Определение № 1681 от 01.04.2026 г. на ВКС по д. № 4668/2025 г.

Производството е по чл. 135, ал.5 АПК. Образувано е по спор за подсъдност между Административен съд –Велико Търново и Районен съд - Свищов, повдигнат от последния с определение № 511 от 25.11.2025 г. по гр.д. № 646/2025 г. А. Н. М. от [населено място] е обжалвал отказа на Министъра на правосъдието за изменение на Заповед № ЧР-05-52 от 04.03.2025 г., обективиран в писмо № 94-А-136#2 от 05.06.2025 г. Административният орган е изпратил жалбата на Административен съд – Велико Търново, който приел, че спорът не му е подсъден, тъй като обжалваният отказ не е индивидуален административен акт, а жалбата срещу него представлява искова претенция за имуществени вземания от прекратено служебно правоотношение. Образуваното пред административния съд адм.д. № 682/2025 г. е прекратено и делото е изпратено на Районен съд Свищов по подсъдност. За да се произнесе, настоящият петчленен състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд съобрази следното: В подадената от А. М. чрез административния орган жалба се твърди, че със Заповед № ЧР-05-52/04.03.2025 г. на Министъра на правосъдието служебното му правоотношение в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министерство на правосъдието е прекратено на основание чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР, считано от 14.03.2025 г. и са определени дължимите след прекратяване на служебното правоотношение обезщетения съобразно месечното му възнаграждение преди неговата актуализация със Заповед № ЧР-05-117/15.05.2025 г. на Министъра на правосъдието, с което в сила от 01.01.2025 г. е утвърдена нова таблица на основните месечни възнаграждения на държавните служители в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Изложени са съображения, че обезщетенията следва да се преизчислят съобразно актуализираните възнаграждения, тъй като към 01.01.2025 г. М. е бил служител на съответната държавна структура. Със заявление от 02.06.2025 г. А. М. поискал преизчисляване на работната заплата за периода 01.01.2025 -13.03.2025 г. и на обезщетенията при пенсиониране и за неизползван годишен отпуск, съобразно увеличението. В оспорвания отказ на Министъра на правосъдието неправилно било прието, че заповедта за утвърждаване на новата таблица за основните месечни възнаграждения няма обратно действие, което представлявало съществено нарушение на административнопроизводствените правила, както и на принципите на равнопоставеност, законност и справедливост. След изпращане на делото в районния съд на жалбоподателя са дадени указания да посочи ответник, искане, цена на иска и обстоятелства, на които той се основава, в изпълнение на които А. М. е изложил подробни фактически твърдения относно поисканото със заявление от 02.06.2025 г. преизчисляване на дължимите му обезщетения на база увеличението на възнаграждението, считано от 01.01.2025 г. до прекратяването на правоотношението му. Посочен е отказът на Министъра на правосъдието и са изложени съображения срещу този отказ и наличието на право за жалбоподателя да изиска от Министъра на правосъдието да извърши промени на възнаграждението за труд за периода 01.01.2025 – 13.03.2025 г. и промени в заповедта за прекратяване служебното правоотношение в частта за обезщетенията. Изпълнени са указанията за посочване на ответник, цена на иска и отправено до съда искане за осъждане на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ към Министъра на правосъдието да заплати на А. М. конкретни суми за трудово възнаграждение и обезщетения. С оглед твърденията и формулираното искане в подадената жалба следва да се приеме, че жалбоподателят оспорва конкретен акт на административен орган, а именно: отказ на Министъра на правосъдието за преизчисляване и заплащане на обезщетение, изразяващо се в неполучената разлика от увеличения размер на месечното възнаграждение за заеманата от жалбоподателя длъжност и възнаграждението, получавано към момента на прекратяване на служебното правоотношение. Исканата от М. защита се изразява в установяване по реда на АПК на незаконосъобразност на постановения отказ за преизчисление на обезщетението, дължимо при прекратяване на служебното му правоотношение, и неговата отмяна поради нарушение на административнопроизводствените правила и принципите на равнопоставеност, законност и справедливост. Искането няма за предмет осъдителна претенция за конкретно дължими суми, въпреки че в изпълнение на указанията на районния съд жалбоподателят е заявил такава претенция. Нито жалбата, нито уточнението, направено пред районния съд, отново наречено „жалба“, представляват искова молба, сезираща съда с гражданско-правен спор. Това е така, защото обстоятелствата, на които А. М. основава искането си, не сочат на твърдение за дължими и изискуеми суми за трудово възнаграждение и обезщетения при пенсиониране, различни от вече изплатените му такива. М. сочи, че има право да изиска от Министъра на правосъдието да извърши промени на възнаграждението за положен труд за периода от 01.01.2025 г. до прекратяването на служебното правоотношение и промени в заповедта за прекратяване служебното правоотношение в частта за обезщетенията. Именно това право, което М. счита, че има, представлява основание за отправеното до административния орган искане, респективно на него се основава жалбата срещу отказа на министъра. Изложеното съответства и на нормативната рамка, в която се развива процесното правоотношение. Съгласно чл.20, ал.4 ЗИНЗС месечното възнаграждение на служителите (размерът на заплатата за всяка длъжност) се определя от министъра на правосъдието. Със Заповед от 15.05.2025 г. министърът е утвърдил Вътрешни правила за работната заплата на служителите в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и в териториалните й служби, в приложение към които са определени основните месечни възнаграждения за всяка длъжност. Съгласно заповедта правилата се прилагат от 01.01.2025 г. Именно въз основа на тази заповед А. М. е поискал от министъра изменение размера на обезщетенията при пенсиониране, за да съответства на увеличеното възнаграждение, считано от 01.01.2025 г. Не е налице заявен за разрешаване гражданскоправен спор във връзка с размера на имуществените вземания, тъй като с жалбата не е заявено искане до съда за присъждане на обезщетение. Искането касае отмяната на постановения от административен орган отказ за преизчисляване на обезщетение при пенсиониране. Компетентен да се произнесе по оспорването му /вкл. чрез преценка дали отказът представлява индивидуален административен акт, подлежащ на оспорване по реда на АПК, и дали жалбата е допустима/ е административният съд, на който са подведомствени всички дела по искания за отмяна на административни актове /чл. 128, ал. 1, т. 1 АПК/. Настоящият състав намира, че жалбата на А. М. срещу постановения отказ на Министъра на правосъдието за преизчисляване на полагащото му се обезщетение след прекратяване на служебното му правоотношение следва да се разгледа от административен съд. Съобразно правилата за родова и местна компетентност, уредени в чл. 132, ал. 1 и чл. 133, ал. 1 АПК, компетентен да разгледа жалбата е Административен съд – Велико Търново. По същия начин са разрешени идентични спорове за подсъдност по гр.д. № 2859/2025 г. и гр.д. № 4667/2025 г. по описа на Върховния касационен съд. Воден от горното настоящият състав на Върховния касационен съд и Върховния административен съд

ОСОБЕНО МНЕНИЕ Считаме, че за разлика от приетото от мнозинството съдии в смесения състав на ВКС и ВАС, в случая не са налице предпоставките за изпращане на производството по компетентност на Административен съд–Велико Търново, по следните съображения: Производството е образувано по жалбата на А. Н. М., от [населено място] /при подаването й насочена срещу твърдян от лицето, индивидуален административен акт, какъвто според него е обективиран в изпратеното му на 05.06.2025 г., писмо от министъра на правосъдието, а впоследствие, във връзка с дадени от Районен съд-Свищов указания – уточнена като искова претенция срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при МП, която М. иска да бъде осъдена да му заплати сумата общо от 38 226.48лв, включваща 4 107.67лв, изплатено в по-малък размер възнаграждение за положен труд за периода 01.01.2025 г.-14.03.2025 г., 33 532лв - изплатено в по-нисък размер обезщетение по смисъла на чл. 234, ал. 1 ЗМВР и 586.81лв - изплатено в по-малък размер обезщетение за неизползван платен годишен отпуск по чл. 234, ал. 8 ЗМВР/, която е подсъдна на местно компетентния районен съд. Съгласно приложимия в случая, чл. 125 от Закона за държавния служител /ЗДСл./, имуществените спорове по този закон се предявяват в тригодишен срок по общия исков ред. Наред с горното, според т. 6 от Тълкувателно постановление № 2/19.05.2015 г. на ОСГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, по тълк. дело № 2/2014 г., на административните съдилища са подсъдни делата, образувани по искове за вреди от недопускане на възстановен държавен служител да изпълнява съответната длъжност, но другите имуществените спорове, извън глава шеста от Закона за държавния служител, които не се основават на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган или длъжностни лица, се предявяват по общия исков ред, пред гражданските съдилища. В тази именно връзка следва да се подчертае, че по заявлението на А. М. от 02.06.2025 г. не е формиран индивидуален административен акт. Приложимата правна уредба, в т.ч. цитираните в мотивите на определението, нормативни актове, не уреждат правомощие на министъра на правосъдието, след прекратяване с нарочна негова заповед на служебно правоотношение при условията на чл. 226, ал. 1, т. 4 ЗМВР /в случая, считано от 14.03.2025 г., към която дата са определени дължимите на лицето обезщетения/, да издаде поискана му с последващо заявление на бивш служител /каквото е внесено от М. на 02.06.2025 г./, заповед, с която да определи нов размер на тези обезщетения, съобразен с актуализацията на основните месечни възнаграждения на държавните служители в Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, определени със заповед № ЧР-05-117/15.05.2025 г. на министъра на правосъдието, считано от 01.01.2025 г. Другояче казано, ЗДСл, Законът за изпълнение на наказанията и задържането под стража, ЗМВР и подзаконовите нормативни актове по прилагането им, в т.ч. приложените по делото Вътрешни правила за работната заплата на служителите на ГД „ИН“ и териториалните й служби, не уреждат право на лицето да претендира изменение на заповедта за прекратяване на служебното му правоотношение, с която са определени размерите на дължимите при това прекратяване обезщетения. А след като неудовлетворяването на заявлението на А. М. не засяга правно защитен интерес на неговия подател, изпратеното му във връзка с него писмо няма характера на подлежащ на оспорване индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21 АПК. Предвид това и поддържаната от лицето пред Районен съд-Свищов, искова молба, /която след направеното уточнение обективира всички нейни съществени реквизити, независимо от ирелевантното й, погрешно обозначаване като „жалба“/, заявената от А. М. претенция и търсената от него правна защита недвусмислено очертават възникналия между него и ГД „ИН“ при МП, имуществен спор относно размера на изплатената му работна заплата за периода, предхождащ прекратяването на служебното му правоотношение и свързаните с юридическия факт на пенсионирането му, обезщетения, в т.ч. за неизползван платен годишен отпуск, чието разрешаване е от компетентността на общите съдилища. Следва още веднъж да се подчертае липсата на спор по делото, че със заявлението от 02.06.2025 г. е поискано „преизчисление“ на работната заплата на лицето за периода от 01.01.2025 г. до 13.03.2025 г., и на обезщетенията му при пенсиониране и за неизползван платен годишен отпуск, от министъра на правосъдието, към този момент изгубил качеството на орган по назначаването /процесното служебно правоотношение е прекратено с влязла в сила заповед на същия министър, считано от 14.03.2025 г./, и при липсата на уредена в закона възможност за предявяване на такова искане, което изключва възможността да се счете, че сезираният с него орган е имал задължението да се произнесе с нарочен акт, поради което и изпратеният от него писмен отговор не подлежи на оспорване пред съд по реда на АПК. В този смисъл, твърденията и исканията на лицето, очертават възникнал между страните имуществен спор относно размера на определените на А. Н. М. със заповед № ЧР-05-52/04.03.2025 г., дължими обезщетения при прекратяване на служебното му правоотношение, извън кръга на визираните в чл. 124 ЗДСл, и който според общото правило на чл. 125 от същия закон, подлежи на разрешаване по общия исков ред, от съответно компетентния районен съд. Съдии Кремена Хараланова и Цветанка Паунова