Определение № 50238 от 17.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2747/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. М. М., срещу определение № 768/17.03.2022 г. по ч. гр. д. № 751/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание от 08.11.2021 г. по гр. д. № 6468/2020 г. на Софийския градски съд, с което е прекратено производството по делото спрямо жалбоподателя в качеството му на ответник по предявения по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от „Слатина - Булгарплод“ ООД гр. София положителен установителен иск за собственост на недвижим имот поради направено оттегляне на иска. Касаторът излага оплаквания за нищожност, евентуално - за недопустимост, съответно за неправилност на обжалвания съдебен акт, при допуснати нарушения на процесуалните правила - чл. 2, чл.7, ал. 1, чл. 9, чл. 8, ал. 3, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК по въпросите, уточнени и обобщени от настоящия състав на ВКС, I-во г. о., съгласно правомощията му по т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, както следва: 1. За задължението на съда да мотивира актовете си, като по този въпрос твърди противоречие с Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС и т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; 2. По кое от конкуриращите се основания съдът приоритетно следва да прекрати производството - по предхождащите по време, включително по въведените с отговора на исковата молба възражения за недопустимост на иска и за нередовност на исковата молба, или по последното, с което е направено оттегляне на иска, като поддържа противоречие с т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС. Касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за достъп до касационна проверка. Ищецът „Слатина - Булгарплод“ ООД - ответник по частната касационна жалба, с писмен отговор поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от страна по делото с правен интерес от обжалването, насочена е срещу въззивен съдебен акт, преграждащ по смисъла на чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК и подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК, поради което е допустима. Основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения: Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение за прекратяване на производството спрямо ответника по иска за собственост Д. М. М., след като от фактическа страна е установил, че със заявление от 05.11.2021 г., преди провеждането на първото открито съдебно заседание, състояло се на 08.11.2021 г., ищецът е десезирал съда чрез оттегляне на иска срещу този ответник. От правна страна, позовавайки се на нормата на чл. 232 ГПК, въззивният съд е приел, че ищецът може да оттегли иска си без съгласието на ответника до приключване на първото редовно открито заседание по делото, какъвто е разглежданият случай. По оплакванията в частната въззивна жалба за липса на мотиви за постановяване на обжалвания съдебен акт, е приел, че първоинстанционният съд е мотивирал прекратителното си определение с релевираното оттегляне на пасивно субективно съединения петиторен иск срешу Д. М., а оплакванията за нередовна процедура по призоваването на страната за проведеното съдебно заседание и за ненадлежна представителна власт е приел за ирелевантни за правилното решаване на повдигнатия процесуалноправен спор. При този предмет на делото и тези мотиви на въззивния съд по първия поставен в изложението въпрос не е налице твърдяното противоречие с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на Върховния съд - т. 3, зашото въззивният съд не е приел нещо различно от посоченото в нея, а именно, че мотивната част на съдебния акт следва да съдържа необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни. Съобразно с тази задължителна съдебна практика и предвид правомощията на въззивната инстанция в производството по частни жалби /ТР № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС, а не т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, която е неприложима в случая/, въззивният съд, в условията на пълен въззив, се е произнесъл като инстанция по съществото на спора, приемайки, че е налице волеизявление за оттегляне на иска, направено преди първото открито съдебно заседание по делото, така че е налице хипотезата на чл. 232 ГПК, която позволява съдът да прекрати делото без съгласието на ответника. Същевременно съдът е разгледал и изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанциония съд процесуални нарушения. Съответствието на обжалваното определение със съдебната практика налага извода, че специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. С втория поставен въпрос се пита дали съдът може да прекрати делото на основание оттегляне на иска, ако към същия момент са налице и други основания за прекратяване на производството като липса на правен интерес от иска и нередовна искова молба. Във връзка с това питане следва да се има предвид, че волята на ищеца е основополагаща както за започването на един исков процес, така и за неговото прекратяване /принцип на диспозитивното начало - чл. 6 ГПК/. Правото на ищеца да оттегли иска си без съгласието на ответника до приключване на първото по делото заседание има за правна последица десезирането на съда, включително и по отношение на правомощията на съда да извърши проверка по редовността на исковата молба и по наличието на правен интерес от предявения положителен установителен иск за собственост. Освен това не може да се говори за противоречие с т. 10 на ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, тъй като тя е неприложима в случая - отнася се до пределите на касационната проверка извън заявените в жалбата основания. От изложеното следва, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси не е налице. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като жалбоподателят не се е позовал и не е посочил актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, на които въззивното определение да противоречи. Не са налице и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, за които ВКС следи и се произнася служебно. Въззивното определение е постановено от законен състав на съда, в рамките на общата гражданска компетентност, обективира напълно ясна и разбираема воля и е постановено при наличието на всички общи за процеса, както и специфични за въззивното обжалване на определения, абсолютни процесуални предпоставки, така че не е нищожно и недопустимо. То не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност като предпоставка за допускане на касационно обжалване, която по същество се явява квалифицирана форма на неправилността като порок на съдебните актове, предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана пряко и единствено от съдържанието на обжалвания акт, без анализ на извършените от страните и съда процесуални действия, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, на събраните по делото доказателства и тяхното съдържание. В случая такива видими пороци на обжалваното определение не са налице. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.