Определение № 205 от 16.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 119/2009 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК от 2007 г. и е образувано по частна жалба, подадена от В. Н. Ш. срещу определение № 204/24.09.2009 г. на Смолянския окръжен съд, постановено по ч.гр.д. № 547/2008 г. С него е потвърдено определение на Чепеларския районен съд за прекратяване на производството по делото. Частната жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от 2007 г. от легитимирана страна и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, вр. чл. 260 и 261 ГПК. Жалбоподателят излага съображения за неправилност на обжалваното определение. Представя приложение с основания за допускане на частното касационно обжалване, като се обосновава на чл. 288, ал. 1, т. 3 ГПК. Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът И. А. К. в отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на частната жалба. С обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че иска по чл. 56, ал. 2 ЗН е предявен след изтичане на преклузивния едногодишен срок от узнаване на отказа от наследство. Съдът е счел, че ищецът В е уведомен за отказа на И. К. от наследството, оставено от баща му А. К., когато е получил жалба, подадена от К. в качеството му длъжник по изпълнително дело № 54/1998 г. Тя е връчена чрез майката на Ш. – А. Ш. на 24.04.2007 г. Съставът на Върховния касационен съд намира, че в случая не намира приложение хипотезата на чл. 280, т. 3 ГПК, на която В. Ш. основава допустимостта на касационната проверка. Въпросът дали в хипотезата на чл. 56 ЗН законодателят има предвид действителното фактическо узнаване на извършения отказ от наследство, който иска да бъде унищожен, е от значение за правилността на атакуваното определение. Въззивният съд, обаче, не е приел нещо друго, а само е приложил последицата от призоваване по реда на чл. 46, ал. 2 ГПК /отм./, съответно узнаването на извършения отказ от наследство по повод развилото се производство по чл. 332, ал. 1 ГПК /отм./ между същите страни, но в качеството им съответно на взискател /Шишков/ и длъжник /Кисьов/. Не се твърдят и обстоятелства, които правят извинително евентуално по-късното съобщаване на самия адресат. Въззивният съд се е позовал на чл. 44, ал. 1 ГПК /отм./ - само по себе си обстоятелството, че Ш. и неговото семейство трайно се били установили в Испания към 24.04.2007 г., не прави нередовно връчването на съобщението в изпълнителното производство, образувано още през 1998 г. В заключение, нормата на чл. 56, ал. 2 ЗН не е неясна или непълна, нито приложението й създава трудности, като съдебната практика е непротиворечива и няма основание тя да бъде променена, като съдилищата изоставят трайното си тълкуване. В случая, по-скоро касаторът е несъгласен с приложените правни последици от връчените му съобщения в изпълнителното производство, отколкото с тълкуването, дадено от съда за момента, от който започва да тече срока по чл. 56, ал. 2 ЗН, а той, безспорно е от узнаването на извършения отказ. В заключение, не са налице условията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК от 2007 г. и частната касационна жалба не следва да се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, съдът