Определение № 58 от 03.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 796/2011 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното на 29.03.2011 год. решение на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, по т.д.№ 659 / 2010 год., с което е потвърдено решение № 24 / 11.10.2010 год. по т.д.№ 35 / 2010 год. на Окръжен съд Търговище. К. навежда основание за неправилност на постановеното решение, поради постановяването му в противоречие материалния закон и необоснованост. В изложението на основанията за допустимост на касационното обжалване, касаторът сочи разрешаването от въззивния съд на материалноправен въпрос от значение за изхода на делото, в противоречие със задължителна за въззивния съд практика на Върховен касационен съд по идентичен въпрос - постановено по реда на чл.290 от ГПК решение № 120 от 30.07.2010 год. по т.д.№ 988 / 2009 год. на ВКС, Търговска колегия, второ отделение - основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Ответната страна оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, като намира, че посоченото решение е постановено в съответствие с непротиворечива съдебна практика по обуславящия материално-правен въпрос ,намирайки за такъв акцесорността на задължението на авалистите спрямо задължението на издателя на запис на заповед, но с функцията му на обезпечение по каузално правоотношение между същия и ищеца, а не в качеството на абстрактна сделка. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и е редовна, с оглед срока на депозиране, съдържание и приложения, съгласно чл.283-284 ГПК, както и че атакуваното решение подлежи на касационно обжалване, след преценка на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК намира следното: К. сочи като материалноправен въпрос, обусловил изхода на въззивното дело, въпроса за акцесорния характер на отговорността на ответниците - авалисти по записа на заповед и функционалната обусловеност на отговорността им от отговорността на издателя по запис на заповед. Конкретно: идентична ли е акцесорността на отговорността на авалиста ,спрямо отговорността на хонората, съгласно чл.483-485 ТЗ, с акцесорността на поръчителя спрямо тази на длъжника по облигационното правоотношение, съгласно чл.147-148 от ЗЗД. Приема, че в аспект на така поставения въпрос подлежи на тълкуване нормата на чл.485 ал.1 от ТЗ, като нормите на чл.146 ал.3, чл.147 и чл.148 от ЗЗД не намират приложение при авала. Съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК, правен въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Предявени са пасивно субективно съединени искове от [фирма] против [фирма] и физическите лица Н. К., С. Шопска и Ю. К., с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответниците, на основание три записа на заповед, с издател първото дружество и авалисти - физическите лица, всички подали възражения по реда на чл.414 ГПК срещу издадена в полза на ищеца заповед за незабавно изпълнение. В исковото производство ответниците са противопоставили субективни менителнични възражения, твърдейки че записите на заповед са издадени в обезпечение изпълнението на [фирма] по договор за финансов лизинг за закупуване на лек автомобил. Исковете с правно основание чл.422 от ГПК са отхвърлени, като е прието за доказано издаването на записите на заповед в обезпечение на изпълнението на лизингополучателя [фирма] по сключен между същия и ищеца договор за финансов лизинг от 05.12.2005 година. По отношение ответниците - физически лица и липсата на основание за ангажиране отговорността им като авалисти по процесните записи на заповед, съдът не е изложил самостоятелни мотиви. П. от касатора решение № 120 от 30.07. 2010 год. по т.д.№ 988 / 2009 год. на ТК, ІІ т.о. на ВКС ,постановено по реда на чл.290 ГПК, е неотносимо към правния въпрос поставен от касатора. Със същото е прието, че недействителността на задължението за което е издаден менителничния ефект, сама по себе си, освен когато се касае за недостатък във формата, не прави недействително задължението на авалиста и в този смисъл е разгледан самостоятелния неакцесорен характер на отговорността на авалиста. Самостоятелността на отговорността на авалиста спрямо тази на хонората е разгледана в хипотеза на присъщата на менителничния ефект характеристика на абстрактна едностранна сделка, а не и в хипотеза на придадена му обезпечителна функция спрямо сключено между издателя на менителничния ефект и поемателя по същия каузално правоотношение. При това е разгледана конкретната хипотеза на недействително джиро на запис на заповед, обезпечен с авал. Като съобрази гореизложеното, настоящият състав намира, че така формулирания твърде общо от касатора материално-правен въпрос не е относим към конкретния спор. Посоченото решение, в обосноваване допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, макар задължителна съдебна практика на ВКС, като постановено по чл.290 ГПК, не касае идентичен с разрешения по делото материално-правен въпрос, нито пък идентичен с поставения от касатора и неотносим такъв. Принципното различие в отговорността на поръчителя и авалиста спрямо отговорността на длъжника, респ. издателя на записа на заповед, съответно самостоятелния неакцесорен характер на отговорността на авалиста, е без значение за конкретния спор. В случая е от значение допустимостта на възражения на авалиста, основани на обезпечителната функция на записа на заповед по отношение каузално правоотношение между издателя му и поемателя по ефекта. Досежно допустимостта на такива възражения и тежестта за доказването им е налице задължителна съдебна практика - постановено по реда на чл.290 от ГПК решение по т.д.№ 213 / 2010 год. на ВКС, Второ отделение. В същото е прието, че не е допустимо авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и издателя на записа на заповед, о с в е н в хипотезата, когато и авалистът е страна по каузалното правоотношение. Когато не е страна в същото, авалистът може да противопостави на приносителя относителните възражения на издателя / хонората / само ако последният е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право. Дали ответниците са противопоставили допустимо възражение и процедирал ли е съда в съответствие с принципа на чл.6 ал.2 от ГПК, че дължи защита в обхвата, очертан от страните по спора, са по същество процесуално-правни въпроси, които касаторът не е поставил в изложението по чл. 284 ал.3 от ГПК. Водим от горното, съдът