Определение № 402 от 09.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 793/2020 г.

Производството e по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. Б. И. и Х. Б. И. чрез адвокат Л. Г. от АК - М., срещу въззивно решение № 66 от 07.11.2019 г. по в.гр.д.№ 203/2019 г. на Окръжен съд - Монтана, с което (в резултат от потвърждаването на решение № 110 от 18.04.2019 г. по гр.д.№ 1035/2016 г. на Районен съд – Лом) е отхвърлен предявеният срещу Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура” иск с правно основание чл. 108 ЗС да се признае за установено, че ищците са собственици на 637 кв.м., неправилно заснети и записани поради грешка в КККР одобрени със Заповед № РД-18-5 от 26.01.2009 г. на ИД на АГКК, като част от имот с идентификатор ***, записан и заснет в КККР, като собственост на ответника, находящ се по КККР западно от собственият на ищците имот с идентификатор ***, както и да бъде осъден ответника да отстъпи на ищците собствеността и предаде владението, като съдебното решение бъде придружено от скица-проект, неразделна част от него, която да послужи като основание за изменение на КККР при АГКК Служба гр.Монтана. В касационната жалба се поддържа неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат искане касационно обжалване на решението да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) Дължи ли въззивният съд собствено разрешение на спорния предмет, след самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, при тяхната преценка в съвкупност, взаимна връзка и зависимост ?; 2) Ползва ли се с обвързваща доказателствена сила удостоверяването в Акта за държавна собственост относно публичния характер на собствеността; 3) Предоставянето на държавен имот на ведомство, предприятие, за изпълнение на функциите му по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 4 от ЗДС, основание ли е да притежава качеството на публична собственост ?; 4) Решението на ОСЗ /ПК/, като индивидуален административен акт с конститутивно действие, легитимира ли лицата, на които се възстановява земеделска земя, като собственици на същата, и действа ли за в бъдеще след момента на възстановяването ?. Относно първия въпрос се твърди разрешаването му в противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 145 от 10.01.2020 г. по гр.д.№ 545/2019 г. на ВКС, ІІ г.о. и Решение № 227 от 12.11.2013 г. по гр.д.№ 3340/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., а относно останалите три въпроса – разрешаването им в противоречие с ТР № 1/1997 г. на ВС, ОСГК, Решение № 61 от 26.05.2014 г. по гр.д.№ 7685/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024/2008 г. на ВКС, І г.о., ТР № 11/21.02.2013 г. по т.д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Поддържа се и очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура” не е депозирал отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с решение № 936/1993 г. на Общинска Поземлена комисия – Лом., на ищците, като наследници на Б. И. Н., са възстановени във възстановими реални граници земеделски земи в м. Г., представляващи имоти № * и № *. По делото не са представени доказателства, че имотите са били индивидуализирани и че реституираните собственици са били въведени във владението им. Ищците са се снабдили с констативен нотариален акт № 597/1995 г. за собственост върху парцели № * и № *. По последно действалия регулационен план на [населено място] имот с № * няма, съгласно заключението на вещото лице по техническата експертиза инж. Л. А. (възприето като изготвено професионално и компетентно; относно другото заключение, прието от ЛРС - това на вещото лице инж. В. К., е посочено, че е непълно и съставено без да се проследят регулационните изменения, като не съдържа убедителни отговори на въпросите в задачата). При изработването на кадастралната карта на [населено място], одобрена през 1994 г., част от 637 кв.м. от претендирания от ищеца имот с № * попада в имот с идентификатор ***. Последният е публична държавна собственост и за него е съставен акт за държавна собственост № 3394/2011 г., в който е отразено, че имотът се предоставя за управление на ДП ,,Пристанищна инфраструктура”. Актът за държавна собственост има силата на констативен нотариален акт, но за да бъде опроверган, то оспорващата страна следва да представи доказателства в подкрепа на противното, каквито в настоящия случай не са ангажирани. На място спорните 637 кв.м. представляват наклонен терен, необработваем, поради което, макар тази площ да попада в очертанията на имота с идентификатор ***, тя е останала извън поставената от ответното дружество ограда. Въззивният съд е приел, че липсват категорични доказателства за правото на собственост на ищеца поради неприключване на процедурата по възстановяване на собствеността с индивидуализация на признатите за възстановяване имоти. Решението на ОСЗ – Лом признава право на възстановяване, но имотът не е индивидуализиран. Констативният нотариален акт не е достатъчен, за да докаже права на ищците, след като удостовереното с него не се подкрепя от останалите доказателства по делото. Издаването на акта е станало в едно безспорно охранително производство, затова е допустимо всяко трето лице, на което той се противопоставя, да може да доказва противното и без да е открита нарочна процедура по оспорване. Съдът е приел, че за да брани правото си на собственост, ищците най-напред трябва да установят границите на своя имот и едва тогава да се изследва въпросът дали част от него е завзета без правно основание от ответника. На следващо място ревандикационният иск срещу ДП „Пристанищна инфраструктура” е приет за неоснователен поради неустановяване по делото ответникът да осъществява фактическа власт върху спорните 637 кв.м. Реално те са останали извън управляваната от дружеството територия, тъй като представляват силно наклонен терен. Имот с идентификатор ***, за който ищците твърдят, че завзема част от собствените им земеделски земи, е актуван като публична държавна собственост, по отношение на него ответникът не притежава право на собственост, а само осъществява управление. Ако е налице спор за собственост, то той е между ищците и Държавата, от което следва, че ДП „Пристанищна инфраструктура” не е пасивно материално-правно легитимирано по ревандикационния иск. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното: Първият поставен от касаторите въпрос (за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи мотиви по всички възражения и доводи на страните) не съставлява основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д.№ 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 115 от 15.08.2016 г. по т.д. № 3428/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 94 от 28.03.2014г. по гр.д.№ 2623/2013г. на ВКС, ІV г.о., решение № 187 от 07.07.2016г. по гр.д.№ 1332/2015г. на ВКС, ІV г.о., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Въззивната инстанция решава материалноправния спор, при което излага фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнася по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства, формирал е свои фактически и правни изводи, като е обсъдил възраженията и доводите на страните, които са от значение за спора. Изводите на съда са залегнали в мотивите на решението, като съдържанието им не сочи произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС относно обхвата на въззивната дейност, поради което не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на обжалването и по въпросите, поставени под № 2 и 3, тъй като постановеният от въззивния съд резултат е в съответствие с правните разрешения, дадени в представените от касаторите актове. Така с Решение № 61 от 26.05.2014 г. по гр.д.№ 7685/2013 г. на ВКС, II г.о., е разяснено, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата и нейният публичен характер следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за държавна (респ. за публична държавна собственост) до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът за държавна собственост. Съдът може да формира извод в противен смисъл само в случай, че по делото са събрани доказателства, отричащи принадлежността на правото на собственост към патримониума на държавата. Подобни доказателства в случая не са ангажирани от ищците. Решение № 403 от 25.05.2010 г. по гр.д.№ 5024/2008 г. на ВКС, І г.о. e по въпроса дали имот, предоставен на ведомство за почивна станция, е публична държавна собственост по смисъла на чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, т.е. хипотеза, която не е сходна с настоящата, поради което решението съставлява неотносима съдебна практика. Не съществува противоречие и с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. С посочената задължителна практика е разяснено, че аналогичния по своя характер с актовете за държавна/общинска собственост констативен нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК (чл. 483 ГПК /отм./), не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, но при оспорване на признатото с акта право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Доказателствената тежест ще се разпредели по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК само в случай, че и двете страни по спора за собственост се легитимират с нотариални актове (констативни или такива за правна сделка), като всяка от страните трябва да докаже своето право, т.е. фактическият състав на съответното официално удостоверено придобивно основание. В обжалваното решение е извършена преценка за доказателственото значение на констативния нотариален акт и на акта за държавна собственост, представени от страните, в съответствие с представената съдебна практика. Въззивният съд е приел, че конститутивният ефект на реституцията не е настъпил в полза на ищците, поради което твърдяното от тях придобивно основание не е доказано, съответно актът за държавна собственост не е опроверган. В допълнение следва се посочи, че когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от Държавата, като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата /решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 51/13 г. на ВКС, ІІ г.о./. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и по четвъртия въпрос. Не може да бъде споделена тезата на касаторите, че обжалваното решение е постановено в противоречие с ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС, според което решенията на органа на поземлената собственост, които съдържат необходимата юридическа индивидуализация на обекта на собственост, се ползват с конститутивно действие. В случая изводът на въззивния съд за ненастъпило конститутивно действие на решението на поземлената комисия относно обособяването на обекта на реституционното производство е резултат на извършена преценка за липса на надлежна индивидуализация на имота, и е основан на анализ на данните, съдържащи се в събраните по делото доказателства, включително заключението на вещото лице А. по приетата съдебно-техническа експертиза. В решението на поземлената комисия, постановено на 07.06.1993 г., процесният имот е индивидуализиран според заснемането му по кадастрален план, за който е посочено, че е изработен 1994 г., т.е. една година след издаване на решението. Съгласно заключението на вещото лице А. старият кадастрален план, в който е записан имот с кадастрален номер *, не е одобрен и съответно действащ, а на последно действащия регулационен и кадастрален план, одобрен на 05.07.1994 г., няма нанесен имот * с черен цвят на границите с туш. Преценката на съда за липса на надлежна индивидуализация на имота се основава на конкретна преценка на представените по делото доказателства, ревизията на която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК. Поради това следва да се приеме, че поставеният от касаторите въпрос не обосновава извод за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаното в изложението основание и по поставения въпрос. Не е налице и поддържаното от касаторите основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. Липсата на законово изискване за формулиране на правен въпрос при позоваване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не освобождава касаторите от задължението да аргументират твърдението си за очевидна неправилност, като конкретизират кой е очевидния порок, установим от съдържанието на обжалвания акт, от който твърдят, че актът страда. Посочените в изложението пороци на съдебния акт във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, не са такива, че да обусловят очевидна неправилност на акта. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се касае и до нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд, нито се касае до липса или пълна неразбираемост на мотивите към решението. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Воден от изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение