Определение № 2899 от 05.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 786/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „България Ер“ АД, представлявано от адв. Д. С., срещу постановеното в производство по чл. 200, ал. 1 КТ въззивно решение № 5724 от 22.10.2024 г. по в. гр. д. № 9427/2022 г. по описа на Софийски градски съд. Касаторът не е доволен от въззивното решение, с което се потвърждава решението от 05.04.2022 г. по гр. д. № 41489/2020 г. на Софийски районен съд и „България Ер“ АД се осъжда да заплати на В. П. Б. сумата от 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 29.03.2019 г.,; сумата от 3 505,15 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на трудова злополука, настъпила на 29.03.2019 г. със законната лихва върху тези суми от датата на предявяване на исковата молба-31.08.2020 г. до окончателното плащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 7 236,11 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за неимуществени вреди за периода от 29.03.2019 г. до 30.08.2020 г., До пълните предявени размери исковете за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди са отхвърлени от първоинстанционния съд ,потвърждаването му от въззивния съд по насрещна жалба на ищцата, е предмет на постъпила на насрещна жалба от В. П. Б. ,до размера на сумата 70 000 лева по иска за обезщетение за неимуществени вреди, заедно с лихва за забава.

За да достигне до така постановения резултат, съдът е приел, че видно от представения трудов договор № 466/22.10.2018 г. и допълнително споразумение към него се установява, че ищцата е заемала длъжността „стюардеса“ в Дирекция „Вътрешно полетно обслужване-Кабинен състав“. С разпореждане № 23251 от 04.04.2019 г. на основание чл.60, ал.1 КСО на НОИ-ТП-София град злополуката, декларирана с вх.№ 323/03.04.2019 г. от осигурителя- „България Ер“ АД, станала с В. П. Б. на 29.03.2019 г., е приета за трудова / чл.55, ал.1 КСО/, настъпила при демонстрация преди полет, при която вследствие на стъпване накриво с последващо падане, пострадалата е получила контузия на дясно коляно.По делото е изслушана и приета подробна съдебно-медицинска експертиза.От заключението на вещото лице е установено, че претърпяната от ищцата травма – изкълчване, засягане на меки тъкани, причинява болки с висок интензитет през първите 10 дни след обездвижване и след сваляне на имобилизацията. След извършен преглед е констатирано възстановяване на функцията на дясна коленна става. В експертизата се сочи, че след направен анализ на медицинските и финансови документи, приложени по делото, разходите направени от ищцата са във връзка с проведеното й лечение. Повеждана е рехабилитация и физиотерапия. Във връзка с възраженията на ответника за съпричиняване от страна на пострадалата основаващи се на допускането, че ищцата се е травмирала преди процесната злополука тъй като активно спортува,вещото лице посочва,че при любителско практикуване на спортове като айкидо и фитнес мускулите и връзките на ставите увеличават своя обем и здравина. При определяне на размера на дължимото обезщетение за причинените в резултат на злополуката неимуществени вреди съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, ППВС 4/68 г. и на трайната съдебна практика и като е съобразил вида на увреждането, продължителността и интензитета на търпените от ищцата болки и страдания, както и битови неудобства, извършената оперативна интервенция и останалият белег на коляното, ограниченията в социалните контакти и невъзможността да професията си почти 10 месеца, невъзможността да практикува любимите си спортове, необходимостта от имобилизация и от провеждане на физиотерапия, продължителността на възстановителния период - повече от девет месеца, както и стандартът на живот в страната към момента на събитието. Травмата на дясната коленна става е била болезнена, засегнати са меки тъкани,оказана е била незабавно спешна помощ, с имобилизащия за 35 дни При ищцата е настъпило самонаместване на изкълчената капачка на коляното при опит за изправяне на коленната става. След ЯМР е проведено оперативно лечение за възстановяване целостта на коленните връзки. Видим е останалия белег. С ЕР на ТЕЛК №739/05.02.2020г на ищцата е определена 50% трайно намалена работоспособност за срок от една година. Отчитайки обстоятелството, че към настоящия момент функцията на коленната става е напълно възстановена,но и че ищцата е с трайни затруднения на движението на десен долен крайник ,тъй като хрущялната тъкан се възстановява по-бавно и трудно, е приел, че справедливият размер на обезщетението възлиза на 50 000 лв. Обсъдени са свидетелските показания. Ищцата се движела с патерици преди и след операцията ,още има проблем с походката и не може да спортува ,както преди. Посочените в ЕР противопоказни условия на труд са за период от една година и не са пречка за упражняване на професията й, поради което е прието ,че присъденото обезщетение напълно репарира претърпените от ищцата вреди,като съдът е съобразил установените обстоятелства, относими към определяне на размера му.

Според касатора с решението на въззивният съд е произнесен материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Твърди, че дори да се приеме, че искът е доказан по основание, то присъдения от въззивната инстанция размер не съответства на установените в задължителната практика изисквания, относно преценката на конкретно установените по делото обстоятелства, с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението. В изложение към жалбата си поддържа наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване във връзка с въпросите:

1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди?“;

2. „Длъжен ли е съдът да изложи всички мотиви в отговор на всички доводи и възражения на страните и да направи анализ на събраните доказателства по делото, прилагайки принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД?“.

Твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС, решение №129 от 19.11.2020 г. по гр.д. №516/2020г. на ВКС, III г.о., решение №93 от 10.06.2021 г. по гр.д. №3057/2020г. на ВКС, III г.о., решение №50072 от 01.11.2022 г. по гр.д. №4101/2021г. на ВКС, II г.о. и др.

От В. П. Б., чрез адв. Р. В., е подаден писмен отговор, в който се оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и се излагат доводи за неоснователност на постъпилата касационна жалба. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение.

Двата поставени в изложението въпроса касаят правомощията на въззивната инстанция при приложение на установения в чл. 52 ЗЗД принцип за обезщетяване на неимуществените вреди по справедливост –относно задължението на съда да определи справедливо по размер обезщетение, като за целта обсъди всички релевантни за формирането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД факти и обстоятелства и посочи значението им, както и кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение.

По отношение на така формулираните въпроси не се обосновава поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като същите не са разрешени в противоречие, а в пълно съответствие с относимата задължителна тълкувателна и каузална практика на Върховния касационен съд.

Следва да се посочи, че неимуществените вреди се обезщетяват по справедливост и според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни установени по делото обстоятелства, засвидетелстващи реално причинените морални вреди – в каква степен и колко продължително са засегнати неимуществените блага на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи. Обжалваното решение е в съответствие с установената съдебна практика. Справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на неимуществените вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Тези обективни характеристики са безпротиворечиво изяснени включително за случаи, при които на обезщетяване подлежат неимуществени вреди в резултат на травматични увреждания на здравето и свързаните с тях болки и страдания (решение № 38 от 13.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 323/2012 г., III г. о., ГК, решение № 407 от 26.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2009 г., III г. о, решение № 211 от 29.03.2010 г. на ВКС по гр. д. № 719/2009 г., IV г. о., ГК и др.) Справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение означава да бъде определен от съда точен паричен еквивалент на всички понесени от конкретното увредено лице болки, страдания и неудобства. Справедливостта изисква съдилищата да прилагат при обезщетяването на неимуществените вреди еднакъв подход към еднакво пострадалите, затова при определяне на обезщетението по размер е необходимо да се съобразяват и обществено-икономическите условия в страната. Въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, следва да приложи собствено критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД и да мотивира размера на обезщетението за неимуществени вреди с установените по делото релевантни обстоятелства. Конкретните факти следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо съдържанието на увреждането. Произнасянето на въззивния съд е напълно съобразено с така установените указания относно приложението на закона, след преценка на всички обективно съществуващи, установени по делото обстоятелства относно естеството и характера на причинените в следствие на трудовата злополука болки и стртадания. Ясно са изложени съображенията на съдебния състав относно оценката на събраните доказателства по отношение на всеки един от правнорелевантните факти, както и е мотивирано значението им за определяне конкретния размер на дължимите вреди.

Предвид гореизложеното, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по подадената от „България Ер“ АД жалба. Поради това настоящата инстанция не обсъжда съображенията по постъпилата насрещна касационна жалба от В. П. Б.. Съгласно чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба.

Следва да се присъдят разноски на ответницата по жалбата, установени в размер на 1000 лева за адвокатска защита с отговор на постъпилата касационна жалба

Водим от гореизложеното, ВКС, състав на III г. о.