Определение № 4564 от 13.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4292/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 3875 от 28.06.2024 г. по в. гр. д. № 11153/2022 г. на Софийски градски съд, след частична отмяна на решение от 07.06.2022 г., поправено с решение от 11.08.2022 г. по гр. д. № 5655/2021 г. на Софийски районен съд, е уважен предявеният от Л. И. Б. срещу Столична община положителен установителен иск за собственост – признато е за установено, по отношение на общината, че Л. Б. е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] с площ от 597 кв. м. по ККР на [населено място], находящ се в Со – район П., в. з. „Умни дол“, [населено място], при съседи - [№]; [№], [№], [№], на основание давностно владение.

Въззивният съд е приел, че процесниаят имот попада в терен по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и за него е съставен акт за частна общинска собственост. Ищцата се позовава на придобивна давност, започнала да тече от 01.03.1984 г.

Съдът се е позовал на практика на ВКС - решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на първо г. о. и решение № 15/27.02.2020 г. по гр. д. № 1628/2019 г. на второ г. о. /, в която е дадено тълкуване, че реституционният закон няма за цел да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията, като не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място, имат земеделски характер и не всички подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, съответно – на включване във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. Съдът се е позовал и на практика на ВКС - решение № 249/04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., І-во гр. о., решение № 488/19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/10 г., І-во гр. о., решение № 88/17.07.2015 г. по гр. д. № 6225/2014 г., І-во гр. о., в която се приема, че могат да бъдат придобивани по давност имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото владеещите ги не са станали членове на ТКЗС, имотите не са изгубили реалните си граници, респективно върху тях не е установено кооперативно земеползване, поради което такива земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, респективно за тях не се прилага и разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. Щом тези земи не подлежат на възстановяване по ЗСПЗЗ, те не могат да бъдат включени във фонда по чл.19 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Цитирана е и друга практика на ВКС, според която целта на реституцията по ЗСПЗЗ не е да отнема правото на собственост, чието упражняване е продължило и след колективизацията.

Прието е, че според експертизите по настоящото дело процесният имот не е бил одържавяван, нито коопериран в ТКЗС. По отношение на имота не е имало реституционни претенции и по тази причина не е имало производство по възстановяване на собствеността. В съставения акт за общинска собственост като придобивно основание са посочени разпоредбите на чл.2, ал.1, т.1 и т.7 и чл.59 ЗОС, а в отговора на исковата молба ответникът се е позовал на основанието по чл.19 ЗСПЗЗ, което обаче не е доказано. Основанието по чл.25 ЗСПЗЗ не следва да бъде обсъждано, тъй като общината не се позовава на него.

Направен е извод, че в случая не са налице основания, изключващи възможността конкретният имот да бъде придобит по давност, тъй като по делото не е установено той да е общинска собственост и за него да е налице друга забрана за придобиване по давност.

За пълнота на мотивите съдът е изложил още няколко съображения.

По делото е установено, че към датата на установяване на фактическа власт върху имота същият е бил с неустановен собственик. При спор за собственост, в който не участва държавата, няма пречка да се доказва придобиване по давност на недвижим имот, ако се докаже, че имотът е владян в сроковете, предвидени в чл.79 ЗС. Разпоредбата на чл.6 ЗС и идентичните разпоредби от предходни закони, според които държавата е собственик на всички имоти, които нямат установен друг собственик, са неприложими, когато спорът за придобиване на имот по давност се развива между граждани, без да са наведени доводи за права на държавата върху имота. Обратното би означавало да се обезсмисли оригинерният характер на давността като придобивен способ, ако във всеки случай ще е необходимо да се доказва кой бил предходният собственик, чийто имот е завладян и придобит по давност с изтичане на законовия срок на владението - решение № 102 от 28.11.2017 г. по гр. д. № 5053/2016 г. на ВКС, 2-ро гр. о. В настоящия случай ищцата се позовава на придобивна давност с начална дата 01.03.1984 г. Процесният имот не е бил включен в блок на ТКЗС или ДПФ, поради което същият е бил запазен в първоначалните си граници. В този случай, че доколкото имотът не е изгубил реалните си граници, то същият към датата 01.03.1984 г. е притежавал необходимите индивидуализиращи белези, позволяващи упражняване на фактическа власт по смисъла на чл.79 ЗС от обективна и субективна страна.

И на последно място – доколкото в настоящия случай имотът се намира в терен по § 4 ПЗР ЗСПЗЗ, той може да бъде обект на придобивна давност едва след надлежната му индивидуализация с ПНИ. В настоящия случай претендираната от ищцата десетгодишна давност е изтекла. ПНИ за м. „Умни дол“ в землището на [населено място] е одобрен със заповед № РД-15-201/13.08.2007 г. на областния управител на София – област. От събраните по делото гласни доакзателства се установява, че ищцата е упражнявала фактическа власт върху имота и към тази дата. Следователно считано от датата на ПНИ, десетгодишната давност е изтекла на 13.08.2017 г. Със свидетелски показания е установено, че ищцата се е настанила в имота през март 1984 година и е започнала да го обработва и да насажда дървета. Имотът е бил заграден и в същия е била построена барака/къщичка и е била изградена сонда. През годините ищцата е идвала почти всяка седмица, обикновено в събота и неделя, и редовно е поддържала имота. През годините нито общината, нито трети лица не са предявявали претенции към имота. Осъществяваното владение е продължило явно, спокойно, несъмнено, трайно и непрекъснато за срок от 10 години най-късно в периода от 13.08.2007 г. до 13.08.2017 г., поради което предявеният положителен установителен иск за собственост, основан на давностно владение по чл.79 ЗС, е основателен и следва да бъде уважен.

Прието е, че с оглед основателността на предявения главен иск за собственост, не е налице вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалния иск по чл.74, ал.1 ЗС за заплащане на сумата от 11 916 лв., представляваща по-малката сума измежду направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на извършени от ищцата подобрения.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от Столична община.

В жалбата и в изложението към нея се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. За задължението на въззивният съд да направи свои фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими и допустими доказателства, възражения и доводи на страните;

2. Какви са задълженията на въззивния съд, когато за първи път служебно прилага императивна материалноправна норма.

Според жалбоподателя въпросът е породен от това, че въззивният съд се позовал на служебно на императивни правни норми – чл.5, ал.2 ЗВСОНИ и чл.19 ЗСПЗЗ, без предварително да уведоми страните за това.

3. В кои случаи имот, в /неурбанизирана/ територия към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, включен в обхвата на план на новообразуваните имоти, попада в приложното поле на ЗСПЗЗ, запазил реалните си граници след обобществяването на земеделските земи, е бил годен обект на собственост и съответно обект на придобивна давност;

Въпросът е поставен поради виждането на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е отнесъл към спора по настоящото дело практиката на ВКС – решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на ВКС, I-во г. о., която касаела различна хипотеза: когато владението върху земеделски земи в реални граници е запазено от техните собственици след образуване на ТКЗС; тези имоти не са били отнети фактически и поради това не подлежат а възстановяване по ЗСПЗЗ. В настоящия случай имотът не бил изключен от обхвата на чл.19 ЗСПЗЗ, тъй като не е установено към момента на обобществяването му той да е бил собственост или да е владян от лице, което не е било член-кооператор в ТКЗС, или ако е било член-кооператор, е запазило собствеността в реални граници при условията на ПУ на ТКЗС и е продължило да владее имота в реални граници.

По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 101 от 3.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2017 г., II г. о.

4. При какви обстоятелства физическо лице, което не е било ползвател, нито собственик на имот преди, респ. след и без процедура по възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, може да стане собственик на поземлен имот, попадащ в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ;

5. Допустимо ли е въззивният съд, при позоваване от страна на ответника и първоинстанционния съд на една хипотеза по ЗСПЗЗ като основание за придобиване на вещно право, да разгледа иска въз основа на друга хипотеза, уредена в същия закон.

6. Как следва да се цени доказателствената сила на АОС в случаите, в които общината твърди, че е придобила собствеността върху недвижим имот по силата на правоприемство по закон – чл.2, ал.1, т.7 от ЗОС, което включва придобиване чрез правни сделки, по давност или чрез други способи, посочени в закона.

Поддържа се и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с цел извършване на проверка дали не е очевидно неправилен изводът на съда, който от една страна приема, че към датата на установяване на фактическа власт върху имота същият е бил с неустановен собственик…по отношение на имота не е имало реституционни претенции … процесният имот не е бил включен в блок на ТКЗС или ДПФ и от друга страна – че към 01.03.1984 г. имотът е притежавал необходимите индивидуализиращи белези, позволяващи упражняване на фактическа власт по чл.79 ЗС от обективна и субективна страна …. разпоредбата на чл.6 ЗС и идентични разпоредби от предходни закони, според които държавата е собственик на всички имоти, които нямат установен друг собственик, са неприложими, когато спорът за придобиване на имот по давност се развива между граждани.

Ответницата в производството Л. И. Б. оспорва жалбата. Б. К. М. оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането й до разглеждане по същество от ВКС. Излага подробни аргументи.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с цел проверка на извода на въззивния съд, че в настоящия случай се прилага практиката на ВКС – решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., решение № 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г., решение № 109 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 356/2016 г. на първо г. о. и решение № 15/27.02.2020 г. по гр. д. № 1628/2019 г. на второ г., решение № 88/17.07.2015 г. по гр. д. № 6225/2014 г., І-во гр. о., според която за определена категория земи извън урбанизираната територия, които не са били заявени за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, собствеността принадлежи на частни лица на основание придобивна давност, а не на общината.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,