Определение № 114 от 16.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 27/2012 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на “Д. с Б Е. и Ко” КД, [населено място] срещу определение № 4946/03.11.2011г., постановено по ч.т.д.№ 2679/11г. от Варненския окръжен съд, с което потвърдено разпореждане № 37547/07.09.2011г. по ч.гр.д.№ 12962/11г. на Варненския районен съд за отхвърляне на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против “Авеню” Д., М. Б. И. и Г. А. О., [населено място]. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Ответниците не вземат становище по частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отд. констатира, че частната жалба е допустима, но не са налице основания за допускане на касационното обжалване. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че първият длъжник е неперсонифициран правен субект, както и че в заявлението не са посочи фактическите обстоятелства, от които е породено вземането. Частният жалбоподател е поставил осем въпроса в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, които са изцяло принципни – за определянето на държавната такса в заповедното производство, за правното основание и квалификацията на претенцията, за разграничението между хипотезите на чл.12 ЗЗД и чл.55 ЗЗД и за солидарната отговорност. Нито един от тези въпроси не е значим материалноправен или процесуален въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Първоинстанционният и въззивният съд са посочили изрично, че за редовността на заявлението е необходимо ясно и точно изложение на фактическите обстоятелства, от които произтича вземането, каквото, в случая, не е направено от заявителя. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд