Определение № 2409 от 11.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3147/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 3024/08.04.2025 г., подадена от Б. Г. Ч., чрез адвокат А. Б., и касационна жалба вх. № 3889/09.05.2025 г., подадена от „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, чрез адвокат П. С., срещу решение № 36 от 26.02.2025 г. по гр. д. № 20245000500580/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 1086 от 15.08.2024 г. по гр. д. № 174/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив за уважаване на предявения от „Мюсюлманско изповедание“ - религиозна институция, peг. по ф. д. № 1659/2003 г. на СГС, срещу „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ и Б. Г. Ч. иск с правна квалификация чл. 124 ГПК по отношение на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], район „Ц.“, [улица], ет. *, ап. *, който самостоятелен обект се намира на етаж втори в сграда с идентификатор ****, с предназначение на сградата: жилищна сграда-многофамилна, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, с предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: едно, с площ от 110 кв.м, ведно с прилежащите части: изба № 2 с площ от 12 кв.м и таван № 1 с площ от 10 кв.м, както и 3.46 % ид.ч. от общите части на сградата, при съседни самостоятелни обекти в сградата, на основание правоприемство от Турска мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, която е придобила имота по силата на нотариален акт за собственост на жилище, построено върху държавна земя от ЖСК „Перущица.“ - гр. Пловдив, с № 110/05.12.1972 г., том 18, дело № 7664/1972 г. на нотариус при Районен съд- Пловдив, като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № 73/17.06.2022 г., т. 3, peг. № 4998, д. № 455/2022 г. по описа на нотариус Т. К., поправен с нотариален акт за поправка на нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № 111, т. 3, peг. № 5353, д. № 491 от 27.06.2022 г. Въззивният съд, сезиран с жалби на Б. Г. Ч. и „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, е съобразил, че производството по делото е образувано по предявени от „Мюсюлманско изповедание“ против „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ и Б. Г. Ч. обективно и субективно съединени искове по чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на описания по-горе недвижим имот, собствеността върху който се претендира на две основания - въз основа на правоприемство от Турска мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, а при условията на евентуалност и по давност. От своя страна, ответникът „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ - Пловдив се легитимира като собственик на имота въз основа на констативен нотариален акт за собственост въз основа на писмени документи (нот. акт № 73, т. 3, peг. № 4998, д. № 455/2022 г. на нотариус Т. К.), който имот с нот. акт № 174, т. 4, peг. № 7678, № 746/2022 г. е продал на втория ответник Б. Г. Ч.. Съдът е приел, че при така заявеното фактическо основание уважаването на предявения иск е обусловено от установяване на следните обстоятелства: наличието на правоприемство между „Мюсюлманско изповедание“ и Турска мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив и притежанието от последната на процесния недвижим имот. Спорът между страните е концентриран относно първата предпоставка за уважаване на иска - наличието на универсално правоприемство, доколкото няма спор, че с нот. акт № 110, т. 18, д. № 7664/1972 г. Турската мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив е призната за собственик на процесния имот. Съдът е визирал, че универсалното правоприемство се характеризира с преминаване на правата и задълженията на един правен субект върху друг поради прекратяването му вследствие на смърт, вливане или сливане. В случая предявеният иск се основава на настъпилото универсално правоприемство между „Мюсюлманско изповедание“ и неговото правосубектно местно поделение Турската мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив, с прекратяването на което в патримониума на изповеданието е преминало и правото на собственост върху процесния имот. Мюсюлманското изповедание е традиционната и най-стара религиозна институция на мюсюлманите в България, чийто правен статут първоначално е уреден от Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърден с Указ № 63/15.09.1895 г., а впоследствие от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обн. ДВ, бр. 65/26.06.1919 г., и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен на 23.11.1945 г. от министъра на външните работи и на изповеданията, които предвиждат съществуването на местни поделения на изповеданието със статут на юридическо лице (чл. 14 и чл. 22, ал. 3 от Временните правила, § 8 от Устава от 1919 г. и § 8 от Устава от 1945 г.). С влизане в сила на Закона за изповеданията (обн. ДВ, бр. 48/01.03.1949 г., отм. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г.) съществуващите изповедания и техните поделения са загубили автоматично правосубектност, като в чл. 6, ал. 1 ЗИ е посочено, че от момента на утвърждаване устава на изповеданието от Министерския съвет или упълномощен от него подпредседател на Министерския съвет, същото се счита за признато и добива качество на юридическа личност, като от този момент качество на юридическа личност добиват и местните поделения на изповеданието. Наред с това, в чл. 16 от закона е предвидено задължение за регистрация на централните ръководни органи на изповеданията при Дирекция на изповеданията при Министерския съвет, а ръководните органи на местните поделения – при местните народни съвети. Според представения по делото Устав за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Народна Република България от 1951 г. (§ 4) във всяко населено място, където живеят поне 40 турски мюсюлмански семейства, може да се образува турска мюсюлманска изповедна община, която има качеството на юридическа личност (§ 5). Според § 7 турските мюсюлмански изповедни общини се управляват от настоятелства, състоящи се от 5 члена. В тази връзка от представеното по делото съдебно удостоверение изх. № 7116/30.05.2022 г. на ОС - Пловдив (т. 2, л. 555) се установява, че в регистъра на местните поделения на вероизповеданията по чл. 16 от Закона за изповеданията (отм.) на [община] е налице вписване от 18.11.1999 г. на Мюсюлманско настоятелство с адрес [населено място], [улица]. Въззивният съд е отбелязал, че е налице разлика в наименованията на местното поделение, което е признато за собственик на процесния имот (Турска мюсюлманска вероизповедна община) и вписаното в общинския регистър на вероизповеданията местно поделение (Мюсюлманско настоятелство), но същото следва да се обясни с промяната на наименованието на местните поделения на „Мюсюлманското изповедание“ в приетите след 1945 г. устави - според § 7 от Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г. образуваните местни поделения са именувани мюсюлманска вероизповедна община, докато в последващите устави (чл. 27 от Устава на мюсюлманското изповедание в Народна Република България от 1975 г., чл. 27 от Устава от 1986 г., чл. 5 от Устава от 1992 г. и следващите) посоченото наименование е заменено с „мюсюлманско настоятелство“. Ето защо е заключил, че независимо от различното наименование, става дума за едно и също правосубектно местно поделение на Мюсюлманското изповедание. Апелативен съд – Пловдив е визирал, че към настоящия момент в сила е Законът за вероизповеданията (ДВ, бр. 120/2002 г.), който регламентира две категории религиозни институции - заварени и нововъзникнали, респективно две категории местни поделения на религиозните институции. Нормата на чл. 19, ал. 1 от закона постановява, че вероизповеданията могат да имат местни поделения съгласно уставите си, които подлежат на вписване в регистър от кметовете на общините според населеното място, където е седалището им, а според чл. 20 по решение на централното ръководство и според устава на съответното вероизповедание местните поделения могат да се регистрират като юридически лица в окръжния съд по седалището им. Според текста на § 2, ал. 4 от ПЗР на закона заварените местни поделения на вероизповеданията, които са юридически лица, се вписват служебно от съответния окръжен съд по седалището им по заявление на централното ръководство на вероизповеданието. По делото не е спорно, че с решение № 414/22.12.2009 г. по ф. д. № 168/2009 г. на ОС - Пловдив в регистъра на местните поделения към съда е вписано местно поделение на „Мюсюлманското изповедание“, а именно „Мюсюлманско настоятелство-Мюсюлманско изповедание-гр. Пловдив“ (т. 2, л. 633), което впоследствие с решение № 389/21.07.2010 г. по фирменото дело е заличено. Към 2010 г. организацията и дейността на Мюсюлманското изповедание се урежда от приетия на 07.08.1996 г. и одобрен със заповед № Р-42/10.09.1996 г. на заместник министър-председателя устав на вероизповеданието, доколкото по отношение на следващите устави - от 23.10.1997 г., 28.10.2000 г., 20.03.2005 г. и 19.04.2008 г. е прието от съдилищата (гр. д. № 1263/2003 г. на СГС, гр. д. № 1262/2003 г. на СГС, гр. д. № 396/2007 г. на САС, гр. д. № 1295/2009 г. на САС), че решенията за приемането им са нищожни. Нито в Закона за вероизповеданията, нито в действащия към 21.07.2010 г. устав от 1996 г. се съдържа регламентация на отношенията във връзка с имуществото на заличеното местно поделение на Мюсюлманското изповедание. При това положение, въззивният съдебен състав е приел, че по аналогия следва да се приложат правни норми, уреждащи сходни хипотези, а именно разпоредбата на чл. 271 ТЗ, според която имуществото, което остава след удовлетворяване на кредиторите, се разпределя между съдружниците, съответно между акционерите, както и нормата на чл. 15, ал. 1, изр. първо ЗЮЛНЦ, която постановява, че разпределянето на останалото след удовлетворяването на кредиторите имущество се решава съгласно устава, учредителния акт или от върховния орган на юридическото лице с нестопанска цел, доколкото в този закон не е предвидено друго. Съдът е посочил и че в контекста на изложеното следва да се приеме, че след заличаване на местното поделение неговото имущество, включително и правото на собственост върху процесния имот, е преминало върху неговия принципал - Мюсюлманското изповедание, клаузи, в който смисъл се съдържат в предходните устави на изповеданието - § 9 от одобрения на 23.11.1945 г. от министъра на външните работа и на изповеданията Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България, § 6 от Устава от 1951 г., чл. 34 от Устава от 1986 г., чл. 8 от Устава от 1992 г., което разрешение, обаче, не е възпроизведено в устава от 1996 г. От друга страна, от представената по делото справка от 26.09.2023 г. на СГС (т. 4, л. 1286) се установява, че „Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ не е заварено изповедание по § 2, ал. 3 ЗВ, каквото качество притежава ищецът „Мюсюлманско изповедание“. Съгласно писмо № 02.18-511/30.11.2023 г. (т. 4, л. 1295), Дирекция „Вероизповедания“ на МС не е водила в регистъра си изповедание „Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, тъй като към датата на влизане в сила на новия Закон за вероизповеданията такава религиозна институция не е била регистрирана. „Мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ като религиозна институция е вписано в регистъра за вероизповеданията при СГС с решение № 1/09.12.2003 г. по ф. д. № 12485/2003 г. на СГС, а с решение № 133/19.03.2010 г. по ф. д. № 31/ 2010 г. на ОС - Пловдив е вписано по реда на чл. 20 ЗВ в регистъра на местните поделения на вероизповеданията местното поделение на религиозната институция - „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ - гр. Пловдив. Въз основа на така изложеното Апелативен съд – Пловдив е заключил, че „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ е новорегистрирана религиозна институция и в този смисъл няма качеството на правоприемник спрямо Турската мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив. Това оборва легитимиращия ефект на констативния нотариален акт на „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“, с който последното е признато за собственик на процесния имот на основание чл. 587, ал. 1 и 3 ГПК, което обосновава извод за основателност на предявения иск и по отношение на двамата ответници с оглед правилото, че никой не може да прехвърли повече права отколкото притежава. Въззивният съдебен състав е намерил за неоснователно релевираното във въззивните жалби оплакване, че ищецът не е доказал по реда на § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ правоприемство по отношение на Турската мюсюлманска вероизповедна община - Пловдив. Изложил е, че предвиденият в § 4 ПЗР на ЗВ ред за установяване на правоприемството на заварените вероизповедания се отнася само за съществувалите до 1949 г. религиозни, религиозно-просветни и социално-благотворителни юридически лица. Посочената процедура е неприложима по отношение на местни поделения на заварените вероизповедания, които са запазили правосубектността си и при действието на Закона за изповеданията (обн. ДВ, бр. 48/01.03.1949 г., отм. ДВ, бр. 120/29.12.2002 г.), както е в случая, тъй като в тази хипотеза връзката на завареното вероизповедание със съответното местно поделение е запазена с факта на регистрация на местните поделения в местните народни съвети, докато по отношение на съществувалите до 1949 г. местни организационни единици тя е прекъсната. Съдът е посочил, че в този контекст е без никакво правно значение обстоятелството, че производството по гр. д. № 1806/2010 г. на СГС, образувано по предявен от „Мюсюлманско изповедание“ против „Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание в Република България“ иск с правно основание § 4, ал. 2 ПЗР на ЗВ, е прекратено на основание чл. 233 ГПК - поради отказ от иска, тъй като - както е отбелязано по-горе - процедурата по § 4 е неотносима към разглеждания казус. На следващо място, въззивният съд е намерил за неоснователно и оплакването за недопустимост на първоинстанционното решение поради разглеждането на иска на непредявено основание. Посочил е, че съгласно исковата молба ищецът твърди, че „Мюсюлманско изповедание“ е правоприемник на Турската мюсюлманска вероизповедна община - гр. Пловдив като местно поделение, което към датата на влизане в сила на действащия Закон за вероизповеданията на 01.01.2003 г. е вписано в общинския регистър на [населено място], но не е изпълнена процедурата по § 2, ал. 4 ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице. Т.е. заявеното твърдение на ищеца е, че е правоприемник на собственика на процесния имот. За да уважи предявения иск, първостепенният съд, след анализ на събраните по делото доказателства и относимата правна уредба, е достигнал до извод, че ищецът е универсален правоприемник на съществувалите правосубектни местни поделения на „Мюсюлманско изповедание“. Следователно, Окръжен съд - Пловдив е разгледал предявения иск въз основа на заявените в исковата молба фактически обстоятелства, от които извежда спорното право. Жалбоподателят Б. Ч. счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че касационно обжалване на решението следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Твърди, че Апелативен съд - Пловдив се е произнесъл по редица материалноправни и процесуални въпроси, свързани с правоприемството на вероизповеданията като субекти на правото по различните действащи през годините нормативни законови и подзаконови актове. Счита, че на първо място, изключително важен е въпросът за преценката по отношение на регистрираните вероизповедания за това дали става дума за регистрирано като заварено изповедание и по реда на § 2 ПЗР на ЗВ или за новорегистрирано изповедание, като в това отношение от съществено значение е и преценката на компетентността на различните държавни органи, ангажирани по проблематиката - регистърните съдебни производства пред окръжните съдилища и СГС и функциите на Дирекция „Вероизповедания“ към МС. На следващо място, е преценката за правоприемството на сега регистрираните вероизповедания със съществуващите преди това при действието на предходните правни уредби. Жалбоподателят „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ счита решението на въззивния съд за нищожно, недопустимо и неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, предл. първо и второ ГПК. Твърди, че атакуваното пред ВКС решение е нищожно, поради абсолютна неразбираемост. Счита решението и за недопустимо, тъй като в нарушение на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес въззивният съд се е произнесъл извън предмета на делото, като е разгледал обстоятелства, които не са заявени от ищеца. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в своето решение доводите на страните и всички доказателства по делото, относими към правния спор, в тяхната съвкупност; 2. Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се; 3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи разбираеми и логически последователни правни съждения, за да се приеме, че решението съдържа мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК. Според жалбоподателя по тези въпроси въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 50239/18.01.2023 г. по гр. д. № 4528/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 13/24.02.2022 г. по гр. д. № 2906/2021 г. на ВКС, I г. о. и др. На следващо място, отново при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са формулирани въпросите: 1. При данни по делото, че до 2003 г. на територията на населеното място (гр. П.), са съществували повече от едно регистрирано местно поделение със статут на юридическо лице към една религиозна общност (по делото е установено, че са съществували три регистрирани местни поделения със статут на юридическо лице), за които няма данни да са притежавали процесния имот, да са прекратени и тяхното прекратяване да е вписано в съответните регистри, съответно притежавано от тях имущество да е преминало към ищеца, следва ли да се приеме, че е налице универсално правоприемство и че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест по чл. 154 ГПК; 2. Следва ли да се приеме, че ищецът е изпълнил възложената му доказателствена тежест за установяване на универсално правоприемство, при положение че за съда липсва несъмненост и сигурно убеждение в истинността на наведеното от ищеца фактическо твърдение; 3. Съдът следва ли да приеме за осъществени твърдените от ищеца факти и обстоятелства, ако страната не се справи с доказателствената тежест, и за настъпването им съществува вероятност, но не и несъмненост (визирано противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50/11.07.2011 г. по гр. д. № 1574/2009 г., I г. о., решение № 80/03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г., IV г. о., решение № 60197/23.11.2021 г. по гр. д. № 636/2021 г., III г. о.). Жалбоподателят „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ се позовава и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради липса на формирана практика на ВКС – по въпроса: Разпоредбите на чл. 271 ТЗ и чл. 15, ал. 1, изр. първо ЗЮЛНЦ приложими ли са за религиозни институции, регистрирани по реда на Закона за вероизповеданията. От насрещната страна са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбите. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на визираното тълкувателно решение задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Съдът намира атакуваното пред него решение за валидно и допустимо. Същото не е нищожно, доколкото – противно на поддържаното от „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ – формираната и отразена в него воля на съда е ясна; изложените оплаквания сочат на необоснованост на направените от съда изводи, а не на абсолютна неразбираемост на постановения акт. Не е налице произнасяне по непредявено основание на иска. Не са налице законовите предпоставки за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Б. Ч.. Последният не е формулирал въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е изложил съображения във връзка с предмета на спора, изискващи анализ на събраните конкретни доказателства, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК. Настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“ по въпроса, обусловил решаващите изводи на въззивния съд: Разпоредбите на чл. 271 ТЗ и чл. 15, ал. 1, изр. първо ЗЮЛНЦ приложими ли са за религиозни институции, регистрирани по реда на Закона за вероизповеданията. При разглеждане на делото, съдът евентуално ще вземе отношение и по останалите въпроси от изложението към жалбата на „Мюсюлманско джамийско настоятелство на мюсюлманското сунитско ханефитско изповедание в Република България“. Предвид недопускане на касационно обжалване по касационната жалба на Б. Ч., последният дължи на „Мюсюлманско изповедание“ направените разноски за адвокат за подаване на отговор по тази жалба, възлизащи на 7000 лв. - 3579.04 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,