Определение № 1371 от 22.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1047/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. И. Н. като пълномощник на Д. А. Д., срещу въззивно решение № 490 от 12.08.2022 г. по в.гр.д. № 245/2022 г. на Окръжен съд - Благоевград. В касационната жалба са наведени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателката счита за противоречащ на събраните по делото доказателства изводът на въззивния съд за изразено от съсобствениците на жилищната сграда съгласие за промяна на предназначението на предвидения по архитектурен проект коридор в приземния етаж, в резултат на което той е загубил статута си на обща част по предназначение, като поддържа, че такова съгласие не е обективирано в сключения през 1988 г. договор за групов строеж. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поставени са следните въпроси: 1. При преценка на основателността на установителен иск за собственост и осъдителен иск по чл. 108 ЗС по какви критерии следва да се прецени дали един обект, приобщен към друг, съставлява обща част и съответно каква - такава по естеството си или по предназначението си. 2. Когато с отменителното решение на ВКС по същото дело е прието, че коридорът е обща част по естеството си и е приобщен към помещение на един от етажните собственици без съгласието на останалите и без строителни книжа, може ли окръжният съд да приеме, че същият е загубил статута си на обща част и е станал собственост на единия етажен собственик. 3. С приобщаването на разпределителен коридор чрез премахване на преградни стени към друг обект от етажните собственици и възможност за друг достъп до обектите на другите етажни собственици, изгубва ли коридорът качеството си на обща част по предназначението си. 4. Когато в отговора на исковата молба ответникът изрично прави признание, че е премахнал преградните стени и е приобщил обща част по естеството си след построяване на сградата, може ли съдът да игнорира това признание и да приема друг момент на това действие, а именно - при първоначалното извършване на строителството. 5. Когато в договора за групов строеж не се съдържа изрично съгласие за промяна на предназначението на обща част по предназначение, но съдът извежда такъв извод, следва ли да мотивира защо прави такова тълкуване на волята на страните по договора, или на практика допълва съдържанието на договора с клауза, каквато страните по него не са изразили. В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д. изразяват становище, че не са налице сочените от жалбоподателката основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Обжалваното въззивно решение е постановено при повторното разглеждане на делото от Благоевградския окръжен съд като въззивна инстанция, след като предходното въззивно решение е било отменено от ВКС в частта, с която е било обезсилено решението на първоинстанционния съд в частта по иска с правно основание чл. 108 ЗС, предявен от Д. А. Д., за установяване правото на собственост на ищцата върху 1/2 ид. част от коридор с площ 7.52 кв.м, разположен на партерния етаж на сградата и за осъждане на ответниците да й предадат владението. С него въззивният съд е отменил решение № 1427 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 218/2017 г. на Районен съд - Сандански в частта, с която е било признато за установено по отношение на Н. П. Д., Н. Н. Д. и Д. Н. Д., че Д. Д. е собственик на основание реализирано право на строеж на 1/2 ид. част от коридор с площ 7.52 кв.м, разположен по протежението на партерния етаж между гараж и работилница с площ 23.50 кв.м и мазе № .... с площ 16.60 кв.м, който се намира в сградата с идентификатор по КККР на [населено място], и ответниците са били осъдени на основание чл. 108 ЗС да й предадат владението върху този имот, и е постановил друго по същество на спора, с който предявеният от Д. А. Д. иск за ревандикация на 1/2 ид. част от описания коридор е отхвърлен като неоснователен. Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че през 1988 г. П. Д. Д. и съпругата му Д. Д., като собственици на парцел V в кв. 122 по плана на [населено място], съставляващ към настоящия момент ПИ с идентификатор ..... по КККР на [населено място], отстъпили в полза на своята дъщеря Роза П. Д. правото да построи със свои средства и за себе си първия жилищен етаж, ведно с 1/3 ид. част от мазето, тавана и общите части на жилищната сграда, проектирана за построяване в северозападната част на парцела, а на снаха си Д. А. Д. отстъпили правото да построи със свои средства и за себе си втория етаж от същата сграда, ведно с 1/3 ид. част от мазето, тавана и общите части. На 19.08.1998 г. е било издадено разрешение за строеж на името на Роза Д. и Д. Д. за построяване на триетажна жилищна сграда съобразно одобрен на 19.08.1988 г. архитектурен проект, като третият етаж да изградят поетапно. Въз основа на представеното по делото копие от архитектурния проект въззивният съд е приел, че на ниво гараж и мазета на сградата е било предвидено изграждане на следните помещения откъм [улица]: гараж и работилница с площ 23.5 кв.м в северната част със самостоятелен вход откъм улицата; гараж с площ 14 кв.м със самостоятелен вход откъм улицата и в съседство с него - работилница с площ 12.5 кв.м с вход откъм гаража; П.- мазе № 1 с площ 18.5 кв.м и мазе № 2 с площ 16.6 кв.м във вътрешността на етажа, с вход за двете мазета от коридор по протежението на сградата. На 25.08.1988 г. между Р. Д. и съпруга й Н. Д. от една страна, и Д. Д. от друга, е бил сключен договор за групов строеж с нотариална заверка на подписите. По силата на този договор страните като собственици на правото на строеж се задължили да построят една жилищна сграда, съгласно утвърден архитектурен план в северозападната част на парцела, като си разпределили жилищата в сградата както следва: Роза Д. и Н. Д. да получат в дял първия етаж, състоящ се от едно жилище; с гараж и работилница № ... на площ 30.95 кв.м; мазе № .... на площ 16.6 кв.м, 1/2 ид. част от таван, както и 1/3 ид. част от общите части на сградата, а Д. Д. да получи втория етаж от сградата, състоящ се от едно жилище; гараж и работилница № .... на площ 32.53 кв.м; мазе № .... на площ 18.86 кв.м, 1/2 ид. част от тавана и 1/3 ид. част от общите части на сградата. Назначената по делото съдебно техническа експертиза е установила, че при изпълняването на строежа в приземния етаж са извършени някои промени спрямо предвижданията на одобрения архитектурен проект: от входната врата на стълбищната клетка до северната външна стена на сградата по цялата дължина на етажа е бил изпълнен коридор с ширина 1.38 кв.м, който към момента на огледа, извършен от вещото лице, е запазен в частта между мазе № 1 и работилница и мазе № 1. В частта между гараж и работилница № 2 и мазе № 2, коридорът не съществува, тъй като през 1996 г. ответникът Н. Д. е премахнал стените между коридора и гаража - работилница и мазето и по този начин е присъединил част от коридора към собствените си помещения. Помещението в северозападната страна, предвидено за работилница с площ 14 кв.м, вместо с ширина 2.60 м, е изградено с ширина 2.90 м и откъм улицата има поставена гаражна врата. Съседното помещение - гараж № 1 също е с гаражна врата, като вместо с ширина 2.90 м, е изпълнено с ширина 2.60 м., а в разделителната стена между двете помещения няма оставен отвор за връзка между тях, какъвто е бил предвиден с архитектурния проект. Тези две помещения имат вътрешни врати към изпълнения в отклонение от проекта и съществуващ към момента коридор с дължина 4.20 м и ширина 1.38 м, който представлява част от мазе № 1 /П./, а във вътрешния му край до разделителната стена между мазе № 1 и мазе № 2 има метална неотваряема врата, за която е установено, че е поставена от ищцата Д. Д.. При така установените факти по делото въззивният съд е приел, че предназначението на коридора в приземния етаж да служи за общо ползване на собствениците на самостоятелните обекти в сградата като осигурява достъп до притежаваните от тях самостоятелни помещения- мазета, гаражи и работилници, е било променено по изрично писмено съгласие между тях, обективирано в сключения договор за групов строеж, с който са постигнали единодушно съгласие както за начина на ползване на помещенията в партерния етаж, така и за обема на правата си в него, като приели, че ще имат по 1/2 ид. част. В подкрепа на този извод е посочил обстоятелството, че още през 1996 г. ищцата е преградила изградения по цялата дължина на етажа коридор чрез поставяне на неотваряема метална врата, като по този начин е прекъснала достъпа на ответниците откъм стълбищната площадка към частта от коридора с площ 5.20 кв.м, която е присъединила към ползваните от нея обекти в приземния етаж. Ответниците от своя страна са премахнали стените на коридора в участъка между ползваните от тях обекти и са присъединили тази част към общото помещение, формирано от работилницата с площ 23.50 кв.м и мазе № 2 с площ 16.60 кв.м. Още при строителството на сградата всяка от страните е отворила входове към ползваните от нея обекти откъм [улица], каквито не са били предвидени по архитектурен проект, поради коридорът не е бил единственият достъп до тях. От построяване на сградата до предявяване на иска за собственост никоя от страните не е оспорила както ползването на самостоятелните помещения в приземния етаж, така и извършените през 1996 г. преустройства на коридора. В обобщение съдът е направил извод, че спорният коридор не имал характер и предназначение на обща част, тъй като е обслужвал само и единствено помещенията на ответниците. По- нататък въззивният съд приема, че тъй като между страните е налице и спор относно принадлежността на правото на собственост върху коридора, в случай, че се установи, че ответниците упражняват фактическа власт върху самостоятелните обекти и присъединения към тях коридор, която надвишава обема на правото им на собственост, то не съществува правна пречка искът с правно основание чл. 108 ЗС да бъде уважен само в установителната му част. Приел е, че от събраните по делото доказателства не се установява ответниците да са установили владение върху приземния етаж, което да надхвърля квотата им в съсобствеността, напротив - те ползват по - малка площ. Оттук е заключил, че предявеният ревандикационен иск не може да бъде уважен дори в установителната му част, поради което подлежи на отхвърляне изцяло. При така изложените от въззивния съд мотиви настоящият състав намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради очевидна неправилност. Изведените от въззивния съд фактически и правни изводи по основните въпроси, свързани с предмета на правния спор, са неясни и взаимно изключващи се, и влизат в логическо противоречие с крайния резултат по делото. По тези съображения въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът