Определение № 160 от 13.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 433/2015 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК вр. чл.248 ГПК, образувано по частна жалба на Мария Д. Я. – Б. от [населено място] против определение от 23.09.2014 год. по т.д.№611/2013 год. на Софийски апелативен съд. Ответникът по частната жалба- [фирма] – [населено място] не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото и доводите в частната жалба, приема следното: Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. С определението - предмет на обжалване, състав на Софийски апелативен съд е оставил без уважение искането на настоящият жалбоподател за изменение по реда на чл.248 ГПК на решение от 21 .11.2013г. по т.д.611/13г ., в частта му за разноските. За да постанови този резултат, решаващият състав е приел, че съгласно ТРОСГТК №6/12г. се присъждат само заплатените разноски, чието извършване е доказано. В случая страната не е установила заплащането на разноски, тъй като не е представила доказателства че уговореното за плащане по банков път възнаграждение за един адвокат, действително е било заплатено. Частната жалба е неоснователна. Съгласно разясненията дадени с т.1 на ТР ОСГТК на ВКС №6/12г. само доказването на направените разноски в производството има за правна последица приложението на чл.78 ГПК, като в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, какъвто е и разглеждания, то следва да бъде документално установено – със съответните удостоверителни банкови документи, обективиращи плащането.С оглед така установеното със задължителна съдебна практика, законосъобразно отчетена от решаващия състав, следва да се приеме, че правилно въззивният съд е отказал присъждане на разноски, тъй като страната не е представила банков документ, удостоверяващ заплащането им, с оглед изричното договаряне те да бъдат заплатени по банков път.Или обжалваното опредеение като правилно следва да бъде потвърдено. С оглед изложеното правно необосновано жалбоподателят счита, че е достатъчно удостоверяването на пълномощника, че сумата е платена по банков път. Такова удостоверяване има релеванвтност само в случаите когато възнаграждението е заплатено в брой, като само в тези случаи отразяването на този факт в договора за правна помощ, има характер на разписка, удостоверяваща плащането – т.е установяваща, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение / т.1 ТР ОСГТК на ВКС №6/12г./. Такъв обаче не е разглеждания случай, който попада както вече бе отбелязано в другата хипотеза на т.1 ТР ОСГТК на ВКС №6/12г. – т.е. в хипотезата, при която заплащането е договорено чрез банков превод, и доказването на този факт се осъществява само чрез представяне на съответния банков документ. Правно необосновано страната е развивала доводи свързани с основанията по чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като в случая след като въззивен съд се е произнесъл по искането по чл.248, ал.1 ГПК, за разноските направени пред него, то производството е по реда на чл.274, ал.2 ГПК – изрично т.24 ТР ОСГТК на ВКС №6/12г. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение