Определение № 50133 от 31.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2132/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по две касационни жалби срещу въззивно Решение № 9 от 07.01.2022 г. по в.гр.д.№ 149/2021 г. на Окръжен съд – Перник, както следва:

• с вх.№ 985 от 23.02.2022 г., подадена от ответника по иска Д. Н. П. чрез Адвокатско дружество „Стоев, Василев, Димитров, Димитрова и партньори”, представлявано от адвокат А. С.;

• с вх.№ 439 от 31.01.2022 г., подадена от Община Перник – трето лице помагач на ответника по иска, представлявано от С. В. – кмет, чрез ст. юрисконсулт А. А..

Жалбите, като подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, отговарящи на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружени от изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК и насочени срещу решение, което подлежи на касационно обжалване, са процесуално допустими.

Ответницата по касация Б. П. Ж. е подала отговори на всяка от жалбите поотделно, чрез адвокат К. Б. от АК - П.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски за защитата пред ВКС.

Постъпил е отговор на жалбата от Д. Н. П., подаден от Община Перник, с който се поддържа, че жалбата на ответника по иска е основателна.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С обжалваното въззивно решение, след частична отмяна на Решение № 260464 от 16.11.2020 г. по гр.д.№ 3890/2019 г. на Районен съд - Перник, е признато за установено по иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР, предявен от Б. П. Ж. срещу Д. Н. П., че ищцата е собственик на основание давностно владение на реална част с площ 500 кв.м. от поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД 18-1168 от 28.05.2018 г., при граници на частта: от изток имот № *, от запад и север – имот № *, заключена между точките А-Б-В-Г и оцветена с жълт цвят на скицата към заключението на вещите лица, приложена на л. 268 от гр.д.№ 3890/2019 г., приподписана от районния съдия и съставляваща неразделна част от решението, като при изработването на КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-1168 от 28.05.2018 г. на ИД на АГКК, тази реална част погрешно е заснета като част от поземлен имот с идентификатор № * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-116 от 28.05.2018 г.

Прието е, че съдът е длъжен сам да определи правното основание на иска, въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум, като не е обвързан с посочената от ищеца правна квалификация. Дали предявеният положителен установителен иск ще бъде квалифициран като такъв по чл. 54, ал. 2 ЗКИР или по чл. 124, ал. 1 ГПК зависи от твърденията, с които е обоснован правния интерес. Ако същите са свързани с липсата или неточното отразяване на границите на правото на собственост в кадастралната карта, искът е с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а ако правният интерес е изведен от други твърдения – по чл. 124, ал. 1 ГПК. Доколкото в случая в исковата молба и уточнението към нея са изложени твърдения, които сочат за наличие на грешка в кадастралната карта и се иска от съда да постанови процесния недвижим имот да бъде отразен в КККР като самостоятелен обект, собственост на ищцата, то искът е такъв по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, а не по чл. 124, ал. 1 ГПК, както неправилно е приел районният съд. Това е наложило частичното отменяване на първоинстанционния акт за привеждане на произнасянето в съответствие с приложимото материално право.

Въззивният съд е споделил изцяло изводите, до които е достигнала първата инстанция в частта, относно правото на собственост на ищцата върху процесния имот. Прието е, че правилно са анализирани поотделно и в съвкупност ангажираните от страните писмени и гласни доказателства, за да се достигне до правния извод, че ищцата е придобила по давност правото на собственост върху процесната реална част от процесния недвижим имот. Доказателствата по делото установяват, че процесната част от имота е била част от единствения жилищен имот на П. И. Н. и съответно същата, както и целият имот, са останали собственост на посоченото лице, независимо от обстоятелството, че П. Н. е станал член-кооператор (което е установено от приетата в съдебно заседание заявление-декларация от същия). Имотът не се е ползвал като земеделска земя, а като жилищен или вилен такъв, предвид наличните в него фургон и кладенец; същият е електрифициран и водоснабден. Доколкото не е отнеман от Държавата по реда на чл. 12, ал. 2 ЗСГ и не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, по отношение на процесния имот 10-годишният срок на давността е започнал да тече, считано от отменяването на глава първа и втора на ЗСГ, т.е. след 17.03.1990 г. Поради това Община Перник не е имала право да квалифицира имота като земеделска земя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, респ. не е налице основанието, посочено в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС за актуването му като общински.

Доколкото искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР има за предмет както установяване правото на собственост на ищеца върху спорния имот, така и установяване на грешното му заснемане в кадастралната карта, то съдът се е занимал и с този въпрос. В случая ищцата е доказала, че притежава правото на собственост върху реална част с площ 500 кв.м. от поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД 18-1168 от 28.05.2018 г., при граници на частта: от изток имот № *, от запад и север – имот № ***, заключена между точките А-Б-В-Г и оцветена с жълт цвят на скицата към заключението на вещите лица, приложена на л. 268 от делото. От заключението на тричленната съдебно-техническа експертиза е установено, че сега действащият и в сила кадастрален и регулационен план на [населено място] е одобрен със заповед № 2242 от 04.11.1993 г. на Кмета на Община Перник. С тази заповед за пръв път в обхвата на регулационния план е включена и махала „Б.”, чиято територия е част от селото. Вещите лица са установили, че процесният имот попада в имот с пл. № * по кадастралния план и че същият е извън границите на регулационния план на [населено място].

Вещите лица са посочили още, че след съпоставка на данните от скицата за имот № 014139 по КВС от 07.07.2015 г., с тези от скицата за имот с идентификатор *** от 17.07.2019 г. от КККР, издадена на ответника, се установява, че по отношение на имот с № * има изменение на плана по чл. 19 ЗСПЗЗ. Промяната се състои в това, че по КККР бившият имот № * по КВС е раздробен на три самостоятелни имота с идентификатори и площи както следва: имот с идентификатор *** с площ 4 570 кв.м., вид територия - земеделска, V категория, ливада, стар № *; имот с идентификатор *** с площ 9 139 кв.м., вид територия - земеделска, V категория, ливада, стар № *; имот с идентификатор *** с площ 2 470 кв.м., вид територия - земеделска, V категория, ливада, стар № *. Имотът, който е бил показан на вещите лица на място от ищцата и свидетелката като процесен по настоящото дело, е с площ от 513 кв.м. и попада и заема част от имот № * по КВС, попада и заема част от имот с идентификатор *** по КККР, попада и заема част от имот с пл.№ * по кадастралния план на селото. На приложената по делото комбинирана скица (приподписана от съда) този имот е показан с проектен № *. В кадастралния регистър трите имота с идентификатори *, * и *** са вписани на името на ответника Д. Н. П..

От заключението на съдебно-техническата експертиза е прието за установено, че има допусната грешка в КВС и тя се състои в това, че в КВС като земеделски земи са включени дворни места, в т.ч. и застроени такива. Вещите лица са уточнили, че по принцип Картата на възстановената собственост и съответните регистри се отнася и съдържа информация за земеделски земи и земи и гори от горския фонд. От проучването на данните от скицата за имот № * по КВС и сравняване с кадастралния план и разположението на имотите на място е установено, че ПИ с пл.№ *, част от имот пл.№ * от кадастралния план, както и процесният имот, с проектен № * имат характер на дворни места, но са включени в КВС, като земеделски земи - общинска собственост. Вещите лица намират това като грешка или като сериозен пропуск, допуснат и при преобразуване на КВС в кадастрална карта. При наслагване на скиците за имот № * по КВС, скицата имот с идентификатор *** по КККР и имот пл.№ * по кадастралния план, в който попада процесният имот, така както е показан и на място, се установява частично припокриване на имот с пл.№ *, а съответно и на процесния имот с проектен № * и площ от 513 кв.м. с имота с цитираните по-горе номера по двете карти.

Въззивния съд е кредитирал заключението на вещите лица в обсъдената част, като не е кредитирал същото в частта, в която вещите лица са отговорили на въпрос № 9, поставен в определение от 16.12.2019 г. В отговора си, вещите лица са посочили, че процесният имот е несравним с имот № * по КВС и ПИ *** по КККР, както по форма на контура, така и по площ. Посочили са, че процесният имот с проектен № * има трапецовидна форма и площ от 513 кв.м., а контура на другите два е силно начупен и с площ много по-голяма. От така направения анализ извода, до който са достигнали е, че освен припокриването на процесния имот, за който претендира ищеца с част от имота на ответника, обозначен с посочените по горе номера по двете карти, други признаци за идентичност между двата имота няма. Въззивният съд е приел, че двата имота са несравними, но и това не е било въпрос на изследване. Релевантно е дали процесната част от имота, собственост на ищцата, попада в имота на ответника, отразен като самостоятелен такъв.

Обобщено е, че в КК имота на ищцата е заснет като част от имота на ответника, т.е. същият не е отразен като самостоятелен недвижим имот, поради което е налице грешка в КК и следва на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР пространственият обхват на правото на собственост на ищцата да бъде отразен в кадастралната карта, като се признае за установено, че същата е собственик на реална част с площ 500 кв.м. от поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], одобрена със Заповед № РД 18-1168 от 28.05.2018 г., при граници на частта: от изток имот № *, от запад и север – имот № ***, заключена между точките А-Б-В-Г и оцветена с жълт цвят на скицата към заключението на вещите лица, приложена на л. 268 от делото, неправилно заснет в кадастралната карта като част от имот на ответника.

Искането за допускане на обжалването се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК по следните въпроси, поставени в изложението към касационната жалба на ответника по иска Д. Н. П.:

1. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, а ако смята някое доказателство за несъотносимо или недостоверно – да изложи мотиви за това – с довод за противоречие с Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. и т.т. 1 и 2 от ППВС № 7 от 1965 г.;

2. Придобиването на собственост по давност, юридическите факти, обуславящи прекъсване на давността и процесуалноправни въпроси, касаещи обсъждане на доказателствата, въз основа на които съдът е възприел фактическата обстановка и е изградил правните си заключения;

3. Дали необсъждането на свидетелските показания и неточното им интерпретиране и абсолютно неправилното им тълкуване са довели до неправилни изводи и с оглед събраните по делото доказателства, правилно ли е приложен материалния закон - с довод за противоречие с Решение № 649 от 01.07.1993 г. по гр.д.№ 477/1992 г. на ВС, І г.о. и Решение № 1769 от 03.06.1996 г. по гр.д.№ 2657/1995 г. на ВС, ІV г.о.

Искането за допускане на обжалването се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси, поставени в изложението към касационната жалба на Община Перник:

1. Допустимо ли е да се приеме, че е налице давностно владение, без да се сочи спрямо кого и в какъв период от време е изтекъл давностния срок;

2. Допустимо ли е да се приеме, че е налице основание за уважаване на предявен установителен иск за собственост, при положение, че липсва идентичност между имота, който претендира ищеца, и имота на ответника;

3. Допустимо ли е да се приеме, че има грешка в кадастралния план, без да има изложени мотиви и съображения за приемане на това в съдебното решение.

Този касатор поддържа противоречие с ТР № 8/2014 г. на ВКС, ОСГК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато.

Уважаването на предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е предпоставено от положителното установяване на претендираното от ищцата право на собственост върху процесния имот и от заснемането на същия в границите на имота на ответника. Изводите на въззивния съд за несъответствие между отразеното в одобрената кадастралната карта и действително притежаваното от ищцата право на собственост, са формирани след извършена преценка на заключението на приетата по делото тричленна съдебно-техническа експертиза, заедно с всички доказателства по делото, относими към релевантните за спора факти, при посочване на причините относно възприемане на експертното заключение в една част, а в друга – не. В случая, от значение за изхода на делото е дали има частично припокриване на процесния имот и имота на ответника и именно в този аспект въззивният съд е изследвал дали е налице идентичност. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция контролира единствено правните разрешения на въззивния съд при фактите, които са приети за установени. Въззивният съд е изследвал наличието на непълнота или грешка в кадастралната карта и е изложил последователни и ясни мотиви по възраженията и доводите на страните. В този смисъл въпрос № 1 и втората част от въпрос № 2 от изложението към жалбата на Д. Н. П., както и въпроси №№ 2 и 3 от изложението към жалбата на Община Перник обективират несъгласие с мотивите на съда, но не и общо основание за селектиране на жалбите. Оплакванията за неправилност на въззивното решение поради нарушение на процесуалноправни разпоредби представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и се разглеждат само в случай, че преди това е било констатирано основание за допустимост на касационното обжалване по конкретен правен въпрос, поставен от жалбоподателя, и такова обжалване е допуснато. Въпрос № 1 от изложението към жалбата на Община Перник и първата част от въпрос № 2 от изложението към жалбата на Д. Н. П. касаят придобивната давност като придобивен способ и юридическите факти, обуславящи прекъсване на давността. Същите са поставени общо, без връзка с конкретните обстоятелства по настоящото дело, поради което нямат обуславящо значение по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Въпрос № 3 от изложението на Д. Н. П. е обоснован с тезата на касатора, че въззивният съд е извършил неправилно интерпретиране и неправилно тълкуване на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Същият изразява несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически изводи, като преценката на изложените в тази връзка доводи изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация разноските, направени от нея за защита пред ВКС. В тази връзка е договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение за изготвянето на отговори на двете касационни жалби в общ размер от 1 200 лева (ДПЗС № 29770 от 16.05.2022 г., л. 74), поради което всеки от касаторите дължи половината от тази сума.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия