По отношение и на двамата свидетели съдът е изложил съображения защо и в коя тяхна част, кредитира показанията им, като съответстващи на останалите, събрани по делото доказателства, съответно – в коя част не кредитира показанията на св. Т., като оставащи изолирани от останалите доказателства. Твърденията на касатора за обратното разкриват несъгласие с изводите на съда по оценката на така събраните по делото гласни доказателства, правилността на която обаче е извън възможния предмет на преценка в настоящото производство по чл. 288 от ГПК.

Същото се отнася до втория въпрос на касатора. Обосноваването от страна на касатора на противоречието на въззивното решение със сочената съдебна практика разкрива всъщност несъгласието на касатора с изводите на съда по съществото на спора. Действителното съдържание на мотивите на въззивния съд във визираната им при обосноваването на въпроса тяхна част, според касационния състав не разкрива претендираното пълно несъответствие с правилата на формалната логика и драстично нарушение на тези на логическото мислене, а обосноваността на критикуваните от касатора изводи на съда, основани на иначе обстойната, конкретна преценка, извършена от съда на събраните по делото доказателства, включително свидетелски показания, е относима само към правилността на въззивното решение.

Отново същото е относимо към четвъртия въпрос на касатора. Не е налице претендираното противоречие на обективираните в мотивите на въззивното решение, изводи на въззивния съд, със сочената от касатора практика на ВКС, досежно принципните задължения на съда да съобрази и изложи становище по наличието или не в случая, на нарушения от страна на водача, и на общите задължения, регламентирани в разпоредбата на чл. 20 ЗДвП. Последните /както и тези по чл. 21, ал. 1, чл. 116, чл. 5, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 2 от ЗДвП/ са съобразени от съда в решението му и нарушаването им от страна на водача в случая, е мотивирано отречено от въззивния състав, а неминуемите различия в установената по различни дела със сходен предмет фактическа обстановка, изключват автоматичното и безкритично прилагане и в процесния случай, на приетото, съобразно поддържаното от касатора, от други съдебни състави, и по други дела.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение