Определение № 4819 от 09.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4031/2026 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. Д. Д., чрез съпругата му М. Г. - Д., срещу определение № 3464/12.02.2026 г. по възз. ч. гр. д. № 8536/2023 г. на Софийския градски съд. С атакуваното определение е отхвърлена частна жалба вх. № 25016176/ 12.04.2023 г. на Д. срещу определение № 20078813/13.02.2023 г. по гр. д. № 18448/2017 г. на Софийския районен съд, с което е оставено без уважение искането на жалбоподателя за освобождаване от държавна такса, дължима за разглеждане на предявените по делото осъдителни искове срещу Национална агенция по приходите, Прокуратурата на Република България, Камара на частните съдебни изпълнители, ЧСИ Г. Д., ЧСИ Н. К., ЧСИ К. А., ЧСИ С. Г., ЧСИ И. Т. Ч. и ЧСИ И. И.. Касаторът твърди, че обжалваното определение е неправилно и моли то да бъде отменено. В изложението си жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК като твърди, че „в нарушение на Съда на ЕС е нарушено правото му на справедлив съдебен процес от безпристрастен съд и в нарушение на чл. 6 ЕКПЧ – ограничен достъп до справедлив процес от безпристрастен съд“. Конкретен правен въпрос с характеристиките по чл. 280, ал. 1 ГПК не е формулиран. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационното обжалване намира следното: С въззивното определение е прието, че съгласно разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, т.е. доколко материалното състояние на заявителя, съпоставено с размера на дължимата държавна такса, му позволява нейното заплащане. Посочено е, че в случая, видно от приложената по въззивното производство справка, в декларациите от 13.10.2017 г. и 16.09.2021 г. жалбоподателят е пропуснал да декларира доходи от трудова дейност като технически секретар и юрисконсулт на ЧСИ М. Г. (първият договор е сключен на 27.05.2015 г. и е прекратен на 04.01.2022 г., а вторият е сключен на 18.07.2016 г. и е прекратен на 04.01.2022 г.). Понастоящем липсват данни за прекратяване на трудовия договор с „Каракум“ ЕООД, сключен на 23.02.2015 г. В тази връзка е посочено, че по аргумент на чл. 66, ал. 1 КТ трудовият договор има възмезден характер. Съдът служебно е извършил справка в Търговския регистър и е установил, че жалбоподателят не е декларирал участието си като управител в няколко търговски дружества - „Бултрейдконсулт“ ЕООД, „Академия на науките и изследванията на Княжество Династия Д. Х.“ ООД, „Княжество Династия Д. Х.“ ООД, „Хелттрасконсулт“ ЕООД, „Лайт енерджи груп“ ООД и „Хелтпродукт“ ЕООД. Посочено е, че по аргумент от разпоредбата на чл. 137, ал. 1, т. 5 ТЗ дейността на управителя на търговско дружество е възмездна и липсват доказателства да не е изплащано възнаграждение на управителя. Отчетено е също, че ищецът е член на съвета на директорите на „Д и М Д. Капитал“ АД (от 06.08.2010 г.), което акционерно дружество е с внесен капитал от 1 000 000 лв. Посочено е, че по делото не са представени доказателства, от които да се установява декларираното влошено здравословно състояние на Д., респ. липсват доказателства установените заболявания да изискват постоянни разходи за лечение, или състоянието на лицето да не му позволява изобщо да работи и да реализира доходи. Представените по делото експертни решения за здравословното му състояние, са с изтекъл срок към датата на подаване на втората по време декларация. Ищецът не е посочил дали притежава и в какъв размер средства по разплащателни сметки, а това не се изключва от декларирането на обстоятелството, че се издържа от пари на роднини. Придобиването на средства чрез дарения, включително от роднини, също е от естество да обоснове извод за наличие на достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса. При тези данни е прието, че в случая не се установява жалбоподателят Д. да не е в състояние да заплати дължимата държавна такса по предявените искове – той е управител на десет дружества,съдружник е в пет дружества, едноличен собственик е на едно търговско дружество. Ищецът е в трудоспособна възраст, титулова се с редица социални и научни степени, има индиции за наличие на доходи във връзка с тези титли и дейности (напр. от продажба на изданията „Стихове, картини, размисли, цитати от теории на лорд проф. М. Д.“, „Как се узаконява чрез съд кражба на частен имот в полза на Столична Община“, „Рестарт на България: Без мафиотизма в съд, прокуратура, държава“). За уважаване на искането не е достатъчно заплащането на държавна такса да затруднява ищеца, а е необходимо да бъде установено по несъмнен начин, че отсъства всякаква възможност да я заплати. Въззивният съд е посочил, че в случая това не е доказано, поради което не са налице предпоставки за освобождаване на страната от задължението за внасяне на държавна такса. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за селектиране на жалбата. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение, при наличие на някоя от допълнителните предпоставки – този въпрос да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, или независимо от предпоставките по ал. 1, въззивното определение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В случая, в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване отсъстват формулирани правни въпроси, които да са били предмет на решаващата дейност на въззивния съд и за които касаторът да е обосновал наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК– не се сочат конкретни актове на Съда на ЕС и на Конституционния съд на РБ и не е ясно в какво евентуално се състои противоречието на обжалваното определение с такива актове. Цифровото посочване на нормата в изложението, без надлежна аргументация и изведени правни въпроси, не може да обуслови достъпа до касационно обжалване. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Недопустимо е съдът да извлича от съдържанието на изложението правни въпроси, които страната евентуално би имала предвид. Липсата на формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос и бланкетното посочване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е достатъчно, за да не се допусне касационният контрол (вж. - т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, ВКС). Заявените общо и без конкретна аргументация твърдения за нарушение на чл. 6 ЕКЗПЧОС също не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. Извън това следва да се посочи, че наличието на основание за отвод на съдия по едно дело, не е абсолютно основание за отвод и по друго дело с участието на същата страна. Предходни отводи на съдебния състав, доколкото са обусловени от конкретните обстоятелства по съответното дело, не са автоматично относими и не съставляват сами по себе си основание за отвод и по настоящото дело. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение