Определение № 1994 от 27.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 2777/2024 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника И. Г. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат И. П. Д. срещу решение № 974 от 10.07.2024 г. по в. гр. дело № 712/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, VIII състав, с което след отмяна на решение № 333 от 18.01.2024 г. по гр. дело № 3893/2022 г. на Районен съд - Пловдив, XXIII гр. състав е признато за установено на основание чл. 439 във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК, че Й. И. М. не дължи на И. Г. Г. сумите 19 613,11 лв. - главница по изпълнителен лист, издаден на 25.09.2018 г. по ч. гр. дело № 15078/2018 г. на Районен съд – Пловдив, и 7 729,92 лв. - главница по изпълнителен лист, издаден на 10.01.2022 г. по т. дело № 1015/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, и И. Г. Г. е осъден да заплати на Й. И. М. направените от него разноски по делото във въззивното производство в размер 2 800 лв. - адвокатско възнаграждение.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му при наличие на отрицателна процесуална предпоставка, като излага следните съображения: ищецът, сочейки в исковата молба преклудиран факт, търси пререшаване на спора, разрешен с влязлото в сила решение № 144 от 10.03.2020 г. по т. дело № 1015/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, ТО, XVI състав; доколкото споразумение от 15.03.2019 г. е сключено преди приключване на съдебното дирене по т. дело № 1015/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, е настъпила преклузия съобразно чл. 439, ал. 2 ГПК; сочената във въззивното решение като недължима сума в размер 7 729,92 лв. се явява общ размер на направените, доказани и присъдени с оглед материалния интерес и по правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК разноски в производствата по ч. гр. дело № 15078/2018 г. на Районен съд - Пловдив, VIII гр. състав, по т. дело № 1015/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив, XVI състав, по в. т. дело № 373/2020 г. на Апелативен съд - Пловдив, Търговско отделение, II състав и по т. дело № 547/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о. Касаторът прави и евентуално оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 и ал. 1, т. 1, тъй като решението е недопустимо, евентуално очевидно неправилно и въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Относно недопустимостта на решението касаторът се позовава на т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2017 г. от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 314/15.01.2018 г. по гр. д. № 4301/2014 г.на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 118/11.12.2020 г. по т. д. № 2278/2019 г.на ВКС, ТК, I т. о., решение № 50041/10.05.2023 г. по т. д. № 20/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. № 2306/2015 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 333/05.12.2011 г. по гр. д. № 1244/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 781/25.05.2011 г. по гр. д. № 12/2010 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 214/15.05.2018 г. по ч. гр. д. № 1528/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 831/17.12.2013 г. по ч. гр. д. № 7393/2013 г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 443/30.07.2015 г. по ч. т. д. № 1366/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 956/22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др.

2. Касаторът се позовава на очевидна неправилност на въззивното решение.

3. Въпросът за съдържанието на мотивите към решението и за задължението на въззивния съд да обсъди в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор, както и доводите и възраженията на страните и да формира и изложи в решението си собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, е решен в противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 60134/08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, ГК, I г.о. и цитираната в него практика, решение № 411/27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/26.06.2020 г. по гр. д. № 2617/2019 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 3/22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 50067/01.06.2023 г. по гр. д. № 3469/2022 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др.

4. Въпросът относно института на опрощаването като средство за погасяване на договорно задължение „Дали при липса на волеизявление за извършване на опрощаване вземане по същия договор може да се счита погасено по реда на чл. 108 ЗЗД?“ е решен в противоречие с решение № 3/30.05.2016 г. по т. д. № 95/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 78/14.07.2011 г. по т. д. № 605/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Ответникът Й. И. М. от [населено място], [община], област Пловдив /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адвокат И. Й. М. оспорва касационната жалба и поддържа становище за допустимост и законосъобразност на въззивното решение. По отношение допустимостта на решението излага следните доводи: споразумението от 15.03.2019 г. не е преклудиран факт, тъй като изпълнителен лист № 8697 е издаден преди споразумението - на 25.09.2018 г. по ч. гр. д. № 15078/2018 г. на РС – Пловдив, VIII гр. с.; с определение № 1404/06.06.2022 г. по в. ч. гр. д. № 1422/2022 г. ОС - Пловдив, VII състав въззивният съд е отменил определение № 4162/14.04.2022 г. по гр. д. № 3893/2022 г. на РС - Пловдив, XXI гр. с. и е върнал делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводственнте действия по същество; съгласно разпоредбата на чл. 278, ал. 3 ГПК постановеното определение на въззивния съд по частната жалба е задължително за районния съд; в споразумението от 15.03.2019 г. е постигната изрична уговорка имуществената отговорност, дължима в зависимост от изхода на т. д. № 1015/2018 г. на ОС – Пловдив, XVI състав на коя да е от страните по делото, да бъде ограничена точно до размера от 37 750 лв., независимо от крайния изход на делото, като в ограничението до размера на тази сума са включени и разноските по делото. В раздел II от отговора касаторът излага подробни съображения за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт.

Ответникът по касационната жалба прави възражение за липса на твърдените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивното решение е допустимо, не е очевидно неправилно и не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - в мотивите на обжалваното въззивно решение има произнасяне по всички съществени доводи, развити от двете страни, и е обсъден в пълнота целият събран по делото доказателствен материал, имащ отношение към тези доводи; в т. 3 от споразумението от 15.03.2019 г. страните са постигнали съгласие за недължимост поради опрощаване на част от претенцията по т. д. № 1015/2018 г. на ОС – Пловдив, XVI състав за размера на сумата от 25 000 лв., като максималният размер на отговорността по делото е ограничен до задържаната при Нотариус К. А. сума от 37 750 лв.; въпросът, свързан с опрощаване на задължението, е решен в съответствие с решение № 32/30.05.2016 г. по т. д. № 95/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 37/23.04.2021 г. по т. д. № 3033/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и обсъди поддържаните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че не следва да коментира въпроса с допустимостта на иска, тъй като има произнасяне на въззивната инстанция по този въпрос и претенцията е приета за допустима.

Съдебният състав е приел, че между страните са били налице парични взаимоотношения и против Й. И. М. са издадени заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 15078/2018 г. и изпълнителен лист, който е възразил срещу заповедта за изпълнение. След подаденото възражение е предявен иск от страна на И. Г. Г. срещу Й. И. М. за сумите 23 467,67 лв. - главница, ведно с обезщетение за забава за периода 19.12.2017 г.- 20.09.2018 г. в размер 33 895,44 лв., както и разноски за производството по делото в размер 1 147,27 лв. и адвокатско възнаграждение в размер 1 835,40 лв. Решението по образуваното по реда на чл. 422 ГПК т. д. № 1015/2018 г. на ОС – Пловдив, с което искът е уважен, е влязло в законна сила на 14.12.2021 г. – същото е потвърдено от Апелативен съд – Пловдив, чието решение не е допуснато до касационно обжалване.

Въззивният съд е констатирал, че със споразумение от 15.03.2019 г. страните по делото са постигнали съгласие, че с изплащането на сумата в размер 37 750 лв. приключват взаимоотношенията си, произтичащи от ч. гр. д. № 15078/2018 г. на РС - Пловдив и т. д. № 1015/2018 г. на ОС - Пловдив, въз основа на които са издадените изпълнителни листове. Посочил е, че тълкува действителната воля на страните по това споразумение и приема, че с изплащането на сумата 37 750 лв. се стига до изплащане на цялото задължение, тъй като същото е посочено от страните до този размер. Приел е, че с договарянето за заплащане на сумата 37 750 лв. страните са стигнали до консенсус, че това е дължимата сума и всички останали суми се опрощават. Установил е, че сумата в размер 37 750 лв. е платена по сметка на И. Г. Г. на 28.01.2022 г., като плащането е извършено от нотариус К. А., предвид депозирането на тази сума по нейна сметка съгласно чл. 25а ЗННД. За да направи извод, че ответникът И. Г. Г. /ищец по т. д. № 1015/2018 г. на ОС – Пловдив/ е злоупотребил с права, въззивният съд е съобразил, че в споразумението е отразено, че за размера над сумата 25 000 лв. И. Г. Г. ще оттегли исковата си претенция по т. д. № 1015/2018 г. на ОС - Пловдив, но по делото няма оттегляне на иска.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК - когато решението е очевидно неправилно. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Предхождащ етап на проверката за правилност на въззивното решение е проверката за неговата допустимост, за която всички съдебни инстанции следят служебно. Съобразно правомощията на касационната инстанция, съгласно т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 1 от Тълкувателно решение № 1от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и предвид доводите на страните настоящият съдебен състав счита, че следва да допусне касационно обжалване на въззивното решение на Окръжен съд – Пловдив за проверка на неговата допустимост. Формулираните от касатора процесуалноправен и материалноправен въпроси са относими към правилността на обжалвания съдебен акт, чиято проверка зависи от резултата на преценката за неговата допустимост. Доводите за очевидна неправилност на въззивното решение се припокриват с наведените в касационната жалба основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, чието наличие може да бъде преценявано при осъществяване на касационния контрол по реда на чл. 290 ГПК, ако обжалваният въззивен съдебен акт е допустим.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 546,86 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение