Определение № 583 от 08.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3651/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 34 705/18.06.2021 година, подадена от С. П. Ц. срещу решение № 10 306/08.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1870/2020 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 6546/18.09.2019 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав, с което в частта му, с която на основание чл. 422 от ГПК е признато за установено, че С. П. Ц. дължи солидарно на „Банка ДСК“ АД населено място следните суми: · на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 430, ал. 1 от ТЗ сумата от 22 885.33 €, представляваща неплатена част от заетата сума по договор за банков кредит от 05.08.2008 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 17.11.2016 година до окончателното плащане, · на основание чл. 430, ал. 2 от ТЗ сумата от 4896.81 €, представляваща възнаградителна лихва за периода от 17.11.2013 година до 16.11.2016 година; · на основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД сумата от 311.30 €, представляваща неустойка за забава за периода от 17.11.2013 година до 16.11.2016 година и · на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка чл. 430, ал. 1 от ТЗ за сумата от 455.13 €, представляваща заемни такси към 16.11.2016 година. В подадената от С. П. Ц. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Банка ДСК“ АД населено място срещу касатора установителни искове бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1и т. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ АД населено място е подал отговор на същата с вх. № 35 893/10.09.2021 година, с които е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 10 306/08.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1870/2020 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение. С. П. Ц. е бил уведомен за обжалваното решение на 17.05.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 34 705/18.06.2021 година, като е подадена по пощата на 17.06.2021 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че предмет на исковото производство били предявени при условията на обективно кумулативно съединяване установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 430, ал. 1 и ал. 2 от ТЗ, във връзка с чл. 86 ЗЗД, както и чл. 92 от ЗЗД. Искът по чл. 422, ал. 1 от ГПК бил специален положителен установителен иск. С него разполагал кредиторът, чието вземане в заповедното производство било оспорено от длъжника. Правният интерес от заявяването му в съда бил наличието на възражение по реда на чл. 414 от ГПК от длъжника. Искът по чл. 422, ал.1 от ГПК имал за цел стабилизиране на заповедта за изпълнение като изпълнителен титул за принудително изпълнение. От тази възможност се било възползвало „Банка ДСК“ АД населено място, след като на 21.11.2017 година, в качеството му на заявител по ч. гр. д. № 65 790/2016 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 49-ти състав, е било уведомено за постъпило от солидарния длъжник С. П. Ц. възражение, като на 21.12.2017 година било депозирало искова молба, въз основа на която било образувано гр. д. № 16 666/2017 година по описа на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 10-ти състав срещу възразилия солидарен длъжник. Съдлъжникът В. С. Р. не била възразила срещу издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист. Не се спорело по делото, че с влязло в сила решение, постановено по в. гр. д. № 3863/2015 година по описа на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав бил уважен искът на „Банка ДСК“ АД населено място срещу С. П. Ц. и било признато за установено, че Ц. дължи на банката по договор за ипотечен кредит от 05.08.2008 година главница в размер на 364.55 € за периода 12.11.2010 година-15.12.2011 година, 1825.86 € договорна лихва за периода 12.11.2010 година-15.12.2011 година и 397.48 € заемни такси. С постановеното решение Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав бил приел, че предсрочната изискуемост на кредита не била обявена на солидарните длъжници преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 418, във връзка с чл. 417, т. 2 от ГПК, поради което искът по чл. 422 от ГПК следвало да бъде уважен частично относно падежиралите неизплатени до 16.12.2011 година-датата на подаване на заявлението вноски. Неоснователно било възражението на С. П. Ц., свързано с въпроса какво се включва в силата на пресъдено нещо. Разпоредбата на чл. 298, ал. 1 от ГПК очертавала субективните и обективните предели на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение: решението влизало в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание. Съгласно т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС със сила на пресъдено нещо се ползвало само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. Предмет на делото било претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвеждало в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. В исковата молба ищецът следвало да индивидуализира спорното материално право чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхващало твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтичало претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализирало и чрез неговите субекти (страни по материалното правоотношение), посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизирал неговото съдържание (в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна) и вида на търсената защита (дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна). Правната квалификация на спорното право се определяла от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. Относно предмета на делото в производството по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК в мотивите към т. 18 на ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2013 година на ОСГТК на ВКС, било прието, че това било вземането, основано на представения документ-извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта били определени от страните при сключването му. С оглед тези принципни постановки, съотнесени към конкретният спор, въззивният състав приемал, че влязлото в сила решение по предходния процес било формирало сила на пресъдено нещо относно страните, правоотношението, въз основа на което се претендира непогасеното парично задължение и относно размера на вземането (падежиралите вноски), така както били посочени в диспозитива на решението. Поради което било недопустимо в последващ исков процес за остатъка от вземането да се пререшава въпроса дали същото правоотношение било възникнало, нито каква била правната му квалификация. В мотивите на ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС се приемало, че формираната сила на пресъдено нещо на решението по предшестващия частичен иск относно основанието преклудирала правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтичало спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудирали, тъй като било допустимо за разликата, която не била била предявена с първоначалния иск, вземането да било погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудирали, защото било възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този смисъл всички възражения на ответника в последващ процес относно недействителността на сключения между страните договор били преклудирани. Ето защо в конкретния случай било преклудирано възражението на Ц., че договорът за ипотечен кредит от 05.08.2008 година бил нищожен, тъй като бил сключен при начална липса на съгласие, пълномощникът не бил притежавал валидна представителна власт за сключването му; сключен бил от пълномощника във вреда на представлявания; нищожен бил на основание чл. 26 ал, 2, пр. 4 от ЗЗД поради липса на основание, както и бил нищожен поради противоречие със закона, нищожен бил, тъй като бил сключен като привиден, налице е персонална симулация. Във връзка с това било неоснователно релевираното във въззивната жалба възражение за допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения, а именно, че при извършения доклад по реда на чл. 146 от ГПК релевираните в отговора на исковата молба възражения не били приети за разглеждане. Неоснователно било възражението на С. П. Ц., че тези възражения не са били обсъдени от Софийския апелативен съд в предходния процес. Всички тези възражения били предмет на обсъждане в мотивите на решението на Софийския апелативен съд, като било посочено, че въззивната инстанция изцяло споделяла изводите на първата инстанция и приемала, че била налице валидна облигационна връзка възникнала от договор за ипотечен кредит, сключен на 05.08.2008 година, като в диспозитива на решението съдът се бил произнесъл не само по размера на вземането, но и относно основанието-какво представлява и от какво произтича присъденото вземане, а именно от договор за ипотечен кредит, сключен на 05.08.2008 година. Следвало да се посочи само за пълнота на изложението, че когато се сключвал договор чрез представител, последният формирал и изразява воля, т. е.-правел волеизявление, изразявал съгласие от името на представлявания, и съобразно чл. 36, ал. 2 от ЗЗД правните последици от договора настъпвали направо за представлявания. Поради това, липсата на представителна власт засягала единствено вътрешното правоотношение между представителя и представлявания. В този смисъл за третото на това правоотношение лице, каквото безспорно било „Банка ДСК“ АД населено място, били без значение вътрешните отношения между представителя и представлявания. Неоснователно било възражението на С. П. Ц., че предмета на двете дела бил различен, тъй като предмет на предходното дело, разгледано от Софийския апелативен съд, били вноски с настъпил падеж, а не вземане, произтичащо от обявена предсрочна изискуемост, какъвто бил сегашния спор. Безпротиворечива била практиката на ВКС, че предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит променяла изискуемостта на вноските, които не били подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но нямала за последица изменение на основанието, от което произтичало вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, били вземания, възникнали на едно и също основание-договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не било определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Следователно и в двете производства основанието на вземането бил сключеният договор за ипотечен кредит от 05.08.2008 година. Същият с влязлото в сила решение на Софийския апелативен съд бил приет за валидно сключен. По силата на този договор „Банка ДСК“ АД населено място се било задължило да предостави на С. П. Ц. сумата от 25 000.00 €, а Ц., заедно със съдлъжника В. С. Р. се били задължили да я върнат за срок от 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че кредитът бил усвоен в пълния му размер от 25 000.00 € на 18.08.2008 година-сумата била постъпила по банкова сметка с титуляр- С. П. Ц.. Поради това били неоснователни възраженията на Ц., че сумата по кредита не му била предоставена и същият не бил усвоен от него. Дали и какви разплащания бил правил впоследствие Ц. със заетата сума и кому я бил превеждал било без значение и не можело да се противопостави на „Банка ДСК“ АД населено място. Неоснователно било възражението на С. П. Ц., че първостепенният съд необосновано и неправилно не бил допуснал тричленна съдебно-счетоводна експертиза, на основание чл. 200, ал. 3 от ГПК. Тази разпоредба давала възможност на съда, но не му вменявала в задължение, при оспорване на заключението да назначи друго или повече вещи лица. Затова недопускането на тричленна експертиза, при извършено оспорване на единичната, не водело до осъществено от съда процесуално нарушение. Видно от обстоятелствената част на заключението, в раздел „Проверени документи“, вещото лице било ползвало всички документи, които се съдържали в кориците както на частното гражданско дело по заповедното производство, така и тези, приложени по гражданското дело. Вещото лице било извършило проверка на приложените по делото извлечения от счетоводни книги, осъществило било проверка на движението на разплащателната сметка на С. П. Ц.. Вещото лице било работило по всички задачи, които са му били поставени от „Банка ДСК“ АД населено място и служебно от съда. С. П. Ц. не бил формулирал въпроси към съдебно-счетоводната експертиза. В съдебното заседание, проведено на 24.04.2019 година, процесуалният представител на Ц. бил поискал тричленна експертиза, аргументирайки се с това, че всички данни, с които вещото лице било боравило били манипулирани, както и че датата на предсрочната изискуемост не била от 2016 година, както било приело вещото лице, а 12.02.2011 година. При преценка на заключението въззивният съд намирал, че същото било обективно, пълно, ясно и мотивирано, вещото лице било работило по документите, които са в кориците на двете дела, като било извършило проверка в счетоводните записвания на „Банка ДСК“ АД населено място, за да бъде неговата експертиза още по-пълна. Вещото лице било посочило не само изводите, които правело във връзка с поставената му от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи. Затова нямало основание въззивният съд да не кредитира заключението. Що се отнасяло до датата, на която била настъпила предсрочната изискуемост, то това било правен въпрос, а не такъв от компетентността на вещото лице. От съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че последната изцяло погасена вноска била с падеж 12.09.2012 година, а след тази дата не били постъпвали плащания по кредита. Поради непогасяване в срок на месечните погасителни вноски била допусната забава в плащанията над 90 дни, с оглед на което и на основание раздел VII „Отговорност и санкции“, т. 20.2 от Общите условия към договора за кредит, във връзка с чл. 60, ал.2 от ЗКИ, за „Банка ДСК“ АД населено място било възникнало договореното потестативно право да обяви вземането за главница по договора за кредит за предсрочно изискуемо. Правото на кредитора следвало да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябвало да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Волеизявлението на банката-кредитор следвало да е обективирано в писмен документ и да съдържало ясно изразено позоваване на обстоятелствата, уговорени в договора, които давали право на кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост на вземането настъпвала от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта. В конкретния случай, волеизявлението на банката, с което обявявала предсрочната изискуемост на кредита, било обективирано в приложената по делото нотариална покана. На гърба на същата се съдържало удостоверяване, в което било отразено, че е била връчена на 18.09.2016 година на сестрата на адресата (с посочени трите имена), която била поела задължение да я предаде на адресата. Тези обстоятелства не се оспорвали от С. П. Ц.. На 17.11.2016 година било подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и било образувано ч. гр. д. № 65 790/2016 година по описа на Софийския районен съд, гражданско отделение, 49-ти състав. Следователно било налице надлежно упражняване на правото на банката да обяви вземането по кредита за предсрочно изискуемо преди подаване на заявлението по реда на чл. 417 ГПК. В този смисъл било неоснователно възражението на С. П. Ц., че предсрочната изискуемост на процесния договор за кредит не била настъпила на твърдяната в исковата молба дата: 12.10.2016 година. Възражението на Ц., че предсрочната изискуемост била настъпила на 12.02.2011 година, датата, на която банката се била позовала в предходното дело и на която дата била осчетоводила кредита като предсрочно изискуем бил несъстоятелен. В предходното дело „Банка ДСК“ АД населено място твърдяло, че предсрочната изискуемост била от 12.02.2011 година, но съдът бил приел, че такава не е налице. Нямало пречка да се предяви нов иск с правно основание чл. 422 от ГПК относно вземания, основани на същия договор, но при твърдяна от ищеца предсрочна изискуемост, настъпила след края на устните състезания пред въззивния съд по предходното дело. Такъв бил и конкретния случай, по предходното дело устните състезания, (който бил меродавният момент, към който силата на пресъдено нещо установява, че спорното право съществува или не съществува) били приключили на 14.12.2015 година. Затова твърдяната за настъпила на 12.10.2016 година предсрочна изискуемост била нов факт, който не бил обхванат от обективните предели на силата на пресъдено нещо по предходното дело и било допустимо тази дата да бъде разгледана, а не предходната такава от 12.02.2011 година. По иска с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 79 от ЗЗД, във връзка с чл. 430, ал. 1 от ТЗ било видно от приетата съдебно-счетоводна експертиза, че размерът на задължението за главница, включващо просрочените главници, падежирали към датата на обявяване на предсрочната изискуемост и предсрочно изискуемата главница, бил в размер на 22 885. € евро. Затова въззивният съд приемал, че в полза на „Банка ДСК“ АД населено място било възникнало вземане за главница в посочения размер. Неоснователно било възражението на С. П. Ц. за изтекла погасителна давност. Вземането за главница се погасявало с общата пет годишна давност, която течала за всяка месечна вноска от падежа й. Искът се считал предявен на 17.11.2016 година, когато в съда било постъпило заявлението по чл. 417 от ГПК. Затова, погасени по давност биха били всички месечни вноски, чиито падеж бил настъпил преди 17.11.2011 година. Такива обаче не били предмет на иска-най-ранната неплатена вноска, включена в процесната главница, била от октомври 2012 година, поради което всички падежирали вноски за главница били от период по-кратък от пет години преди предявяване на заявлението по чл. 417 от ГПК и не били погасени по давност. Неоснователно било възражението на С. П. Ц., че началният момент, от който започвала да тече давността за падежиралите до датата на предсрочната изискуемост вноски бил 12.02.2011 година (датата, на която се е твърдяло, че била настъпила предсрочната изискуемост по предходното дело), а не от 12.10.2016 година (датата, на която била обявена предсрочната изискуемост по настоящото производство). За падежиралите до датата на предсрочната изискуемост вноски за главница давността започвала да тече, считано от датата на изискуемост на съответната вноска, а не от датата на предсрочната изискуемост на остатъка на вземането. Поради това, въззивният съдебен състав приемал, че искът бил основателен в пълния предявен размер от 22 885.33 €. С чл. 7 от договора страните били уговорили възнаградителна лихва в полза на банката, която се формирала като сбор от базовия лихвен процент (БЛП) и надбавка от 3.10 пункта. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза в периода от усвояване на кредита до спиране на плащанията и обявяване на предсрочна изискуемост, размерът на възнаградителната лихва бил променян, като еднократно бил увеличен-от 7.29 % на 7.79 %, на 8.29 % и на 9.29 %, въз основа на увеличение на БЛП. От съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че критериите, съгласно които банката имала право да променя БЛП били формулирани общо, без яснота кое от измененията на условията, посочени в т. 25.3 от Общите условия (ОУ), как влияе на размера на лихвата. Сред индексите, оказващи влияние на лихвата, имало такива (LEONIA, EURIBOR, LIBOR, рисковите премии), подчинени на пазара и пазарните условия, които не зависели от волята на банката. Но сред компонентите имало и такива (например цена на капитала, лихвен риск, алтернативни инвестиции и други), които зависели пряко или непряко от волята на банката и от политиката й на управление. Поради това въззивният съд приемал, че изменението на лихвата не се било извършвало въз основа на ясни и обявени предварително критерии-нямало яснота каква била тежестта на всеки от обявените компоненти във формирането на лихвата, а част от компонентите зависели пряко или непряко от волята на банката. Доколкото съгласно договора БЛП не подлежал на договаряне, то следвало да се приеме, че клаузите за възнаградителната лихва не били индивидуално уговорени и доколкото не отговаряли на изискванията за добросъвестност и водели до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя съгласно чл. 143 от ЗЗП., представлявали неравноправни клаузи и били нищожни на основание чл. 146 от ЗЗП.. В този смисъл въззивният съд приемал за основателно възражението на С. П. Ц. за неравноправност на посечената клауза, съответно, че била нищожна. Затова дължимите от ответника суми за възнаградителна лихва следвало да се изчислят съобразно първоначално приетия погасителен план към договора за ипотечен кредит от 05.08.2008 година при размер-7.29 %, без да се отчитали последващите й увеличения, начислявани в приложение на неравноправните клаузи. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза, дължимата лихва за периода 12.09.2012 година до обявената предсрочна изискуемост, изчислена съобразно първоначално уговорения лихвен процент, била в размер на 6825.32 €. Въззивният съд приемал за частично основателно възражението на Ц. за изтекла погасителна давност. Вземането за лихва се погасявало с три годишна давност която текла за всяка месечна вноска от падежа й. Искът се считал предявен на 17.11.2016 година, поради което всички месечни вноски, включващи възнаградителна лихва, чиито падежи били настъпили преди 17.11.2013 година, били погасени по давност. От съдебно-счетоводна експертиза се установявало, че възнаградителната лихва, от която били извадени месечните вноски с падежи преди 17.11.2013 година, т. е. за периода 17.11.2013 година–12.10.2016 година била в размер на 4896.81 € и искът следвало да бъде уважен до размера на тази сума, като до пълния предявен размер следвало да бъде отхвърлен като погасен по давност. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че дължимата неустойка за периода 17.11.2013 година-16.11.2016 година (като от неустойката се извадели вноските за погасения по давност период) била в размер на 311.30 €. Искът следвало да бъде уважен до размера на тази сума и да бъде отхвърлен за разликата до предявения размер. Също така от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че на С. П. Ц. били начислени заемни такси към 17.11.2016 година в размер на 455.13 €, които не били погасени. Дължимостта им била уговорена от страните в двустранно подписания договор за ипотечен кредит, поради което исковата претенция следвало да бъде уважена в предявения размер. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. П. Ц. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да се допусне до касационно обжалване по две групи въпроси. Първата група включва въпросите за това обективното настъпване на условията за предсрочна изискуемост, съответно достигането на волеизявлението на кредитора до длъжника за тази изискуемост на цялото вземане имат ли значение за определяне на момента от който цялото вземане е станало изискуемо; за това от кой момент настъпва предсрочната изискуемост на цялото вземане по банков кредит; за това надлежното уведомяване от страна на кредитора за настъпването на предсрочна изискуемост на вземането по договор за банков кредит може ли да бъде инкорпорирано в друг документ, съответно с кои способи се изчерпват възможностите, волеизявлението на кредитора да достигне до длъжника; за това при наличието на клаузи в договор за банков кредит за момента/датата на уведомяване за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита, а и след като правото на банката за това не е било упражнено в срок от пет години, т. е. в пределите на общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, настъпва ли погасителен ефект, при неспазване на уговорения момент/дата на уведомяването и кой е моментът от който погасителната давност започва да тече и за това при направено възражение за погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД-във връзка с чл. 114, ал. 1 от ЗЗД и непроизнасянето по същото в предходно исково производство по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, допустимо ли е разглеждане на този въпрос между същите страни и на същото основание в последващо исково производство. Искането за допускане на касационно обжалване по тези въпроси се обосновава с твърдението за противоречие с решение № 6/04.04.2019 година, постановено по т. д. № 917/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. и определение № 331/28.11.2008 година, постановено по ч. т. д. № 306/2008 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. Въпросите от тази група не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. При постановяването му е съобразена установената с т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 година, постановено по тълк. д. № 4/2014 година на ОСГТК на ВКС практика, че за да настъпи ефектът на предсрочната изискуемост не е достатъчно само да са настъпили предвидените в нормативен акт или в договор между страните предпоставки при които кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем. Касае се до възможност на кредитора за внесе изменение в договора, поради което той трябва да направи изявление за това дали ще се възползва от нея. Поради това за да настъпи предсрочната изискуемост е необходимо изявление на кредитора, с което той да направи вноските по договора с ненастъпил падеж изискуеми. От това следва, че за настъпването на предсрочната изискуемост са необходими две предпоставки, а именно да са настъпили предвидените в нормативен акт или в договор между страните предпоставки при които кредитът може да бъде обявен за предсрочно изискуем и да кредиторът да е направил изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, като ефектът на това изявление настъпва от момента на достигането му до длъжника. Самото изявление на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да се съдържа както в нарочен документ, така и да бъде инкорпорирано в други документи. Въпрос на конкретна преценка по всяко дело е дали кредиторът е направил изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем и кога то е породило действие. Предсрочната изискуемост може да бъде обявена както преди предявяване на иска или едновременно с него, така и във вече висящо съдебно производство като по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК съдът ще следва да вземе предвид този факт. Фактът на обявяване на предсрочната изискуемост е един от правопораждащите факти, за предявяването на иска за цялото вземане, поради което в случаите когато искът съгласно т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 8/2017 година на ОСГТК на ВКС, бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, поради ненадлежното обявяване на предсрочната изискуемост, то в последващо производство страните не могат да се позовават на това, че тя е обявена по време на първото такова-т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС. Обявяването на предсрочната изискуемост може да стане по всяко време, когато са налице предпоставките за това, независимо от момента на възникването им. Поради това правото на кредитора не може да се погаси по давност, ако не бъде упражнено до определен момент от възникване на предпоставките за това, а упражняването му може да бъде препятствано, ако преди това тези предпоставки бъдат отстранени. Що се отнася до вноските по договора с настъпил преди обявяването на предсрочната изискуемост падеж, то давността за същите тече от момента на падежа и изтича на съответната дата, като обявяването на предсрочната изискуемост не води до отпадане на вече изтеклата по отношение на тях давност. За вноските, които стават изискуеми с обявяване на предсрочната изискуемост давност тече от момента, в който същата произведе действие. Съставът на Софийския апелативен съд е съобразил решението си с така установената практика, а също така и с това, че може да се произнася по възражение за изтекла погасителна давност само по отношение на вноските, които са предмет на висящото пред него производство, но при това съгласно т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС ще следва да се съобрази с установените със сила на пресъдено нещо в предшестващото производство правно релевантни факти и да вземе предвид новонастъпилите такива. Втората група въпроси, включваща тези за това задължен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени от страните възражения, съответно да изложи мотиви, от които да е видно на какво основание съдът приема или не за основателни направените възражения; за това освобождава ли чл. 272 от ГПК въззивният съд от задължението му да извърши собствена мотивираща дейност и повторна преценка на възраженията и доказателствата на страните, в качеството си на инстанция по същество; за това длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им; за това следва ли съдът на обсъди в мотивите на решението си доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени, а кои-за недоказани; да това следва ли съдът да обсъди всички процесуални искания на страните, които се основават на установени факти, както и доводите, които имат значение за решението по делото и за това следва ли съдът да изложи мотиви и да обсъди всички релевантни за спора факти. Във връзка с тези въпроси се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 990/24.03.2010 година, постановено по гр. д. № 47/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 324/22.04.2010 година, постановено по гр. д. № 1413/2009 година, решение № 217/09.06.2011 година, постановено по гр. д. № 761/2010 година, решение № 443/25.10.2011 година, постановено по гр. д. № 166/2011 година, решение № 447/18.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1964/2010 година, решение № 120/04.04.2013 година, постановено по гр. д. № 964/2012 година петте по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение №157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Тези въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Съдът не е препращал към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК, поради което въпросите, свързани с приложението на тази разпоредба не са обусловили изводите му в обжалваното решение. При постановяването му съдът е съобразил установената практика, че като въззивен съд е такъв по съществото на спора и следва да изложи собствени мотиви по отношение на спорните въпроси. Също така е съобразил и задължението си, че с решението си следва да даде отговор на всички твърдения, доводи и възражения на страните, след като обсъди всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, като при противоречиви такива посочи на кои дава вяра и на кои не, както и каква е причината за това и въз основа на тях посочи кои факти, твърдения, доводи и възражения приема за доказани и кои не. Въззивният съд не е обсъждал част от наведените от С. П. Ц. доводи, като се е позовал на силата на пресъдено нещо по предшестващо съдебно производство, по което исковете са били уважени за част от вземането на Банка ДСК“ АД населено място към С. П. Ц., като са оставени без уважение възраженията на ответника относно съществуването на вземането, поради което съдът е счел, че тези възражения са преклудирани, който негов извод е съобразен с т. 2 от ТР № 3/22.04.2019 година, постановено по тълк. д. № 3/2016 година на ОСГТК на ВКС. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по така посочените по-горе въпроси. Същите не обуславят допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК липсва обосновка, от която да може да бъде направен извод, че посочената по-горе съдебна практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или коригирана, нито пък че са налице промени в нормативната уредба или в социално икономическите отношения, налагащи формирането на нова практика по тези въпроси. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 10 306/08.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1870/2020 година, по подадената срещу него от С. П. Ц., касационна жалба с вх. № 34 705/18.06.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото С. П. Ц. ще трябва да заплати на „Банка ДСК“ АД населено място сумата от 300.00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение