Определение № 1327 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4963/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Финансова къща Логос ТМ“ АД, против решение № 944 от 21.08.2024 г. по в. гр. д. № 757/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на първоинстанционно решение по гр. д. № 10805/2020 г. на Софийски градски съд е постановен друго, с което е уважен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК относно непринадлежността на инвестиционен натурален диамант на длъжника по изпълнението и отхвърлен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 149, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за установяване съществуването в полза на дружеството на заложно право върху същия диамант.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на закона, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументира тези касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК с неправилно извеждане на изводите в него от въззивния съд относно липсата на оспорване на достоверността на датата на договора за продажба на диамант от 03.10.2018 г., приет за легитимиращ ищеца като негов собственик от посочената дата на сключването му, при наведени от дружеството твърдения за абсолютна симулативност на договора и създаването му за нуждите на исковото производство, включително и поради липса на нотариална заверка на подписите на сключилите го страни, и наличието само на нотариално удостоверен препис, като твърдения, очертаващи сключването му на посочената в него дата като спорен факт, за който дори не е налице и съответно оплакване във въззивната жалба; необсъждане на наведени от дружеството доводи и събрани доказателства във връзка с тях, включително и относно придобивното основание на собствеността на длъжника по изпълнението – договор за продажба по фактурата за закупуване на процесния диамант, посочено и при обосноваване на симулативността на процесния договор, и за наличието на симулативност на договора (по доводите относно доходи и опит на ищеца като купувач на такъв инвестиционен продукт, начина на неговото заплащане – чрез заеми с поредица от договори и внасяне на суми за цената на трето лице, и теглене на тези суми); противоречиви мотиви относно установяването на собствеността върху процесния диамант, която следва да бъде установена по производството и от ищеца при обосноваване с нея на правния интерес от иска за собственост, респ. неговата допустимост и нарушение на чл. 78 ЗС при обсъждане на претендираното от съда заложно право, включително и въз основа на наведеното добросъвестното владение на заложената вещ, каквото е установено за дружеството. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

Обосновава искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, като навежда специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, с поставяне на следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:

1. Противопоставимо ли е надлежно учредено заложно право върху движима вещ с предаване владението на вещта на заложния кредитор на лицето, което твърди, че е придобило правата върху вещта преди учредяване на залога, но не е получило държането върху движимата вещ;

2. При направено правоизключващо възражение в отговора на исковата молба за нищожност на един договор поради абсолютната му симулативност следва ли изрично да бъде оспорена датата на документа, за да подлежи нейната достоверност на преценка от решаващия съд. Твърди, че тези два въпроса са от значение за развитието на правото и правилното прилагане на закона, изведени като основание за допускане на касационно обжалване на решението от настъпилите промени в обществено-икономическите отношение от приемането на относимата за случая нормативна уредба (1951 г.) и липсата на дадено тълкуване в практиката при настъпила конкуренция на права и за значението на датата при формиране на извода за симулативност на сделката;

3. Допустимо ли е съдът да отхвърли иска на едно невъведено във въззивната жалба възражение, като въпрос разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 254 от 20.05.2019 г. по гр. д. № 4863/2017 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 42 от 09.06.2015 г. по гр.д. № 4492/2014 г. на ВКС, III г.о., и решение № 24 от 01.06.2016 г. по гр. д. № 2968/2015 г. на ВКС, IV г.о.;

4. Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения на страните с обосновани изводи и да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Излага, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 50193 от 23.11.2022 г. по гр. д. № 3616/2021 г. на ВКС, III г.о, решение № 50181 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3731/2021 г. на ВКС, III г.о., решение № 60208 от 04.01.2021 г по гр. д. № 126/2021 г. на ВКС, III г.о., решение 23 от 02 февруари 2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение 50256 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 3233/2021 г. на ВКС, IV г.о., решение 136 от 11.01.2021 г. по гр.д. № 1865/2019 г. на ВКС, I г.о., и решение № 14 от 04 април 2018 г. по гр. д. № 1140/2017 г. на ВКС, II г.о.;

5. При предявен иск по чл. 440 ГПК ищецът следва ли да докаже, че е собственик на вещта, като твърди, че даденият от въззивния съд отговор на този въпрос е в противоречие с решение 96 от 23.07.2013 г. по т. д. № 1076/2011. на ВКС, I т.о.;

6. Обвързваща ли е доказателствената сила на посочената в частен документ дата спрямо трето лице по договора и чия е доказателствената тежест за установяване достоверността на датата, като въпрос, разрешаването на който във въззивното решение не е в съответствие с приетото в решение № 273 от 02.12.2019 г. по гр. д. № 1067/2019 г., IV г.о., и решение № 50276 от 11.09.2023 г. по гр. д. № 4570/2021 г. на ВКС, IV г.о., и

7. Възможните доказателства за установяване на абсолютна симулация от страна на трето, неучаствало в договора, лице, срещу което е насочено сключването на симулативния договор. Излага, че по този въпрос са изложени мотиви в противоречие с разрешението, дадено в решение № 299 от 22.10.2014 г. по гр. д. 7298/2013 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50057 от 24.04.2023 г. по гр. д. № 4535/2021 г. на ВКС, III г. о., и решение 128 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 418/2019 г на ВКС, I г.о.

Ответникът по касационната жалба Н. А. Ц. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор, в който е изложила съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните основания, изложени в нея, навеждайки доводи за учредяване на залог от собственик на вещта, какъвто е именно тя по представения договор за продажба, и установяване на твърдяната симулативност само при начало на писмено доказателство. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280 ГПК, поддържани в изложението към нея, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима.

Подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

С обжалваното въззивно решение е отменено решението на първата инстанция и вместо него е постановено друго, с което по предявен от Н. Ц. против „Финансова къща Логос ТМ“ АД и Л. П. иск по чл. 440, ал. 1 ГПК е признато, че последният не е собственик на инвестиционен натурален диамант с тегло 4.24 карата със сертификат от „International Gemological Institute“ с лазерен номер *, и отхвърлен иск от „Финансова къща Логос ТМ“ АД и Л. П. против Н. Ц. иск по чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 149, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за съществуване в полза на дружеството на заложно право върху същия диамант.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че процесният диамант, за който не е спорно между страните, че е идентичен на държания от ответното дружество и към който е насочено принудителното изпълнение за удовлетворяване на негово вземане, не принадлежи на Л. П. като длъжник, доказателствената тежест за което при условията на пълно и главно доказване по отрицателния установителен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК принадлежи на ответниците – длъжника и взискателя на бездействащия длъжник. Изложени са съображения, че претендираното от ищеца Н. Ц. право на собственост я легитимира като лице с правен интерес да оспорва принадлежността на вещта към патримониума на длъжника – ответника Л. П., което е предмет на установяване само при оспорване и което въз основа на процесния договор обосновава наличие на правен интерес за нея от иска – ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че липсва наведено конкретно придобивно основание по чл. 77 ЗС за принадлежност на процесния диамант на длъжника – ответника Л. П., а и такова не се установява от представените декларации, поради което правото на собственост върху вещта не му принадлежи както към датата на образуване на изпълнителното производство, така и към датата на учредяване на залога.

Въззивният съд е посочил, че ищецът по първоначалния иск и ответник по насрещния иск Н. Ц. не е обвързана от пределите на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение по т. д. № 1506/2016 г. на СГС между страните в изпълнителното производство за установяване на дължимостта на вземането по договор за заем от 08.10.2018 г., по който длъжникът Л. П. е солидарен длъжник, а учредяването на залог е обезпечение на съществуващо задължение, което може да бъде и за чуждо задължение, каквото е и обезпеченото в случая. Изложил е съображения, че не е установено придобивното основание относно принадлежността на вещта към патримониума на длъжника Л. П., включително и че процесната вещ е предоставената в залог по декларацията от 05.10.2018 г. за принадлежността й, а и към момента на сключване на договора за залог от 08.10.2018 г. процесният диамант принадлежи на Н. Ц., която се легитимира като собственик по договора за продажба от 03.10.2018 г., датата на който не е оспорена от насрещната страна и който прехвърля правото на собственост върху веща с неговото сключване. За неправилен е приет изводът на първоинстанционния съд за симулативност на договора за продажба с обосноваването му с житейски неприемлива за него ситуация за придобиване на вещ, която не е в държане на купувача към момента на сключването му, а и при липса на обвързаност на ищеца Н. Ц. от мотивите по влязлото в сила решение относно представителната власт на пълномощника и изявлението му за притежаването на вещта от длъжника към момента на сключване на договора за залог от 08.10.2018 г. Последният е прието от въззивния съд, че за да е действителен, необходимо е не само предаване на вещта на залогоприемателя, но и залогодателят да има право да се разпорежда с вещта, а ако тя е чужда – да има съгласието на собственика, каквото в случая не е установено за дадено от собственика Н. Ц..

Тези изводи въззивният съд е извел в обжалваното решение, без да обсъди всички доводи на страните и представените във връзка с тях доказателства по производството, включително и относно придобивното основание за твърдяната принадлежност на процесния диамант от длъжника Л. П., и установяването на доказателствените факти по своевременно наведеното от ответното дружество (сега касатор) възражение за симулативност на договора за продажба, свързани и с решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. Наведени са твърдения за закупуване на процесния диамант от длъжника Л. П. на продажна цена по посочената в договора за залог фактура от 11 ноември 2013 г., значително по-висока от означена в договора от 03.10.2018 г. продажна цена от 300 000 лева, която заедно с възможностите на купувача, начина на плащане - ползване на заемни средства по поредица от договори, и плащане на сумите на трето лице, обосновават и възражението за симулативност на договора. Във връзка с тези доводи в хода на съдебното дирене пред първата инстанция са събрани и различни доказателства, като извлечения от сметки, договори за заем, декларации, удостоверения и експертно заключение, които са останали неразгледани от въззивния съд, включително и с обосноваване на извод относно възражението за симулативност на договора като защитно средство на ответното дружество срещу предявен иск по чл. 440, ал. 1 ГПК.

Изложеното обосновава наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения процесуалноправен въпрос длъжен ли е съдът да се произнесе по всички твърдения на страните с обосновани изводи и да обсъди всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Касационно обжалване следва да бъде допуснато за преценка съответствието на даденото от въззивния съд разрешение в обжалваното решение с установената съдебна практика, включително и посочената в изложението към касационната жалба. След отговора на този процесуалноправен въпрос би могло да се отговори и на другите поставени правни въпроси.

Тъй като обжалваното въззивното решение се допуска до касационен контрол, държавна такса за разглеждане на касационната жалба се дължи и следва се внесе от касатора, която възлиза в размер на 5 267.75 евро (с левова равностойност 10 302.83 лева) - арг. от чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.

По изложените съображения Върховен касационен съд състав на Второ г.о.