Определение № 1092 от 14.04.2026 г. на ВКС по т. д. № 2001/2025 г.

взе предвид следното. Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищците А. А. и Н. И. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд. Ответникът „Вестфелише Провинциал Ферзихерунг“ АД не изразява становище. По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното. Произнасяйки се по жалби на двете страни срещу основното и допълнителното решения на първата инстанция, с които предявеният от ищцата А. частичен иск по чл. 432, ал. 1 КЗ е отхвърлен, а предявеният на същото основание частичен иск на ищеца И. е уважен частично, въззивният съд, след съответна отмяна, респ. потвърждаване на решенията, като краен резултат е уважил исковете до размер на 19 558,30 лв. за всеки от ищците. За да постанови решението си, съдът е приел за установено, че смъртта на И. А., син на ищцата А. и доведен син на ищеца И., е настъпила при пътно-транспортно произшествие на територията на ФР Германия на 22.02.2019 г., виновно причинено от брат му Т. А.. Въз основа на събраните писмени доказателства и свидетелски показания съдът е установил, че първоначално И. А. и Т. А. са живеели заедно с ищците, но към момента на произшествието са имали адресна регистрация на територията на Германия, където и работели. С това е обосновал извод, че към този момент и двамата са имали обичайно местопребиваване на територията на Германия, а не в България. Въз основа на така установените обстоятелства съдът е приел от правна страна, че на основание чл. 4, § 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 приложимо в случая се явява материалното право на ФР Германия. Приел е, че не е налице изключението по чл. 4, § 2 от регламента, доколкото причинителят и пострадалият не са имали обичайното си местопребиваване в България, а в Германия. Отхвърлил е и доводите на ищците, че независимо от приложимостта на немското право размерът на обезщетенията следва да бъде определен съобразно чл. 52 ЗЗД като особена повелителна норма по смисъла на чл. 16 от регламента. С оглед на това и въз основа на установеното по делото съдържание на приложимото в случая немско право и практиката на немските съдилища по приложението му, вкл. ориентировъчния среден размер на присъжданите обезщетения за неимуществени вреди от психически травми от смърт на близък, въззивният съд, като е взел предвид настъпилите за ищците последици от смъртта на пострадалия, е приел, че претендираните от ищците обезщетения за неимуществени вреди следва да бъдат определени в размер на по 10 000 евро. Допускане на касационното обжалване се иска във връзка с въпросите: 1) длъжен ли е съдът да обсъди в пълнота и при съвкупна и логическа последователност наличните по делото доказателства и неизпълнението на това задължение представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото; 2) как трябва да се разбира разпоредбата на чл. 4, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 864/2007 относно „лицето, чиято отговорност се търси“ – дали това е делинквентът, причинил вредите, или това е застрахователят, осигуряващ гаранционно-обезпечителната отговорност на пряко отговорния делинквент и/или който и да от двамата; 3) кои са критериите за установяване на явно по-тясна връзка по смисъла на чл. 4, ал. 3 от Регламент (ЕО) № 864/2007 и правото на трета държава, различна от държавите по мястото на увреждането и по обичайно местопребиваване на делинквента и пострадалия, в частност регистрацията на автомобила достатъчна ли е да определи такава връзка; 4) фактите, че всички участници в събитието (делинквент, пострадал и увредени лица) са български граждани с местожителство в България и че делото се разглежда от български съд с адреси на всички лица в България какво значение имат за определяне на явно по-тясна връзка по чл. 4, ал. 3 от Регламента; 5) за определяне на приложимостта на изключенията по чл. 4, ал. 2 и 3 от регламента как следва да се определят и кои са критериите относно обичайно местопребиваване и явно по-тясна връзка и има ли значение, че обичайното местопребиваване като критерий за връзката на едно лице с дадена държава е мястото, в което го се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване; за определянето на това място трябва ли да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки, дали това пребиваване съответства на мястото, което изразява определена интеграция на лицето в социалната и семейната среда, като следва да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държавата- членка, както и причините за пребиваване в конкретна държава, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани в посочената държава; центъра на интересите на лицето и др. 6) при направено от ответника възражение за приложимост на чуждото право- германското материално право, презюмират ли се предпоставките за това само с факта на настъпване на вредоносното застрахователно събитие в съответното държава или ответникът следва да докаже предпоставките за това, като установи адресна регистрация, трудова заетост, семейни и др. връзки на пострадалото лице в съответната държава- как следва да се разпредели доказателствената тежест за обстоятелствата, от които се извежда извод за приложимото материално право; 7) трябва ли чл. 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 да се тълкува в смисъл, че разпоредба от националното право, която предвижда прилагането на основен принцип на правото на държавата членка, какъвто е принципа на справедливост, при определяне на обезщетения за неимуществени вреди в случаите на смърт на близки лица, настъпила при деликт, може да се разглежда като особена повелителна норма по смисъла на този член; 8) при приложимост на немското право как следва да се определи размерът на обезщетение от сезирания съд в България предвид предоставената свобода на съда и липсата на ограничение относно размера на обезщетенията и на нормативни обективни критерии в немското право; 9) как следва да се прилага разпоредбата на чл. 480, ал. 3 КЗ, в която изрично е предвидено, че „Застрахователният договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите осигурява във всяка държава членка покритие съгласно нейния закон или покритие съгласно този кодекс, когато това покритие е по-високо“ в условията на прилагане на стьлкновителни правни норми и преценка чие материално право трябва да се приложи при определяне размера на обезщетенията при настъпило събитие в държава, различна от държавата на сезирания съд, като конкретното. Първият от формулираните въпроси не отговаря на изискването да е от правно естество. Независимо от дадената формулировка на въпроса, нито в изложението, нито в касационната жалба, са посочени конкретни доказателства, които да са останали необсъдени от въззивния съд, а с оглед препращането към касационната жалба въпросът в действителност се свежда до оспорване на извода на съда за обичайно местопребиваване на делинквента и пострадалия в Германия във връзка с поддържаната от жалбоподателите теза за недоказаност на това обстоятелство, т. е. за неправилна оценка на събраните доказателства и за неправилност на основания върху тях фактически извод. Вторият въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно разясненията по т. ч от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК да е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото при обосноваване на извода за неприложимост на изключението по чл. 4, ал. 2 от регламента съдът не е тълкувал нормата като обхващаща и лицата, които отговарят за задължението на делинквента, на което именно разграничение се основава самият въпрос, а като отнасяща се само до делинквента и пряко увредения и с оглед на това тълкуване е намерил нормата за неприложима въз основа на приетото за установено обичайно местопребиваване на причинителя и увредения, а не въз основа на обичайното местопребиваване (място на дейност) на застрахователя. Въпросите от трети до пети, както и девети, също не отговарят на общото изискване за допускане на касационно обжалване, тъй като въпроси за приложението на изключението по чл. 4, ал. 3 от регламента и на чл. 480, ал. 3 КЗ по делото не са поставяни и съответно не са обсъждани от въззивния съд. Не отговаря на общото изискване и шестият въпрос, доколкото приложимостта на немското право въззивният съд е извел от общото правило по чл. 4, ал. 1 от регламента при приетата неприложимост на изключението по чл. 4, ал. 2, а не върху каквато и да било „презумпция“, извеждана от факта на увреждането. По седмия въпрос не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото по същия във връзка с решението на СЕС по д. С-86/23 е формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (т. д. № 1444/2022 г., II т. о., т. д. № 2063/2022 г., I т. о.), според която когато по правилата на международното частно право българският съд е приел за приложим чужд закон към отношенията по сезиралата го претенция за заплащане на обезщетение за търпени неимуществени вреди в резултат от деликт, следва да приложи чуждия закон при определяне размера на дължимото обезщетение, включително като прилага и тълкува закона така, както той се тълкува и прилага в създалата го държава. По изключение може да използва дерогацията, предвидена в член 16 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 г. относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Регламент „Рим II“), когато разглежданото правно положение има достатъчно тясна връзка с държавата членка на сезирания съд - въз основа на подробен анализ на текста, общата структура, целите и контекста на приемането на тази национална разпоредба сезираната юрисдикция констатира, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес, която не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от този регламент. Подробно развитите от въззивния съд съображения, че гражданството и местоживеенето на ищците не са достатъчни да обосноват достатъчно тясна връзка на случая с България като държава на сезирания съд за целите на чл. 16 от регламента, както и че въведеният с чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не е от решаващо значение за гарантиране на интересите на държавата като политическа, социална и икономическа организация до степен приложението му да е абсолютно необходимо изобщо и в конкретния случай, са в съответствие с така установената практика, поради което и по този въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато. По осмия въпрос също не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ изисква наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена. В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се твърди и липса на практика (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), нито се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Освен общото твърдение, че при прилагане на чуждото право трябва да има предвидимост и яснота, а липсата на такива налага въпросът да получи отговор, конкретни аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване и по този въпрос. С тези мотиви съдът