Определение № 281 от 19.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1668/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЗД „Б. инс““ АД, [населено място] срещу решение № 260050 от 10. 03. 2021 г. по в. т. д. № 716/2020 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 260038 от 27. 08. 2020 г. по т. д. № 276/2019 г. на Старозагорски окръжен съд касаторът е осъден да заплати на Б. Ф. Е. сумата от 30 000 лв. и на А. З. З. чрез нейния баща и законен представител З. С. З. сумата от 20 000 лв., представляващи обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба А. И. С., ведно със законната лихва от 20. 04. 2016 г. до окончателното изплащане на сумите. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно и прави искане за отмяната му по съображения подробно изложени в касационната жалба. Твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, което е инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поставя следните въпроси: „1. От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 2/1984 г., извършена с ТР № 1/21. 06. 2018 г., постановено по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и в тази връзка дали даденото с ТР № 1/2016 г. разширение кръга на правоимащите лица, поражда действие за пътни инциденти преди постановяване на ТР № 1/2016 г., с което в т. 2 се обявява за изгубило сила ППВС № 2/1984 г. или следва да се прилага само за пътни инциденти след постановяването му?; 2. Дължи ли се обезщетение на ищеца /явно се има предвид ищците/ като наследници от съответен кръг /внуци на покойната/ и при събраните доказателства по делото, предвид и разясненията, дадени в ТР № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, че е необходимо да се касае за „особено близка връзка с починалия“ и че обезщетение се дължи по изключение? При какви установени обстоятелства се счита за доказано, с надлежни доказателствени средства в процеса, правото на обезщетение по „изключение“ и „особено близка връзка с починалия“, от значение ли е, че покойният и ищеца не са живеели в едно домакинство и са имали отделни семейства, поддържали са връзка само от дистанция и то в продължение на много години? Какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“, посочено в ТР № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и покрива ли се този критерий с установените по делото факти, в този смисъл подлежат ли на репариране вредите на ищеца?; 3. Разпоредбите на § 96 и чл. 493а КЗ противоречат ли на практиката на СЕС и Директива 2009/103/ЕО?; 4. Разпоредбите на § 96 и чл. 493а КЗ и въведеният лимит от 5000 лв. прилагат ли се за ПТП преди датата на влизане на КЗ в сила?; 5. Относно критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди.“ Твърди, че въззивният акт противоречи на практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение № 170 от 17. 09. 2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., по въпроса по т. 5 – на ППВС № 4/1968 г., ППВС № 7/1978 г. и решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г., ІІ т. о. По останалите въпроси касаторът не въвежда доводи за разрешаването им с в противоречие с конкретни актове на ВС и ВКС. Поддържа, че първият поставен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно. Ответниците по касационната жалба Б. Ф. Е. и А. З. З. чрез нейния баща и законен представител З. С. З. оспорват жалбата, като изразяват становище за отсъствието на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Молят да им бъдат присъдени направените разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че починалата при ПТП на 20. 08. 2015 г. А. С. /на 56 г. към момента на смъртта си/ е баба на ищците, като Б. Е. /на 16 г. към момента на ПТП/ е син на дъщеря й, а А. З. /на почти 6 години към същия момент/ е дъщеря на сина й З. З.. В решението е формиран извод, че ищците са активно материалноправно легитимирани да получат обезщетение за причинените неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба при ПТП, като решаващият състав се е позовал на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК и установените по делото обстоятелства, свързани със създадената особено близка връзка на ищците с починалата им баба и действително претърпените от смъртта й морални страдания с интензитет, надхвърлящ обичайния. Въззивният съд е счел, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди на ищците следва да бъде определен не в границите, установени по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101/2018 г./, а по справедливост съобразно принципа по чл. 52 ЗЗД. Изложил е съображения за неприложимост на разпоредбата на § 96, ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ в настоящия случай, доколкото застрахователният договор е сключен при действието на отменения КЗ и страните не са уговаряли друго след влизането в сила на новия КЗ. В решението са намерили израз и допълнителните аргументи на съда, че дори и да се приеме, че разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ следва да се приложи за всички претенции, предявени след 21. 06. 2018 г., то установеният в нея максимален размер на обезщетението не следва да бъде съобразяван с оглед противоречието му с общностното право, като се е позовал и на задължителното за съда на основание чл. 633 ГПК решение на СЕС по дело С-277/12. В обжалваното решение е извършена преценка, че доказаните неимуществени вреди на ищците е справедливо да бъдат репарирани с обезщетения от 30 000 лв. за ищеца Б. Е. и 20 000 лв. за малолетната А. З.. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос в изложението на касатора отговаря на общия критерий за допускане на касационен контрол, доколкото въззивният съд се е позовал на задължителните разяснения в Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. на ОСНГТК на ВКС, приемайки същите за приложими към правоотношение, възникнало преди приемането на тълкувателното решение. Касаторът обаче не е обосновал сочените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, ІV г. о., на което се позовава касаторът, е прието, че когато се касае до първоначално приети тълкувателни ППВС и Тълкувателни решения, те имат обратно действие. Това означава, че даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било посочено в съответния тълкувателен акт. Когато след издаването на такъв тълкувателен акт е настъпила промяна било в самата тълкувана норма или свързани с нея други правни норми, било в обществено- икономическите условия, които правят даденото вече тълкуване на същата неприложимо или несъответно на действителния смисъл на закона, то постановеният нов тълкувателен акт, с който даденото вече тълкуване се изоставя, за да бъде възприето ново, няма обратното действие, присъщо на първоначалните. В сочената хипотеза тълкувателният акт се състои от две части. С първата от тях се дава новото тълкуване на конкретната правна норма, а с втората се обявява за загубил сила предшестващият тълкувателен акт от момента на постановяване на новото тълкувателно решение. Следователно от този момент престава да се прилага и предходният тълкувателен акт. Затова и установеното с новото тълкувателно решение тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен до разрешаване от тях, след приемане на новото ТР или по такива, които са били заварени към този момент, но с действие занапред. Тоест, ако преди постановяване на новото ТР са се осъществили факти от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното ППВС и на ТР, което е било действащо към момента на настъпване на последиците. Обжалваното въззивно решение не е в противоречие с цитираната съдебна практика, доколкото съдебното производство е образувано по иск, предявен след приемането на Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, и според изразеното от състава на ВКС становище, съдът, разглеждащ правния спор, е бил длъжен да съобрази задължителните разяснения на тълкувателното решение относно кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Същото е в съответствие и с разясненията относно действието на приеманите от Върховния касационен съд тълкувателни решения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която последващо тълкувателно решение, с което е дадено задължително тълкуване на приложим по делото закон в смисъл, различен от възприетия в решението, не е основание за отмяна на влязло в сила решение. От така възприетите разрешения следва, че ако правният спор е бил висящ към момента на приемане и оповестяване на тълкувателното решение, както и ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на съдебното решение по съществото на спора. Съществуването на задължителна практика по поставения въпрос, на която въззивното решение съответства, изключва и сочените от касатора допълнителни предпоставки, формиращи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. Въпросите по т. 2 от изложението на касационния жалбоподател не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като нямат характера на въпроси по приложението на относима към конкретния спор материалноправна или процесуалноправна норма, а предполагат преценка на доказателствата по делото и налагат даване на пряк отговор дали ищците са носители на спорните права. Въпросите насочват към оспорване на правилността на извършената от съда преценка, че ищците са материалноправно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на тяхната баба при ПТП на 20. 08. 2015 г. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Независимо от това, в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният акт е съобразен със задължителната практика на ВКС по релевантния въпрос относно критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън очертания в ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. кръг. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 21. 06. 2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4/1961 г. и Постановление № 5/1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му неимуществени вреди. Според тълкувателното решение възможността за обезщетяване на други лица, извън очертания в двете постановления на Пленума на ВС най-близък семеен и родствен кръг, се допуска по изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е придържал към цитираното тълкувателно решение и не се е отклонил от задължителните постановки на същото. Решаващият състав е обсъдил събрани доказателства, преценил е установените факти и обстоятелства, и въз основа на тях е направил извод, че по делото е доказано съществуването на особено близка привързаност между ищците и тяхната баба, при която смъртта на бабата е причинила на ищците вреди с интензитет, надхвърлящ обичайния. Въззивният съд е приел за установено, че за дълъг период от време бабата е поела и изцяло е полагала грижите за ищеца Б. Е. поради отсъствието на неговата майка, включително в периода, когато ищецът е бил в кома след катастрофа с мотор. Съобразил е, че процесното ПТП е настъпило, когато бабата е била на път за болницата с оглед осигуряване на необходимата подкрепа за своя внук, както и че ищецът Б. Е. е научил за смъртта на баба си след възстановяването си, като и понастоящем му липсва неговата баба, с която да споделя и която да се гордее с постиженията му. По отношение на ищцата А. З., която е била шестгодишна към момента на смъртта на баба си, решаващият състав е установил, че детето не е забравило баба си и я споменава в ситуация на контакт с други деца. Посочил е, че бабата е била активна в отглеждането и възпитанието на детето, както през периодите, в които родителите й са били в чужбина, така и през останалото време. Изложил е, че семейството на А. и починалата са живеели в едно жилище, в общо домакинство и поради заетостта на родителите й с работа бабата е била тази, която основно се е грижила за нея, водела я е на детска градина, посещавала е тържествата й там. При тези констатации изводът на въззивния съд, че е справедливо да се направи изключение от ограничението на ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и ищците да получат обезщетение за претърпените неимуществени вреди, се явява в съответствие със задължителната практика на ВКС, което изключва въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Касационното обжалване на въззивното решение не може да се допусне по въпроса по т. 3 от изложението на касатора. Изводите на съда за неприложимост на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018 г. /, императивно установяващ лимит от 5 000 лв. за обезщетяване на лица за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина, действително са основани на намерено от съда противоречие на нормата с общностното право. Аргументите на съда са, че посочената разпоредба не следва да бъде съобразявана, а по изключение трябва да намерят приложение разпоредбите на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, които са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, пострадали при ПТП, както и че това разрешение съответства на решението на СЕС от 24. 10. 2013 г. по дело С-277/12. Тези аргументи имат само допълнителен характер. Те са изложени след решаващите изводи на съда, че се касае до норма неприложима по настоящия спор, която се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 1. 01. 2016 г. По тези съображения, въпросът не е единствено обуславящ изхода на делото и не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация. Въпросът по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касае темпоралното действие на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/18 г. / и както бе посочено е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, поради което съответства на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Неоснователни обаче са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. На първо място, касаторът не се позовава на практика на ВКС, на която даденото от въззивния съд разрешение да противоречи. На второ място, на този въпрос е даден отговор в решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО, в което е прието, че нормите на § 95 и § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и чл. 493 а от КЗ нямат обратно действие. В този смисъл произнасянето на въззивния съд по поставения въпрос съответства на практиката на ВКС. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен и въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В цитираното от касатора ППВС № 4/1968 г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. При формирането на изводите относно размера на обезщетенията въззивният съд е отчел съществуващите близки отношения на ищците и починалата им баба приживе, негативното отражение на смъртта на А. С. върху ищците, характера и интензитета на търпените от тях болки и страдания, свързани със внезапната й смърт. Поради това следва да се приеме, че при определяне на размера на справедливите обезщетения въззивният съд се е съобразил с възприетите от задължителната практика на ВС критерии. Касационният контрол не може да допусне и на основание чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай посочените пороци не са налице. Това следва и от обстоятелството, че касаторът не аргументира тезата си за очевидна неправилност на обжалваното решение отделно от поставените въпроси, по които вече бяха изложени съображения, и от твърденията за допуснати от съда нарушения на материалния и процесуалния закон, които не подлежат на преценка в производството по чл. 288 ГПК. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част. С оглед изхода на настоящото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответниците по касационната жалба Б. Ф. Е. и З. С. З. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС за настоящото производство в размер на 2600, чието договаряне и плащане се установява от договор за правна защита и съдействие от 19. 07. 2021 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение