Определение № 4344 от 08.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4439/2022 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. К. В. против определение № 2098/09.08.2022 г. по в. ч. гр. д. № 2060/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което потвърдено определение № 3441/15.04.2022 г. по гр. д. № 6497/2021 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по делото, поради наличие на абсолютна процесуална пречка за разглеждането на иска. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на атакуваното определение, иска се отмяната му и продължаване на съдопроизводствените действия по иска. Жалбоподателят се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по жалбата Р. П. С., чрез процесуалния представител адв. М. Б., в който поддържа, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на определението, както и че жалбата е неоснователна. Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационна проверка, настоящият състав съобрази следното: С обжалваното определение въззивният съд е приел, че повдигнатият пред първоинстанционният съд спор е разрешен с влязло в сила съдебно решение и на основание чл. 299, ал. 2 ГПК повторно заведеното дело следва да се прекрати служебно от съда. Kонстатирал e, че въз основа на същите фактически твърдения и със същото искане ищецът е предявил срещу същия ответник друг иск пред Окръжен съд - Монтана, където е образувано гр. д. № 25/2012 г. и е постановено съдебно решение от 13.06.2013 г., с което предявеният от ищеца иск е квалифициран като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и е отхвърлен. Решението е обжалвано пред Софийски апелативен съд, който с решение от 20.03.2014 г. го е потвърдил, а с определение от 25.11.2014 г. ВКС не е допуснал въззивното решение до касационна проверка. В последствие ищецът е подал молба за отмяна на влязло в сила съдебно решение, която е оставена без уважение от ВКС по гр. д. № 1499/2015 г. Ищецът е подал и отрицателни установителни искове с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК с искане да се установи, че постановените от Окръжен съд - Монтана и Софийски апелативен съд съдебни решения са нищожни, по което е образувано гр. д. № 33078/2019 г. по описа на Софийски районен съд, в рамките на което исковете са отхвърлени, а решението е влязло в сила на 02.12.2021 г. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото жалбоподателят е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки, да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване. Атакуваното определение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Същото не е и очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване липсват изведени конкретни правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които жалбоподателят да е обосновал, че са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. В депозираната частна касационна жалба и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е изложил само доводи за неправилност на постановения съдебен акт, за допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на изводите на съда. Не е направен и опит да се формулира конкретен правен въпрос, нито е налице аргументация във връзка с някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният жалбоподател следва да посочи правен въпрос от значение за конкретното дело, разрешен от въззивния съд /ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС, т. 1/, като общо основание за допускане на касационно обжалване, което е изискуемо и за касационното обжалване на определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК. При факултативното обжалване по действащия ГПК е необходимо изпълнение на тези допълнителни изисквания с оглед извършването на подбор на жалбите, които касационната инстанция ще допусне до разглеждане по същество. Касационния съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС. При липсата на формулиран от касатора правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не са налице предпоставките за селектиране на подадената частна касационна жалба. Само за яснота следва да се посочи, че исканото от жалбоподателя прилагане към настоящото дело на предходно водените между страните дела е безпредметно, доколкото по делото от ответницата са приложени заверени преписи от постановените по тях съдебни актове. Предвид изложеното касационно обжалване на определението не следва да бъде допуснато. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение