Определение № 50143 от 07.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2720/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото И. В. Г, в качеството ѝ на ЕТ „Илияна Горановска 95“, чрез процесуалния ѝ пълномощник адв. И А., срещу решение № 91/22.03.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 974/2021 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 86/14.10.2021 г. по гр. дело № 131/2021 г. на Кнежанския районен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу И С. С., иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата 5 346.20 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответникът И С. не е подал отговор на касационната жалба. В изложението на жалбоподателката-ищца по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, подадено също чрез адв. А., като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) за успешното провеждане на иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, следва ли да се установи действителният размер на обогатяване на ответника; 2) при иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, налице ли е общ факт или обща група от факти между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника; 3) задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимна връзка; 4) задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките, поискани от страната във въззивната жалба; 5) елемент ли е от фактическия състав на института на неоснователното обогатяване причинната връзка между обогатяване и обедняване; 6) коя е страната в спор по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, носеща тежестта за установяване на по-малката сума между обогатяването и обедняването; 7) задължен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани в спора доказателства и да ги оцени в тяхната съвкупност според придадената им от закона доказателствена сила; 8) необходимо ли е въззивният съд да излага в решението си собствени мотиви, в които да се произнесе по всички наведени от страните доводи и възражения, за да обоснове решаващите си изводи, или излага само такива, свързани с решаващата си воля; 9) длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички възражения, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните във въззивната жалба предели; 10) длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с възраженията и доводите на страните, относими към правния спор, доколкото предвидената в чл. 272 от ГПК възможност не дерогира изискването по чл. 236, ал. 2 от ГПК; 11) правно легитимиран ли е ищецът да предяви иск по чл. 59 от ЗЗД, ако собствеността/ползването се основава на ползване без необходимото или непротивопоставимо на ищеца правно основание; 12) споразумителните протоколи за т. нар. „комасиране“ на земеделски земи, изходящи от трети лица, могат ли да бъдат самостоятелно правно основание, които да обуславят неговото право на ползване върху имота; и 13) ако между страните няма сключен договор за аренда, следва ли при предявен иск по чл. 59 от ЗЗД дължимото обезщетение за вредата да се определя в размер, равен на средната пазарна рента, респективно размерът на т. нар. „субсидия“ представлява ли също такъв еквивалент и обективен изчисляем критерий, бидейки един от възможните приходи за всеки земеделски производител (наред с печалбата от реализираната от него продукция). По отношение на първите десет въпроса от страна на жалбоподателката се сочи, че те били решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и че били от значение за спора, за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази връзка обаче, нито са изложени някакви съображения, нито са посочени конкретни актове на ВКС. По отношение на последните три въпроса се поддържа, че били налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК, но също без да се излагат каквито и да било съображения в тази насока. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд е изложил следните съображения в мотивите към него: Приел е, че предявеният по делото осъдителен е иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД и че с него се иска да бъде осъден ответникът да заплати на ищцата стойността на получените от него директни плащания и национални доплащания за стопанската 2019-2020 г. в размер на процесната сума 5 346.20 лв. за трите процесни, арендувани от ищцата земеделски имота, която сума ищцата счита, че била получена от ответника без правно основание. Ответникът е оспорил основателността на иска, като е навел твърдения и доводи, че е получил субсидия от Държавен фонд (ДФ) „Земеделие“ на правно основание, явяващо се постигнато споразумение за землището на [населено място], одобрено със заповед на директора на Областна дирекция (ОД) „Земеделие“-Плевен, въз основа на което има право да ползва разпределените му масиви по споразумението. На следващо място въззивният съд е приел за безспорно по делото и установено от приетите писмени доказателства, че на 09.07.2014 г. ответникът е сключил договор за аренда на земеделски земи, в това число процесните три ниви в землището на [населено място] с обща площ 168.517 дка, който договор е бил вписан по надлежния ред. Срокът по договора за аренда е пет стопански години – от 01.10.2014 г. до 01.10.2019 г. Не е спорно между страните също така, че с анекс от 17.10.2018 г., вписан в Службата по вписванията на 19.10.2018 г., срокът по този договор за аренда е продължен с още пет стопански години, считано от 01.10.2019 г. до 01.10.2024 г. Също за безспорно установено окръжният съд е приел, че ищцата на 03.02.2017 г. е сключил с друг съсобственик договор за аренда на процесните три земеделски имота, който е вписан в Службата по вписванията на 03.02.2017 г. Въз основа заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, въззивният съд е приел за установено и че е налице дублиране в декларациите и заявленията на страните относно трите процесни земеделски имота, предмет на горните договори за аренда. Съдът е установил и че със заповед № РД-04-85/20.09.2019 г. на директора на ОД „Земеделие“-Плевен, на основание чл. 37в, ал. 4 от ЗСПЗЗ и чл. 75а, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, е одобрено разпределението на масивите за ползване в землището на [населено място], съгласно подписано между собствениците и/или ползвателите споразумение за създадените масиви за ползване за стопанската 2019-2020 г., окончателни регистри по чл. 74, ал. 1 от ППЗСПЗЗ и карта за ползването, които са неразделна част от заповедта. В тази връзка въззивният съд е посочил, че регистърът на имотите по масиви за ползване по чл. 74 от ППЗСПЗЗ за землище [населено място] за 2019-2020 г. е публичен и е обявен на сайта на ОД „Земеделие“-Плевен. От данните на същия регистър съдът е установил, че както ищцата, така и ответникът са вписани като ползватели на земеделски имоти за тази стопанска година. Предвид обстоятелството, че регистърът е изготвен въз основа на одобреното споразумение със заповед № РД-04-85/20.09.2019 г., въззивният съд е достигнал до извод, че всички вписани в него собственици и/или ползватели са страни по това споразумение. От приетото по делото заявление на ответника за заявени засадени площи за подпомагане за стопанската 2019-2020 г., съдът е установил и че общо декларираните от ответника земеделски земи по три схеми и мерки са 954.48 ха, като всичките земи са в землището на [населено място]. От допълнителното заключение на съдебно-счетоводната е установил и че за стопанската 2019-2020 г. по банкови сметки на ответника са получени от ДФ „Земеделие“ директни плащания и национални доплащания (субсидия) в общ размер 377 747.28 лв. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Посочил е, че с ППВС № 1/28.05.1979 г. принципно са разрешени въпросите, свързани с неоснователното обогатяване, като е прието, че когато не са налице елементите на никой от трите фактически състава по чл. 55 ЗЗД, а е увеличено имуществото на едно лице за сметка на друго, обеднелият разполага с иск по чл. 59 от ЗЗД. В т. 5 от същото постановление е посочено, че връзката между обогатяването в хипотезата на чл. 59 ЗЗД неправилно се квалифицира като причинна. Разяснено е, че обогатяването не е следствие на обедняването и обратното; както едното, така и другото са последица на общ факт или група от факти, поради което по субсидиарния иск за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД съдът следва да изясни, дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти. Въззивният съд е приел, че в настоящия случай липсва връзка между твърдяното обедняване на ищцата и неоснователно обогатяване на ответника, тъй като не е налице увеличаване на имуществото на ответника с получените директни плащания и субсидии за процесните земеделски имоти, за сметка на ищцата. За да обоснове този свой решаващ извод по делото, окръжният съд е изложил следните съображения: На първо място е изтъкнал, че съгласно установеното по делото, за стопанската 2019-2020 г. ответникът е бил ползвател на земеделски земи в землището на [населено място], конкретно определени по силата на сключеното споразумение по чл. 37в от ЗСПЗЗ, страна по което е и ищцата. Така постигнатото споразумение е одобрено от компетентния административен орган с влязъл в сила административен акт, и следователно, осъщественото ползване на определените по споразумението земеделски земи от ответника не е без правно основание. При това положение обедняване на ищцата не би могло да се обвърже с неосъществено стопанисване на земеделските земи, предвид стопанисването им от ответника без правно основание за това. На следващо място въззивният съд е посочил, че ответникът е подал заявление до ДФ „Земеделие“ за финансово подпомагане по съответните схеми за обработваните от него земеделски земи в землището на [населено място] през процесната стопанска година и е получил директни плащания и субсидии в установения от вещото лице общ размер. Посочил е и че както с първоначалното, така и с допълнителното заключение на експертизата обаче не е установено дали са заплатени съответните директни плащания и национални доплащания на ответника по отношение на трите процесни имота с обща площ от 168.517 дка, т.е. дали е полученото от него финансово подпомагане касае тези имоти. От друга страна въззивният съд е изтъкнал, че по делото няма данни, а и не се твърди ищцата да е кандидатствала за финансово подпомагане за процесната стопанска година, респективно ищцата не е получила отказ по административен ред да получи финансово подпомагане за процесните земеделски имоти по причина, да се е конкурирала с ответника като ползвател на тези земи. В тази връзка съдът е разяснил и че административният орган не разрешава спор за собственост, а когато двама или повече кандидати представят документи за право на ползване върху имотите, то тогава на всички кандидати се отказва подпомагане и заявените площи се изключват от подпомагане, какъвто обаче не е настоящият случай. Предвид горното, в заключение въззивният съд е намерил, че дори да се приеме, че получените от ответника директни плащания и субсидии включват и полагащите се такива за процесните земеделски земи, то твърдяното обедняване на ищцата и обогатяване на ответника не произтичат от един общ факт, което с оглед цитираната задължителна практика (т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 г.) води до неоснователност на предявения иск по чл. 59 ЗЗД. Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното въззивно решение, като съображенията за това са следните: На първо място, в изложението към касационната жалба от страна на жалбоподателката не е надлежно наведена никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Само по себе си посочването на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и възпроизвеждането на текста им (изцяло или отчасти) не е достатъчно. Представеното изложение е и вътрешно противоречиво и неясно относно наличието на тези допълнителни основания за допускане на касационното обжалване. От една страна жалбоподателката твърди, че първите десет въпроса, формулирани в изложението ѝ, били решени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, но в тази връзка не е посочила нито един конкретен тълкувателен акт на ВКС. От друга страна поддържа, че била налице предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по отношение на всички правни въпроси, но не е изложила каквито и да било съображения, който и да било от тези тринадесет въпроса да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. При това положение настоящият съдебен състав не би могъл да допусне касационното обжалване, тъй като не е задължен, а и обективно не би могъл да извършва служебна преценка – без посочване от страна на касатора на конкретен акт на ВКС, дали формулираните въпроси са разрешени с въззивното решение в противоречие или не с цялостната практика (включително задължителната такава) на ВС и ВКС, или пък, дали някой от тези множество въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1, т. 2 и т. 4 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Отделно от горното (което само по себе си е достатъчно за недопускане на касационното обжалване по делото), голяма част от правните въпроси в изложението на жалбоподателката са, или с неясна формулировка, или са необуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за изхода на спора по делото, поради което и не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (също т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). Така, от формулировката на въпрос № 11 не става ясно дали той се отнася до процесуалната или до материланоправната легитимация на ищеца за предявяването на иска по чл. 59 от ЗЗД, нито пък как тази легитимация се свързва с втората част от въпроса: „..ако собствеността/ползването се основава на ползване без необходимото или непротивопоставимо на ищеца правно основание“. Освен това въззивният съд е приел, че в случая осъщественото от ответника ползване на определените по споразумението по чл. 37в от ЗСПЗЗ земеделски земи, не е без правно основание, поради което тази втора част от въпроса, а и същият като цяло е неотносим към съображенията и правните изводи в обжалваното решение. Съдът е приел също, че жалбоподателката-ищца е страна по споразумението по чл. 37в от ЗСПЗЗ, поради което необуславящ правните изводи на въззивния съд е и въпрос № 12, чиято формулировка се основава на постановката, споразумението да е „изходящо от трети лица“. Както стана ясно, окръжният съд е приел, че в случая не е налице обогатяване на ответника за сметка на ищцата и е отхвърлил предявения по делото иск по чл. 59 от ЗЗД, поради което напълно неотносими и без никакво значение за изхода на правния спор по делото са и въпросите №№ 1, 6 и 13, които са посветени на установяване (доказване) размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД (доколкото изобщо може да се установи действителният смисъл на последния въпрос № 13, който е граматически и правно-логически неясен). Макар формулировката на въпрос № 4 (задължен ли е въззивният съд да се произнесе по материалноправния спор само в рамките, поискани от страната във въззивната жалба) да е ясна, то при положение, че в касационната жалба на ищцата няма оплакване окръжният съд да се е произнесъл извън пределите, очертани с въззивната ѝ жалба, като и самият въззивен съд не е обсъждал и не е давал разрешение на този процесуалноправен въпрос по приложението на чл. 269, изр. 2 от ГПК, същият нито е обуславящ правните изводи в обжалваното решение, нито е от значение за изхода на делото. Въззивната инстанция е дала разрешение на материалноправните въпроси №№ 2 и 5 в изложението на жалбоподателката („при иск по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, налице ли е общ факт или обща група от факти между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника“ и „елемент ли е от фактическия състав на института на неоснователното обогатяване причинната връзка между обогатяване и обедняване“), което разрешение е в пълно съответствие с т. 5 от ППВС № 1/28.05.1979 г., на която окръжният съд изрично се е позовал. При това положение, също следва извод (освен по изложените по-горе съображения), че по отношение на тези два въпроса не са налице допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, на които жалбоподателката напълно неаргументираното (както вече стана ясно) се позовава. По аналогични съображения няма основание да се допуска касационното обжалване и по останалите въпроси, формулирани в изложението ѝ – под №№ 3, 7, 8, 9 и 10, които са процесуалноправни такива по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. По тези въпроси, които често се поставят от страна на касаторите, е налице многобройна, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, от която въззивният съд в случая по никакъв начин не се е отклонил. Също съгласно трайно установеното становище на ВКС, обективирано в множество определения по чл. 288 от ГПК, основано на разясненията в мотивите към т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, както и оплакванията му за допуснати конкретни процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата, дори когато те са включени във формулировката на въпроса (каквито в случая са и въпросите на ищцата), не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. ВКС може да допусне касационно обжалване служебно и независимо от наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, единствено в хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК, но в случая не е налице такава хипотеза, при която касационната инстанция служебно да допусне до касационен контрол обжалваното въззивно решение, нито пък жалбоподателката надлежно навежда подобно основание – единствено с посочването на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение