Определение № 2274 от 21.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 265/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор Г. – прокурор при Апелативна прокуратура в гр. София и по касационна жалба на И. Д. М. и Р. П. М., чрез пълномощника им адв. П. против решение № 913/20.06.2022 г. по в.гр.д. № 3689/2021 г. на Софийски апелативен съд. Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която като е потвърдено решението от 30.09.2021 г. на Окръжен съд Враца по гр.д. № 122/2021 г., касаторът е осъден да заплати на И. Д. М. и Р. П. М. в качеството им на законни наследници на Д. И. М., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ сумата от 30 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на незаконно повдигнато обвинение за престъпления, по които е оправдан, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.12.2019 г. до окончателното изплащане. Касаторите И. Д. М. и Р. П. М. обжалват решението в частта, с която като е потвърдено решението от 30.09.2021 г. на Окръжен съд Враца по гр.д. № 122/2021 г., искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 30 000 лв. до пълния предявен размер, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.02.2014 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК и съответно чл. 287, ал.2 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с неправилна преценка на част от обстоятелствата, имащи значение при определяне размера на обезщетението и липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между всички тези обстоятелства и причинените вреди, като не е посочил и значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи значение за точното прилагане на принципа за справедливостта по чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.; т.3 и т.11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г. и т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Поставя се и въпроса как се определя и какво и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като се поддържа допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 53/07.05.2019 г. по гр.д. № 3528/2018 г. на III г.о.; решение № 159/9.10.2019 г. по гр.д. № 89/2019 г. на III г.о.; решение № 182/5.12.2016 г. по гр.д. № 1331/2016 г. на III г.о. и решение № 199/29.10.2018 г. по гр.д. № 363/2018 г. на IV г.о. Касаторите – наследници на починалия в хода на процеса ищец обжалват въззивното решение като поддържат неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД и на съдопроизведствените правила – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не подложил на оценка всички установени по делото обстоятелства, които са от значение за определяне на реално претърпените вреди от ищеца и не е обсъдил в пълнота приетите доказателства. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения са довели до присъждане на обезщетение, чийто размер е определен в нарушение на изискването за справедливост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Задължен ли е въззивният съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД да анализира и определи значението и тежестта на всяко конкретно обстоятелство, което обуславя размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2 ЗОДОВ и по-специално на тези от тях, които би трябвало съдът да изведе като специфични за интензитета на увреждането и 2/ Изброяването на установените обстоятелства без определяне на тяхното значение поотделно и в съвкупност има ли декларативен характер и обуславя ли липсата на мотиви към решението предвид указанията в т.3 от ППВС №1 от 13.07.1953 г. Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 51/23.06.2016 г. по гр.д. № 347/2016 г. на IV г.о.; решение № 337 по гр.д. № 1318/2009 г. на IV г.о.; решение от 31.01.2014 г. по гр.д. № 4907/2013 г. /тези три решения не се откриват в деловодната система на ВКС с така посочените от касаторите номера/; решение № 230/04.12.2017 по гр.д. № 4874/2016 г.; решение № 179 от 09.01.2019 г. по гр.д. № 4551/2017 г. на III г.о. и решение № 158/17.01.2019 г. по гр.д. № 299/2018 г. на III г.о. По вторият допълнителен критерий не е изложена обосновка. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението без излагане на конкретни доводи за наличие на квалифициран състав на неправилност, установим пряко от съдържанието на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., въззивният съд е констатирал, че спорът между страните се свежда до въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД при определяне справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е приел, че при определянето му първоинстанционният съд е съобразил всички релевантни за спора обстоятелства, а именно: периода на воденото наказателно производство – 10 години, който е извън разумния срок, множеството процесуални действия в наказателното производство, вкл. назначаването на психиатрична експертиза за изясняване психическата годност на ищеца, многобройните съдебни заседания - 35, на които ищецът се е явявал лично, постановените две осъдителни присъди, с които е наложено наказание лишаване от свобода за 6 г. съответно 5 г., тежестта на повдигнатите две обвинения за тежки умишлени престъпления – за принуда и обсебване, които са изключително дискредитиращи за действащ адвокат, чието добро име и почтеност са изключително важни при изграждане на доверителна връзка с клиентите, широкото медийно отразяване на случая, тежестта на засягане на репутацията му в професионалната му сфера – отлив на клиенти, негативно отношение на колеги-адвокати и на магистрати, влошаване на психическото и здравословното състояние /на установените хронични заболявания/ в резултат на преживения стрес в продължителен период от време. Същевременно съдът е отчел и обстоятелството, че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за процесуална принуда „подписка“, която не е засегнала неговия обичаен начин на живот и възможността да упражнява адвокатска дейност, както и факта, че в периода на воденото наказателно производство, през 2013 г. е приключило друго такова срещу ищеца, в което той е бил признат за виновен в квалифициран случай на престъпление против правосъдието – подбудителство за лъжесвидетелстване по чл.293, ал.2 вр. ал.1 НК. Въззивният съд е посочил, че от една страна наличието на друго наказателно производство също е стресогенен фактор с идентични неблагоприятни последици върху психическото и физическо здраве на ищеца, а от друга естеството на престъплението, за което е признат за виновен има негативно отражение за личността на ищеца и професионалната му репутация и наред с процесните обвинения е фактор за отлив на клиенти и дискредитиране в професионалните среди. Отчитайки всички установени по делото конкретни обстоятелства и настъпилите за ищеца вреди, имащи значение при определяне размера на обезщетението, въззивният съд е приел, че продължителността на воденето наказателно производство, множеството извършвани процесуални действия и броя съдебни заседания, тежестта на повдигнатите обвинения и постановените две осъдителни присъди безспорно обуславят завишен размер на обезщетението в сравнение с обичайно присъжданите за незаконно обвинение. Същевременно при определянето му съдът е отчел и наличието на друго наказателно производство през процесния период, по което ищецът е признат за виновен, което от своя страна има също за последица засягане личността на ищеца, на доброто му име и професионална репутация и безспорно представлява стресогенен фактор от естество да засегне психическото и физическото му здраве, както и взетата най-лека мярка за процесуална принуда, които обстоятелства също имат значение при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, поради което и при съобразяване на обичайния стандарт на живот към 2019 г., е определил, че справедливият размер на обезщетение възлиза на 30 000 лв. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касаторите въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС, или формулираният правен въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, които основания следва да бъдат надлежно обосновани. Първият въпрос на прокуратурата, както и първият въпрос на касаторите - ищци е за задължението на въззивния съд при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства /на тяхното значение и тежест/ при определяне размера на обезщетението, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т.II на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд не е нарушил постановките на соченото постановление, тъй като при определяне размера на неимуществените е взел под внимание всички установени по делото обстоятелства, които обуславят тези вреди и в мотивите си е посочил конкретните такива, имащи значение за размера на неимуществените вреди. На следващо място от страна на прокуратурата се поддържа, че за част от твърдените неимуществени вреди липсват мотиви в решението дали те са пряка и непосредствена последица от увреждането, с което са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т.3 и т.11 от ТР № 3/2004 г. на ОСГК. Този довод е неоснователен, тъй като в случая, въз основа на събраните пред първата инстанция писмени и гласни доказателствени средства, въззивният съд е изложил собствени мотиви за кои от установените по делото вреди е налице причинно-следствена връзка с незаконното обвинение и за кои от тях такава връзка не е установена. Вторият въпрос на прокуратурата е по приложението на чл.52 ЗЗД вр. чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ – какво е съдържанието на понятието „справедливост“ изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, като се поддържа, че дадено разрешение от въззивния съд е в противоречие с посочените в изложението решения на ВКС, с които са присъдени обезщетения в размери съответно от 9 000 лв., 10 000 лв. и 20 000 лв. От съпоставката на съобразените в сочените от прокуратурата решения индивидуални критерии с тези по настоящото дело е видно, че в нито един от разглежданите случаи не са взети предвид едни и същи основни факти, т.е. не се констатира сходство в основните критерии, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл.52 ЗЗД. Съгласно константната практика на ВКС, справедливостта като критерий за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, винаги включва конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите права са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, обществено и социално положение. Принципът на справедливостта включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Ето защо и въпросът на прокуратурата за съдържанието на понятието „справедливост“ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, не обуславя допускане на касационното обжалване. Вторият въпрос на касаторите - ищци макар и да покрива общото основание на чл.280, ал.1 ГПК няма претендираното от тях значение, тъй като не са налице сочените допълнителни селективни критерии. Противно на доводите в жалбата, въззивният съд е изложил подробни мотиви кои от конкретно установените по делото обстоятелства е взел предвид при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди и какво е тяхното значението за определяне на справедливо обезщетение за репариране на вредите, т.е. не е процедирал в противоречие с посочената задължителна практика на ВС и казуална такава на ВКС, обективирана в посочените в касационната жалба решения по чл.290 ГПК. Вторият селективен критерий – т. 3 на чл.280, ал.1 ГПК изобщо не е обоснован от касаторите съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - не е посочена противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито се твърди необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика или че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. В настоящия случай от съдържанието на въззивното решение не се разкриват хипотези на очевидна неправилност – тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост на решението, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице релевираните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на страните не се дължат разноски за настоящото производство. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,