Определение № 60487 от 14.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4788/2018 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. Х. Т. срещу решение № 44 от 31.07.2018г. по в. гр.д. № 149/2018г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 20 от 12.04.2018г. по гр.д. № 426/2017г. на Сливенски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора срещу Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл.4, пар.3 ДЕС за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушение на правото на Европейския съюз (ПЕС), в размер на 500 000 лв., ведно със законната лихва от датата на исковата молба. Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на закона и поради необоснованост. Моли то да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск да бъде уважен или делото да бъде върнато на апелативния съд за ново разглеждане, като в последната хипотеза желае отвод на Бургаския апелативен съд. Заявява и искане за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС) по въпроса: „Компетентен ли е гражданският съд да прецени допуснати от Прокуратурата на РБ нарушения на чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл.4, т. 2 от Протокол № 7 към Конвенцията, изразяващи се в отказ от разследване (отказ от правосъдие) на събрани по надлежния ред обстоятелства и доказателства, уличаващи магистрати в извършване на престъпни деяния, при положение, че не разполага с правомощия да контролира правилността на извършената от Прокуратурата преценка за наличие на основание за възобновяване на наказателното производство?”. Претендира сторените съдебно – деловодни разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира едновременно и трите основания по чл. 280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „Налице ли е нарушение на правна норма на Съюза, чрез която са предоставени права на частноправни субекти?“; 2. „Достатъчно съществено ли е това нарушение?“ и 3. „Съществува ли пряка причинна връзка между нарушението и претърпените от частноправния субект вреди?“. По отношение на наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК не конкретизира на кои конкретни актове на ВКС и на СЕС противоречи обжалвания съдебен акт, нито посочва обстоятелства, обуславящи значимост на поставените въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа и основанието по чл.280, ал. 2, пр.3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в „наличието на видимо тежко нарушение на закона и явна необоснованост, които са довели до постановяването на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.“. Ответникът по касационната жалба - Прокуратурата на РБ подава писмено становище, с което оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по гражданскоправен спор с цена на иска над 5 000 лв., поради което тя е допустима Ищецът Т. претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на 500 000 лв. от действията на органи на Прокуратурата на РБ, изразяващи се в погазване правото му на безпристрастно, справедливо, обективно, пълно и всестранно разследване, свързано с молбите му за възобновяване на нохд № 247/1993г. на Бургаския районен съд, по което е осъден с влязла в сила присъда за шест умишлени престъпления, по които молби са постановени откази на органите на ответника за възобновяване, съставляващо нарушение на чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл. 4, т. 2 Протокол № 7 към нея вр. с чл. 4, пар. 3 ДЕС, което счита за достатъчно съществено и явно, в причинно – следствена връзка с причинените му неимуществени вреди. Последните се изразяват в поставянето му в унизително положение по време на горепосоченото наказателно производство с оглед наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000 щ.д., която не успял да внесе и поради това бил задържан под стража, през времетраенето на което задържане окръжният прокурор се опитал да го изкара психично болен; в множеството публикации в местни и централни вестници, в които бил представен като клеветник и разпространител на клевети; в изживяния стрес и потъпкване на честта и личното достойнство от извършените обиск в жилището му и в адвокатската му кантора и многократните ревизии на дейността на фирмата му по нареждане на ГДБОП по време на наказателното производство; в съсипването на кариерата му на магистрат (бивш военен следовател и бивш военен съдия). Въззивният съд, изхождайки от посочените в исковата молба обстоятелства, е счел като първоинстанционния съд, че претендираното обезщетение за неимуществени вреди е от допуснато от държавата нарушение на ПЕС, при което е квалифицирал предявения иск по чл. 4, пар. 3 ДЕС, разглеждайки го по процесуалния ред на ЗОДОВ, съобразявайки практиката на СЕС и на ВКС (определение № 269/08.05.2015г. по гр.д. № 1867/2015г. на Трето г.о.). За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което предявеният иск е отхвърлен като неоснователен, Бургаският апелативен съд е приел за установено по делото, че с влязла в сила присъда по нохд № 247/1993г. на Бургаски районен съд (необжалвана пред касационната инстанция), ищецът е признат за виновен в извършени през периода: пролетта на 1990г. – м. август 1993г. шест броя умишлени престъпления по чл. 148, ал. 2 вр. с чл.148, ал.1, т.2 и т.3 вр. с чл. 147 вр. с чл.26 НК - за разгласяване на позорни обстоятелства и приписване на престъпления на конкретно посочени длъжностни лица от системата на прокуратурата – И. Т., Н. Ч., Н. К., Л. Й., Ц. Г. и Б. С., като му е наложено наказание от 2 години лишаване от свобода, отложено с изпитателен срок от 4 години и наказание „обществено порицание”. Намерил е за безспорно в процеса обстоятелството, че по друго дело - нохд №1014/1997г. на Сливенски районен съд, ищецът е бил оправдан с влязла в сила присъда за престъпление по чл. 147 НК. От приетите по делото, неоспорени от страните, писмени доказателства, е счел за установено, че по молба на ищеца е била образувана прокурорска преписка № 1168/2003г. по описа на ОП - Бургас, по която с постановление от 18.10.2006г. е постановен отказ за възобновяване на нохд № 247/1993г. на Бургаския районен съд, който е потвърден с постановление от 21.02.2007г. на прокурор от Бургаска апелативна прокуратура, а последното е потвърдено с постановление от 04.02.2008г. на прокурор от ВКП. Отказ за възобновяване поради това, че прокуратурата вече се е произнесла, е постановен с постановление от 20.06.2011г. на прокурор от Бургаска окръжна прокуратура, по втора молба на ищеца за възобновяване на нохд № 247/1993г., потвърден с постановление на прокурор от Бургаска апелативна прокуратура, но отменен от прокурор от ВКП, като преписката е била върната за произнасяне по същество. След връщане на преписката, с постановление от 03.02.2012г. прокурор от Бургаска окръжна прокуратура е отказал да изготви искане за възобновяване на нохд № 247/1993г., потвърден от прокурори от апелативна и касационна прокуратури. По последната молба на ищеца от м. май 2016г. за възобновяване на нохд № 247/1993г. е постановен пореден отказ с постановление от 17.06.2016г., потвърдено с постановление от 08.07.2016г., последното потвърдено с постановление от 02.08.2016г. на прокурор от ВКП. Въззивният съд е обсъдил събраните гласни доказателства, посочвайки че разпитаният свидетел Л. - бивш колега на ищеца, военен прокурор, възпроизвежда възприятия за физическото и психическо състояние на ищеца във връзка с осъждането му по нохд № 247/1993г., но не и за процесния период, през който ищецът е подавал молби за възобновяване, започващ от 2003г. до подаването на исковата молба. Показанията на свидетелката С. Д. - Т., съпруга на ищеца, също е приел, че касаят периода на образуване и приключване на нохд № 247/1993г., но не и процесния период. Бургаски апелативен съд е намерил, че ищецът комуто процесуалния закон възлага доказателствената тежест, правилно разпределена от първоинстанционния окръжен съд, не е провел успешно пълно и главно доказване, че е претърпял неимуществени вреди от отказите на органи на Прокуратурата на РБ да възобновят наказателното производство, а доказва такива единствено във връзка с наказателното производство по нохд № 247/1993г., по което той не е оправдан по повдигнатите обвинения, а е признат за виновен в извършването на шест престъпления с влязла в сила присъда. Посочил е също, че ищецът, който носи тежестта на доказване, не е установил нарушение на общностна норма, предоставяща права на частноправни субекти, която да е нарушена от ответника, като нарушението да е съществено, т.е. достатъчно сериозно, както не е установил и причинно-следствена връзка между твърдяното нарушение и претендираните вреди. Следователно е счел предявеният иск за неоснователен поради неосъществяване на нито един елемент от фактическия състав на извъндоговорната отговорност на държавата по чл. 4, пар. 3 ДЕС. Развил е подробни правни съображения защо не е налице нарушение на ПЕС в горепосочения смисъл, посочвайки че визираното в исковата молба нарушение на чл.13 ЕКЗПЧОС („всеки, чиито права и свободи, предвидени в конвенцията, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти “ ) и чл.4, т. 2 Протокол № 7 към нея („ разпоредбите на предходната точка не представляват пречка за възобновяването на процеса съгласно закона и наказателната процедура на съответната държава, ако има свидетелства за нови факти или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на предидущия процес, които са повлияли на неговия ход“ ) не се установява, защото в НПК е предвидена процедура за възобновяване на наказателни дела. Счел е, че в националното право не само е предвидена процедура за възобновяване на наказателно производство по НПК, но тя не ограничава възможността на лицата да подават многократно молби до окръжния прокурор, който изготвя искането за възобновяване. Приел е, че по НПК не е предвиден съдебен контрол върху актовете на Прокуратурата на РБ за отказ да възобнови наказателно производство, но въпреки това е предвиден инстанционен контрол от страна на висшестоящ прокурор, от която възможност ищецът се е възползвал трикратно. Посочил е също, че съгласно чл. 420, ал. 2 НПК ищецът е могъл, ако твърди допуснат съществен порок на процеса, в който е постановена осъдителната му присъда, и сам да отправи искане за възобновяване, а не да иска това чрез органите на прокуратурата. Самият чл. 4, т. 2 Протокол № 7 към ЕКЗПЧОС относно възобновяването на приключили наказателни дела препраща към националния закон на съответната държава, страна по конвенцията, ако има доказателства за нови или новооткрти обстоятелства или за съществен порок на процеса, които са повлияли на неговия изход. Ищецът не твърди и не сочи да е допуснат съществен порок в нохд № 247/1993г. на Бургаски районен съд, а ако твърди такъв има възможността сам да поиска възобновяване на наказателното производство, което не е сторил. Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. При горепосочените решаващи правни изводи на въззивния съд, поставените от касатора въпроси не удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. И трите въпроси се отнасят до елементите от фактическия състав на отговорността на държава - членка на ЕС за нарушения на общностното право, като са зададени по начин изискващ при отговора им, да се обсъдят приетите доказателства и наведените доводи и възражения на страните по конкретния правен спор, т.е. съставляват въпроси по правилността на обжалваното въззивно решение, проверката за която ВКС е допустимо да извършва във втората фаза по преценка на касационните основания по чл. чл. 281, т. 3 ГПК, но само ако касационният контрол бъде допуснат в първата фаза по селекция на касационните жалби. Липсата на общото основание в горепосочения смисъл е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да е нужно обсъждането на бланкетно наведените допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Само за пълнота следва да бъде посочено, че релевираните допълнителни основания не са конкретизирани – не са посочени актове на ВКС и на СЕС, на които атакуваното решение противоречи, нито са изведени обстоятелства, навеждащи на необходимост от тълкуване, което ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ето защо дори и да беше формулиран правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС от касатора, не биха били осъществени бланкетно въведените допълнителни селективни предпоставки. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, които не са осъществени по настоящото дело. Ето защо не е налице релевираната очевидна неправилност. Не са осъществени и основанията на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК – вероятна нищожност и вероятна недопустимост (арг. от пар. 6, ал. 2 ПЗР ЗИДЗОДОВ, обн. ДВ бр. 94/29.11.2019г.) на въззивното решение, поради което не следва да бъде допуснато неговото касационно обжалване. По искането на касатора за преюдициално запитване до СЕС по въпроса: „Компетентен ли е гражданският съд да прецени допуснати от Прокуратурата на РБ нарушения на чл. 13 ЕКЗПЧОС и чл.4, т. 2 от Протокол № 7 към Конвенцията, изразяващи се в отказ от разследване (отказ от правосъдие) на събрани по надлежния ред обстоятелства и доказателства, уличаващи магистрати в извършване на престъпни деяния, при положение, че не разполага с правомощия да контролира правилността на извършената от Прокуратурата преценка за наличие на основание за възобновяване на наказателното производство?”: Съгласно чл. 628 ГПК българският съд прави запитване до СЕС, когато тълкуването на разпоредба от ПЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото. В първата хипотеза, каквато единствено би могла да е осъществена по настоящото дело, с оглед наведените от касатора обстоятелства, запитване може да бъде отправено при неяснота относно тълкуването на приложимите разпоредби на ПЕС, относими към конкретния правен спор (арг. от чл. 629, ал. 3 ГПК). Преюдициалното запитване следва да има за предмет тълкуване на конкретна общностноправна норма в контекста на определена националноправна уредба, за да се установи въз основа на това тълкуване противоречието на националното право с норми на европейското право. Последицата ще е неприлагане на противоречащата националноправна уредба по конкретното дело. Преюдициалното запитване следва да се отнася до тълкуването или валидността на ПЕС, а не до тълкуването на националните правни норми или до фактически въпроси, повдигнати по главното производство - препоръка 2018 С 257/01. По настоящото дело формулираният от касатора горепосочен въпрос не касае установяване противоречие на националното право с норми на европейското право или тяхната валидност (всъщност такива конкретни национални норми не са посочени), а се иска тълкуване от СЕС на въпрос, въведен за решаване в първоинстанционното и въззивно съдебно производство, по който според касатора въззивният съд е формирал неправилни изводи в обжалваното решение, които според настоящата инстанция не са измежду решаващите такива, а и са извън предмета на спор с правно основание чл. 4, пар. 3 ДЕС, целящ обезщетяване на частноправен субект от съществено нарушение на общностна норма. Затова искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и като такова следва да бъде оставено без уважение. На основание изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,