Определение № 1428 от 05.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4614/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 174 от 02.08.2022г. по гр.д. № 196/2022г. на Врачански окръжен съд, с което е потвърдено решение № 191 от 01.04.2022 г. по гр.д. № 4410/2021г. на Врачански районен съд за отхвърляне на предявения от М. Д. Р. и Д. Д. Р. против П. В. Р. иск за делба на съсобствени недвижими имоти, находящи се в [населено място], а именно: поземлен имот с построените в него два гаража, постройка на допълващо застрояване и два самостоятелни обекта - апартаменти, намиращи се в двуетажната жилищна сграда. Касационната жалба е подадена от ищците М. Д. Р. и Д. Д. Р., чрез пълномощника им адв. Л. Я.. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК по въпросите: 1/ Ако съсобственик на недвижим имот се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва ли да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си; 2/ При оспорване на констативен нотариален акт за собственост по давностно владение, ако оспорващият докаже свое право на собственост върху имота, предхождащо констативния акт и оспори изтичането на придобивна давност и наличието на демонстрирано намерение за своене, следва ли правоимащият по акта да доказва своето владение и изтичането на придобивната давност или се ползва от легитимиращото действие на акта; 3/ Достатъчно ли е фактическото ползване на съсобствен имот, който още не е разделен, от страна на един от съсобственик, за да се приеме владение, ако то не е доведено до знанието на другия сънаследник/ци и задължително ли е явно манифестиране на намерението за владеене и достигането му до съзнанието на другия наследник или е достатъчно да произтича само от съзнанието на сънаследника, че владее имота; 4/ Когато съсобствениците са близки роднини (ответникът е чичо на едната ищца и девер на другата), които се познават, необходимо ли е да бъде доведено до знанието на неупражняващите фактическа власт върху имота съсобственици промяната в намерението на държателя на техните идеални части за да започне да тече придобивна давност; 5/ Кой носи доказателствената тежест за установяване на невъзможността промяната в намерението на упражняващия фактическата власт съсобственик да достигне до знанието на съсобственика, който не държи вещта. Касаторите считат, че въпросите са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, която прилагат. Позовават се и на очевидна неправилност на въззивното решение - основание по чл. 280, ал.2, пр. 3 ГПК. Ответникът П. В. Р. в писмения си отговор, представен чрез адв. Л. В., изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по иск за делба на съсобствен недвижим имот, представляващ: поземлен имот с идентификатор *** в [населено място], кв. Б., [улица], целия с площ 729 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване /до 10м./, номер по предходен план 229, квартал 36, парцел *, заедно с находящите се в имота: а/ сграда с идентификатор ***, застроена на 34 кв.м., на един етаж, с предназначение хангар, депо, гараж; б/ сграда с идентификатор ***, с площ 39 кв.м., на един етаж, с предназначение хангар, депо, гараж; в/ сграда с идентификатор ***, с площ 26кв.м., на един етаж, с предназначение постройка за допълващо застрояване г/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, който самостоятелен обект се намира в сграда №1, на втория етаж, с предназначение: жилище, апартамент, с площ 68,66 кв.м., на едно ниво, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото; д/ самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, който се намира в сграда №1, на първия етаж, с предназначение: жилище, апартамент, с площ 68,66 кв.м. на едно ниво, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на стоеж върху мястото. Ищците М. Д. Р. и Д. Д. Р. твърдят, че притежават 1/4 ид.ч. от поземления имот и 1/4 ид.ч. от находящите се в същия сгради, както и 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, а останалите идеални части принадлежат на ответника П. В. Р. Ответникът П. В. Р. счита, че процесния поземлен имот и сградите в него са негова изключителна собственост. Твърди, че се е разбрал с брат си (наследодател на ищците) имотът да остане за него, за това, че ще поеме изцяло финансовата и физическа грижа за майка им. Твърди, че заедно със семейството си живее и ползва имота от 1998г.; след смъртта на брат му, от 2006г. до 2021г. ищците изобщо не са интересували от имота именно поради посочената уговорка. През 2016г. майка му му е продала своите идеални части, а през 2018г. той се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение върху останалите 1/4ид.ч. от процесния имот и сгради и 1/2ид.ч. от първия етаж на жилищната сграда. От фактическа страна е установено, че през 1968г. В. Д. Р. и Е. И. Р. са придобили чрез покупко-продажба поземления имот. През 1975г. те са дарили на синовете си П. и Д. при равни права първия етаж от къщата. Бракът на В. и Е. Р. е прекратен през 1989г. В. Д. Р.е починал през 1998г. и негови наследници са синовете му Д. и П.. Д. В. Р. е починал през 2006г. и негови наследници са ищците: М. Р. - съпруга и Д. Р. - дъщеря. През 2016г. Е. Р. е продала на сина си П. Р. своята 1/2 ид.част от поземления имот и находящите се в него постройки: втори етаж от двуетажната жилищна сграда, два гаража и сграда на допълващо застрояване. С констативен нотариален акт от 2018г. П. Р. е признат за собственик на основание давностно владение на: 1/4 ид.част от: поземления имот, двата гаража, стопанската постройка и жилището на втория етаж на жилищната сграда, както и на 1/2 ид.ч. от жилището на първия етаж на жилищната сграда. За установяване на фактическата власт върху имота са събрани показанията на двама свидетели, посочени от ответника, които са съседи. Те установяват, че в имота живее П. със семейството си и никога не са виждали ответниците да идват в имота. Свидетелят И. е бил свидетел на разговор през 2005г. между ищеца и брат му Д. във връзка с ремонт на покрива, при който Д. казал, че няма да дава пари, защото не живее в този дом, а в него живее брат му и се грижи за майка им. Ищците не са ангажирали гласни доказателства. След извършен анализ на събраните доказателства, районният съд е отхвърлил предявения иск за делба, като е приел, че П. Р. е единствен собственик на процесния имот по силата на прехвърлителни сделки, сключени с родителите му - първоначално дарение на 1/2 ид.част от първи етаж от къщата, а впоследствие и покупко-продажба на притежаваните от майка му Е. Р. права върху имотите, както и по давностно владение, удостоверено с нотариален акт по обстоятелствена проверка от 2018г., чийто легитимиращ ефект, не е оборен от ищците. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение като е споделил изцяло всички фактически констатации и на основание чл. 272 ГПК и е препратил към тях. Приел е, че спорът между страните е относно това дали е осъществен фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС в лицето на съделителя П. Р., който се позовал на изтекла в негова полза придобивна давност и се е снабдил с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за претендираните от ищците идеални части от процесните имоти. Посочил е, че от събраните гласни доказателства се установява постигната уговорка между двамата братя през 2005г. процесните имот и сгради да останат за П., заедно с грижата за майка им - Е.. Д. не е предявявал претенции за собственост, а след неговата смърт през 2006г., до момента на депозиране на иска за делба, наследниците му - ищците в производството, също не са предявявали претенции, не са предприемали никакви действия, свързани с упражняване на правата си върху същите и не са демонстрирали намерение за това. Установено е, и че след смъртта на Д. те работят и живеят в чужбина. Ответникът П. заедно със семейството си е останал да живее и ползва процесния имот, упражнявал е фактическа власт, владеел, поддържал и ремонтирал поземления имот и сградите, заплащал е данъци, т.е. с поведението си е демонстрирал пред всички, че владее целия имот за себе си. С оглед на тези обстоятелства въззивният съд е приел, че невладеещите съсобственици са били извън пределите на страната преди години, не са проявявали никакъв интерес към съсобствения имот, което е поставило манифестирането на действията по завладяване на имота в обективна невъзможност. Допълнил е, че не е установено също трайното отсъствие на невладеещите съсобственици да се е дължало на обективно препятствие. Според съда, е изминал необходимия период от време, визиран в чл. 79 ал.1 ЗС за придобиването по давност на притежаваните от ищците идеални части от процесните имоти. Изтъкнал е, и че не са събрани по делото доказателства, които да разколебават доказателствената сила на издадения на ответника констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот по обстоятелствена проверка. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива не са налице. Първият правен въпрос е за необходимостта съсобственик, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, да доказва, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Той не е разрешен в отклонение от практиката на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК. В случая събраните доказателства сочат, че е налице една от визираните в тълкувателния акт хипотези, при които такова манифестиране не е необходимо, а именно когато фактическата власт върху чуждата идеална част е установена на основание, изключващо владението на останалите. Тогава намерението за своене на съсобственика се предполага и достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в сроковете по чл.79 ЗС. Както е установено от свидетелските показания фактическата власт на ответника върху идеалната част на неговия брат е установена като владение предвид уговорката от 2005г. между двамата имотът да остане за П., който ще се грижи за майка им. Ето защо обективиране на промяна в намерението спрямо Д., а по-късно и спрямо наследниците му, не е било необходимо. Вторият въпрос е за доказателствената тежест при оспорване на констативен нотариален акт за собственост по давностно владение. Тук съдът се е съобразил с указанията в Тълкувателно решение № 11/2012г. на ОСГК като е възложил доказателствената тежест на ответника. Преценявайки събраните доказателства е счел, че ответникът е доказал своето право, удостоверено с този нотариален акт, поради което е отхвърлил иска за делба. Третият въпрос е дали е достатъчно фактическото ползване на съсобствен имот от страна на един от съсобственик, за да се приеме владение, ако то не е доведено до знанието на другия сънаследник. Тук съдът е изложил подробни принципни разсъждения, базирани на мотивите на Тълкувателно решение № 1/2012г. на ОСГК, според които завладяването на частите на останалите и промяната на държането във владение следва да стане достояние на невладеещия съсобственик, освен ако това е обективно невъзможно. Поставеният правен въпрос всъщност опира до доказване намерението за своене на чуждата идеална част. Както бе разяснено по-горе, в настоящия случай това не се налага, защото фактическата власт върху чуждата идеална част е установена като владение поради даденото съгласие на другия съсобственик, така че П. е упражнявал фактическа власт със съзнанието, че имотът ще стане негова собственост. В тази насока са изложени съображения от първоинстанционния съд, към които въззивният е препратил по реда на чл. 272 ГПК. Следователно този въпрос не е определящ за изхода на спора. Четвъртият въпрос е дали при близки родствени отношения между съсобственици е необходимо да бъде доведено до знанието на неупражняващите фактическа власт върху имота промяната в намерението на държателя на техните идеални части, за да започне да тече придобивна давност. Той всъщност е продължение на предходния и за него важи вече изложеното. При възприетата от въззивния съд фактическа обстановка за установено владение на ответника въз основа на уговорка с другия съсобственик, то и този въпрос няма решаващо значение за спора. Петият въпрос е за доказателствената тежест за установяване на обективна невъзможност да бъде доведена до знанието на другия съсобственик промяната в намерението на упражняващия фактическата власт съсобственик. Въззивният съд е изложил и такива съображения - че ищците трайно пребивават в чужбина, никога не са посещавали имота и не са проявявали интерес към него, така че не е било възможно да им бъде демонстрирано намерението за своене на ответника. Дори да се приеме, че тези мотиви до известна степен не съответстват на практиката по цитираните решения на ВКС (тя изисква лицата да не се познават и между тях да няма никаква връзка поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието), то това са допълнителни съображения, който не предопределят изхода на спора. Липсва съмнение за очевидна неправилност на обжалвания акт. Не са нарушени логически правила, законът не е приложен в обратен смисъл, нито са накърнени правни принципи. Предвид изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В полза на ответника следва да се присъдят направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящето производство в размер на 1200 лв. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.