Определение № 397 от 26.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1970/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. М. Ц. срещу решение № 4 от 02.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1980 от 2019 г. на Варненския окръжен съд, Гражданско отделение, III състав, с което е потвърдено решение № 3434 от 23.07.2019 г. по гр.д.№ 8235 от 2018 г. на Варненския районен съд за допускане на делба на апартамент в [населено място], [улица], ет.1, ап.2 между жалбоподателя и Държавата при следните квоти: 2523/10000 ид.ч. /25,23 %/ за Ц. М. Ц. и 7477/10000 ид.ч. /74,77 %/ за Държавата. Касаторът твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване на това решение сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие на решението на Варненския окръжен съд с практиката на ВКС /решение № 3 от 15.03.2016 г. по гр.д.№ 2526 от 2015 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 65 от 30.07.2014 г. по т.д.№ 1656 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1733 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 331 от 19.05.2010 г. по гр.д.№ 257 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 4216 от 2008 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 670 от 15.11.2010 г. по гр.д.№ 695 от 2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 548 от 06.12.2010 г. по гр.д.№ 1119 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 5 от 05.02.2016 г. по т.д.№ 3583 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о./ по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да съблюдава изискванията на чл.235, ал.2 и 3 ГПК и чл.12 ГПК ? В писмен отговор от 22.06.2020 г. процесуалният представител на Държавата, представлявана от МРРБ, оспорва касационната жалба. Моли касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд да не бъде допускано. Претендира за юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за делба, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска. За да постанови обжалваното решение за потвърждаване на първоинстанционното решение за допускане на делбата, въззивният съд е приел, че от представените по делото доказателства безспорно се установява, че Държавата е собственик на 74,77 % от делбения апартамент /легитимация с акт за частна държавна собственост № 7899 от 04.08.2011 г./, а Ц. М. Ц. е собственик на останалите 25,23 % от апартамента /на основание договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 9 от 01.06.2012 г./. Твърдението на ответника Ц. Ц. за неправилно изчисляване на полагащото се обезщетение на отчуждените собственици въззивният съд е приел за ирелевантно за определяне на размера на притежаваните от ответника права в съсобствеността на апартамента, предвид на това, че Ц. не е навел твърдения и не е представил доказателства по делото, че е наследник на М. Ц. Ц. и Х. К. Ц. /включително че последните двама са починали/ и поради това е придобил права върху тяхното имущество по наследство. Освен това, не е твърдял и не е представил доказателства за това, че е бил страна в отчуждителното и в обезщетителното административни производства и за това какви права на собственост са били придобити от страните в отчуждителното и обезщетителното производства въз основа на решенията, постановени в тези производства. Съгласно заявеното от ответника, правата му в съсобствеността произтичат от правната сделка /дарение/, сключена с лица, които са получили обезщетение за отчужден имот, като обемът на придобитите по тази сделка права е изрично посочен в договора за дарение и той е 25,23 % от делбения апартамент. Касационното обжалване на това решение не може да бъде допуснато на посоченото от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като по единствения поставен от касатора правен въпрос /Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да съблюдава изискванията на чл.235, ал.2 и 3 ГПК и чл.12 ГПК ?/ няма противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика и с разпоредбата на чл.269 ГПК в решението си въззивният съд е обсъдил всички доказателства, твърдения и възражения на страните, относими към въведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение и е изложил изрични мотиви по тях. Конкретно- въззивният съд се е мотивирал защо е без значение за определяне на размера на правата на ответника в съсобствеността обстоятелството дали в административното производство за обезщетяване на бившите собственици на имота правилно са били определени процентите от имота, които се дават като обезщетение: поради това, че правата на ответника Ц. Ц. не произтичат от решението по административното дело за обезщетяване на бившите собственици /по което дело той не твърди и не е доказал да е бил страна, нито да е наследник на страна по това дело/, а от договора за дарение, който е с предмет само 25,23 % от делбения апартамент. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск за делба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Варненския окръжен съд не следва да се допуска. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78, ал.8 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на Държавата, чрез МРРБ юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определен съгласно чл.37 от Закона за правната помощ и чл.25 и чл.25а от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение