Определение № 51 от 08.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 814/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СНЦ “Младежка организация – живей активно, мисли позитивно“, [населено място] против решение № 206 от 21.01.2020 г. по т. д. № 4621/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-13 състав. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Център за развитие на човешките ресурси”, [населено място] срещу сдружението-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 18 304 евро (с левова равностойност 35 799.51 лв.), платена авансово съгласно договор № 2014-2-BG01-KA105-0015367 и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 106.35 лв. (равняваща се на 519.65 евро) – законна лихва върху първата сума за периода от 10.06.2016 г. до датата на подаване на исковата молба - 20.09.2016 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение e недопустимо, тъй като съдът е разгледал спор, който подлежи на разглеждане по административноправен, а не по гражданскоправен ред, доколкото се касае за средства, предоставени по програми на ЕС. Освен това, релевира оплакване и за неправилност на обжалвания акт поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост. Счита, че неправилно е приложена разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с оглед наличието на договорна обвързаност между страните, доколкото сключеният между тях договор не е развален, тъй като не са били налице предпоставките за това: сдружението не е уведомено надлежно за задължението да представи краен отчет за изпълнение на договора; не му е съобщено прекратяването на същия и не му е предоставен срок за възражения. Според касатора, съдът неоснователно не е приложил разпоредбата на чл. 87, ал. 4 ЗЗД предвид обстоятелството, че неизпълнението е несъществено и неправилно е преценил, че късното предаване на отчета не се дължи на форсмажорни обстоятелства. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в самата касационна жалба, се поддържа вероятна недопустимост на обжалвания акт поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища, както и очевидната му неправилност, аргументирана с твърдението, че целите на процесния договор са изпълнени, поради което същият не може да бъде развален, доколкото липсва увреждане на кредитора. Освен това, касаторът моли за допускане на касационното обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: „ 1. Обвързано ли е възникването и упражняването на правото да се развали двустранен, възмезден и целеви договор по реда на чл. 87, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД с настъпването на негативни последици за кредитора от неизпълнението; 2. Прекратяването и последиците от прекратяването на договорите за предоставяне на финансова подкрепа със средства от Европейските структурни и инвестиционни фондове по проект, одобрен от ръководителя на националния управляващ орган, подлежат ли на съдебен контрол по реда на ГПК“. Като релевантна практика са посочени съответно: ППВС №3/73 г., решение № 22 от 03.04.2013 г. по т. д. № 821/2011 г. на ВКС, I т. о. и решение № 75 от 01.07.2014 г. по т. д. № 3723/2013 г. на II т. о. (за първия въпрос) и определение № 468 от 31.10.2019 г. по гр. д. № 3324/2019 г. на IV г. о.; решение № 68 от 29.06.2017 г. по т. д. № 378/2017 г. на I т. о. и решение № 14 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 50320/2016 г. на I г. о. (за втория въпрос). Ответникът по касация – „Център за развитие на човешките ресурси”, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 05.06.2020 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. При постановяването на обжалваното решение въззивният, чрез препращане към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, е приел за установено по делото, че: През 2014 г. между страните е сключен договор за отпускане на финансова помощ №2014-2-BG01-KA105-001367, по силата на който Центърът, в качеството му на координатор, се е задължил да отпусне на СНЦ “Младежка организация – живей активно, мисли позитивно“ финансова подкрепа в максимален размер 22 888 евро за изпълнението на проект “Алтернативен театър за младежка интеграция“ в периода 01.08.2014 г. - 16.11.2015 г.; Ищецът е изпълнил задължението си по договора за авансово превеждане на уговорената сума в размер на 18 304 евро по сметка на сдружението, но ответникът не е изпълнил насрещното си задължение да представи в срок от 60 дни след срока за приключването на изпълнението краен отчет за разходите, на базата на който да бъде извършено и окончателното плащане; Това си задължение ответникът не е изпълнил нито в определения в договора срок, нито впоследствие, въпреки разменената кореспонденция между страните и дадената на същия възможност с предоставяне на допълнителен срок до м. май 2016 г.; С писмо, изпратено на 14.04.2016 г. на хартиен носител, а на 09.05.2016 г. и по електронен път, на основание чл. 1.4.3. във вр. с чл. 1.4.5., във вр. с чл. 11.15.3. от ОУ към договора, ищецът е развалил същия. Въззивният съд е преценил за неоснователни всички заявени от сдружението доводи и възражения. На първо място, не е споделен доводът, че причина за допуснатата забава за представяне на отчет е форсмажорно обстоятелство – участието на координатора на проекта и представляваща сдружението Н. Ч. в изнесено обучение по програма „Еразъм“ в Португалия към датата, на която е настъпил краят на периода за изпълнение на проекта /16.11.2015 г./ и е започнал да тече 60-дневният срок за представянето на отчета. Съобразявайки дефиницията за „форсмажор“, приета от самите страни с клаузата на чл. ІІ.13.1 от раздел ІІ – ОУ на договора, решаващият състав е преценил, че същото не осъществява характеристиките на такова обстоятелство. Освен това е отчел, че сдружението не е изпълнило и предвиденото в клаузата на чл. ІІ.13.2 от раздел ІІ – ОУ на договора задължение да уведоми Центъра за развитие на човешките ресурси своевременно /незабавно/ за посоченото обстоятелство, а уведомлението е направено с изпратеното от Ч. до ищеца електронно писмо от 11.04.2016 г., т. е. не преди заминаването й извън страната, а едва на 11.04.2016 г. Като неоснователно е преценено възражението, че допуснатата от сдружението забава за изпълнение на задължението по чл. І.4.5 от раздел І на договора за представяне на отчет в срок до 15.01.2016 г. е несъществено, поради което не може да бъде основание за развалянето на договора. Според въззивния съд, в посочената клауза страните изрично са предвидили това неизпълнение да бъде предпоставка за упражняване на правото на Центъра за развитие на човешките ресурси /наричан още Национална агенция/ с едностранно волеизявление да прекрати договорната връзка и да изисква обратно предоставената авансово сума при спазване на определена процедура. В резултат на задълбочен анализ на всички събрани по делото доказателства (разменената между страните кореспонденция) въззивната инстанция е приела за категорично установен както фактът на изпълнение на задължението на Центъра да покани координатора за представяне на крайния отчет и да му предостави още 30-дневен срок за това в съответствие с клаузата на чл. І.4.5 от раздел І на договора, като го предупреди за намерението си да го прекрати и да му предостави възможност да възрази срещу прекратяването на договора, съгласно уговорката в чл. І І.15.3.2 от раздел ІІ на ОУ към него, така и фактът на надлежно уведомяване на изпълнителя по проекта за едностранното прекратяване на процесния договор. Поради това, заявените във въззивната жалба оплаквания в тази насока са счетени за неоснователни. С оглед мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира, че касационното обжалване на същото не следва да бъде допуснато. Преди всичко, не може да се счете, че обжалваният акт е вероятно недопустим поради неподведомственост на спора на гражданските съдилища. Неоснователно в тази връзка е позоваването от страна на касатора на разпоредбите на Закона за управление на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ЗУСЕСИФ), тъй като същият е неприложим към настоящия случай. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 2 ЗУСЕСИФ, този закон регулира управлението на средствата от Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезиониня фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство, предоставени по програми на Република България. Програмата „Еразъм +“ обаче не е оперативна програма и средствата по нея не са предоставени от изброените европейски фондове. Тази програма е създадена с Регламент (ЕС) № 1288/2013 на Европейския парламент и Съвета от 11 декември 2013 година за създаване на „Еразъм +" - програма на Съюза в областта на образованието, обучението, младежта и спорта и за отмяна на решения № 1719/2006/ЕО, № 1720/2006/ЕО и № 1298/2008/ЕО, като финансирането на проектите по същата се осъществява директно от Европейската комисия. Поради това, за правоотношенията, създадени по повод изпълнението на проекти по посочената програма, не е приложим ЗУСЕСИФ и споровете, възникващи във връзка с тях, подлежат на разглеждане по общия гражданскоправен, а не по административен ред. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените от касатора въпроси. Първият от въпросите няма характер на обуславящ изхода по конкретното дело в смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отсъствието на това общо изискване произтича от обстоятелството, че изводът за надлежно прекратяване /разваляне/ на процесния договор е обусловен изцяло от спецификата на правоотношението и от постигнатото от страните съгласие относно обстоятелствата по неизпълнението, при които облигационната връзка се преустановява и платените във връзка с нея суми подлежат на връщане. Или, посоченият извод е резултат от обсъждането на събраните по делото доказателства и от възприемането на фактическата обстановка, което, съгласно указанията в цитираното тълкувателно решение е въпрос, касаещ правилността на съдебния акт. Що се отнася до втория въпрос, доколкото е свързан с допустимостта на решението, същият не може да обоснове допускане на касационния контрол по съображенията, изложени по-горе. На последно място, настоящият състав намира, че въззивното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая тези предпоставки не са налице. Поддържаното основание „очевидна неправилност“ на въззивното решение е аргументирано с твърдението, че съдът е счел процесния договор за развален, без да вземе предвид факта, че целите на същия са постигнати, т. е. с оплакване за неправилност, която обаче не покрива очертаните в практиката хипотези за очевидност. При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 202.98 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно договор за възлагане на юридическа услуга от 14.05.2020 г., чието изплащане по банков път се установява от приложеното преводно нареждане от 04.08.2020г. Доколкото в договора не е посочено, че възнаграждението е дължимо с ДДС, липсва основание за присъждането му с начислен ДДС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК