Определение № 159 от 12.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1614/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. К. Д. и Х. Б. Г., конституирани като правоприемници-наследници /ведно с М. Б. Г./ на починалия в хода на процеса ищец Б. Г. Д., срещу Решение № 248 от 27.01.2020г. по в.гр.д.№ 1165/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав. Предмет на жалбата е въззивното решение в частта за отмяна на решението от 25.07.2016г. по гр.д. № 13966/2012г. на СГС, ГО, 5 състав и отхвърлянето на исковете за заплащане на припадащото им се съобразно наследствения им дял обезщетение за претърпените неимуществени вреди от наследодателя им от пътното произшествие от 07.08.2012г. за разликата над 25 000лв. до 40 000лв. по претенцията на увреденото лице Б. Г. Д. /т.е. за разликата над 8 333.33лв. до 13 333.33лв. съобразно наследствения им дял/, както и в частта за потвърждаване на първоинстнционното решение за отхвърлянето на иска на претендиращото обезщетение пострадало лице за разликата до 200 000лв. /съответно над сумата 13 33.33лв. до припадащия се на правоприемниците наследствен дял от по 66 666.67лв./. Решението в частта за уважаването на исковете до размер на 8 333.33лв. /съответно 25 000лв. по претенцията на първоначалния ищец/ е влязло в сила. Касаторите считат, че въззивното решение е неправилно поради груби нарушения на материалния закон - на разпоредбите на чл.52 и чл.51,ал.2 ЗЗД. Искат отмяна на решението в обжалваните части и присъждане на припадащата им се част от сумата 200 000лв., която считат, че е справедливият размер на обезщетението за претърпените от наследодателя им неимуществени вреди от телесните увреждания, причинени при пътното произшествие от 07.08.2012г., при което Б. Д. е пострадал като пешеходец по вина на застрахования в ответното застрахователно дружество водач на товарния автомобил. Поддържат, че приетата от въззивния съд сума от 50 000лв. е крайно занижено обезщетение и не съответства на характера и тежестта на уврежданията. Оспорва се и правилността на изводите относно приетия принос за настъпването на ПТП от пострадалия и съображенията, с които са аргументирани: че пострадалият е предприел пресичане на пътното платно след употреба на алкохол - със средна степен на алкохолно опиянение като по този начин пешеходецът сам се е поставил в риск, както и с това, че не е пропуснал преминаващия с превишена скорост камион и се ударил в задната част на ремаркето. Оспорва се и приетия размер на съпричиняване от 50%. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК при допълнителната предпоставка на т.1 и т.3 на чл.280,ал.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/ Обстоятелството, че първоначален ищец с тежки увреждания е починал в хода на производството и на негово място са конституирани неговите законни наследници, обуславя ли намаляване на обезщетението за търпените болки и страдания от първоначалния ищец и изключва ли от обсъждане тяхната действителна тежест, последици и усложнения; 2/Само по себе си обстоятелството, че пешеходецът пресича в нетрезво състояние пътното платно, означава ли автоматично да се приеме принос от негова страна само поради наличие на алкохолно опиянение, без да е доказано защитното възражение на ответното дружество, че пешеходецът е нарушил чл.113,ал.1 ЗДвП. 3/ Допустимо ли е при влязло в сила решение по предходно дело с установен механизъм на птп и определен принос от страна на пострадалия, съдът да преразглежда механизма на птп и приноса, когато е налице сила на пресъдено нещо по предходно дело. Със същите съображения е въведен и довод за недопустимост на въззивното решение - посочва се, че с влязло в сила решение по в.гр.д.№ 1442/2015г. на САС по предявени от настоящите касатори искове за заплащане на обезщетение за търпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния родственик - пряка последица от телесните увреждания, нанесени от същото птп е прието, че приносът на Б. Д. е 20%. Поддържа се, че при наличие на влязло в сила решение, с което е определен веднъж със СПН приносът за настъпването на същото птп от страна на пешеходеца в степен на 20%, то по настоящото дело е недопустимо, с оглед стабилитета, обективните и субективните предели на СПН, съдът да преразглежда степента на приноса на пешеходеца. В писмен отговор ответникът „ЗД Евроинс“АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на жалбата. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни срещу първоинстанционното решение, с което искът по чл.226,ал.1 КЗ-отм. за обезщетяване неимуществените вреди на починалия в хода на делото ищец е бил уважен за 40 000лв. /в размер на по 13 333.33лв. за всеки от неговите наследници, в чието лице производството по делото е продължило/ и отхвърлен за разликата до предявения размер от 200 000лв. /от по 66 666.67лв. за всеки от правоприемниците/. Първоинстанционният съд е приел, че справедливото обезщетение за причинените увреждания на Б. Д. е 50 000лв., което е намалил с 20 % поради приет негов принос за настъпването на пътното произшествие. Въззивната инстанция е приела за установено, че на 07.08.2012 г., около 22:30 часа на път Е - 79, в [населено място], обл.К. е настъпило ПТП между Б. Г. Д., роден 1943г. и товарен автомобил- влекач, управляван от застрахования при ответното застрахователно дружество водач. По делото не е било спорно, че пострадалият е бил в състояние на средна степен на алкохолно опиване - 1.97 на хиляда. Въззивната инстанция е приела за установено, въз основа на автотехническата експертиза /основна и допълнителна/, че Д. е предприел пресичане на пътното платно на пешеходна пътека с бърз ход, отляво надясно спрямо посоката на движение на товарния автомобил, преминал пътната лента за движение на МПС, насрещни за товарния автомобил и навлязъл в пътната лента, в който вече се движел /преминавал/ товарния автомобил „DAF“ и се е ударил в задната лява странична част на ремаркето. Прието е, въз основа на експертните заключения, че водачът е можел чрез спиране преди пешеходната пътека да предотврати настъпването на ПТП, а пешеходецът, преди да навлезе на пътното платно за движение, е бил длъжен да се съобрази с разстоянието до приближаващото се ППС и неговата скорост на движение, като спре и да не навлиза в лентата за движение на товарния автомобил, който в момента на удара се е изтеглял от пешеходната пътека, което поведение е квалифицирано като нарушение на чл. 113, ал. 1 от ЗДвП. Въз снова на медицинските експертизи САС е приел за установено, че в пряка причина връзка с ПТП, Б. Д. е получил съчетана травма на главата без счупване на кости на черепа; контузия на мозъка двустранно челно и в ляво теменно, преминаваща и в бялото мозъчно вещество; мозъчен оток; закрита гръдна травма; двустранно счупване на ребра; кръвонасядания в мускулатурата на долните крайници; травматично отстлояване на кожата; двустранна абцедирала бронхопневмония, синдром на многоорганна недостатъчност, генерализирана атеросклероза със засягане на мозъчни съдове, аорта и венечните артерии. Изпаднал е в коматозно състояние, от което не е излязъл. Относно размера на обезщетението за претърпените от пострадалия неимуществени вреди, въззивният състав е приел, че то има за еквивалент сумата 50 000лв., определена и от СГС. Посочил е като релевантни за определянето му критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленум на ВС, както и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия и неговото обществено положение; вида, броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода в който е бил в кома - 75 дни; обществено - икономическите условия в страната и лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. В обжалваното решение е мотивирано, че така определеният пълен размер на обезщетението следва да бъде намален с оглед установения механизъм на произшествието, включващ съпричиняване на вредоносния резултат и от пешеходеца, тъй като концентрацията в кръвта от 1.97 промила, отговаряща на средна степен на алкохолно опиване, е свързана със значителни нарушения на мисловната дейност, съобразителността и преценяване на разстояние. Прието е, че водачът и пешеходецът в равна степен са допринесли за настъпването на пътното произшествие, което е обусловило присъждането като краен резултат на сумата от 25 000лв. Първоинстанционното решение за уважаване на иска над този размер е отменено и искът е отхвърлен. Потвърдено е решението на СГС за отхвърляне на претенцията на първоначалния ищец за разликата до предявения размер от 200 000лв. Искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено: На първо място не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо поради приет в друго решение друг размер на съпричиняване на вредоносния резултат от пешеходеца Б. Д. за настъпването на същото произшествие. Невярна е тезата на касаторите, че пределите на силата на присъдено нещо, която е формирана с влязлото в сила решение по иска за обезщетяване на наследниците от смъртта на Б. Д., настъпила в резултат на същото произшествие, включват и размера на приетото съпричиняване - констатациите на съда по приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД. По този въпрос съдът се произнася единствено в мотивите, а не в диспозитива на съдебното решение. Мотивите към съдебното решение не са източник на правни последици. Съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти и преюдициалните правовотношения не са елемент от спорния предмет и по отношение на тях не се формира сила на пресъдено нещо. Произнасянето по въпросите, включени в обхвата на силата на пресъдено нещо - чл.298 ГПК /страни, основание на спорното право, предявено с исковата молба и заявеното искане/ се съдържа в диспозитива на съдебното решение като краен и синтезиран извод дали спорното право на предявеното основание съществува за ищеца, съответно при предявен отрицателен установителен иск - дали ответникът притежава отричаното от ищеца право. Диспозитивът на съдебното решение - чл.236,ал.1,т.5 ГПК изразява волята и постановеното от съда по спорното право, а мотивите, които се излагат към решението съдържат анализ на доказателствата, приетата за установена фактическа обстановка и подвеждането й под приложимата правна норма. Трайно установената съдебна практика, закрепена в т.18 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, приема, че със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитивът на влязлото в сила съдебно решение и той е източникът на СПН. Константна е съдебната практика, че констатацията на съда относно спорното материално право се съдържа в диспозитива на съдебното решение, той е източник на силата на пресъдено нещо и въз основа на него се преценява забраната на чл.299 ГПК за непререшаемост на спор, разрешен със сила на пресъдено нещо. Първият въпрос от изложението е изцяло хипотетичен и несъответен на мотивите към обжалваното решение. Въпросът не притежава съществена характеристика на общото основание за осъществяване на факултативния касационен контрол, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.22010г. на ОСГТК на ВКС - да е включен в предмета на спора, да е разрешен от въззивната инстанция, да обусловил решаващите правни изводи и изхода на делото. Мотивите към обжалваното решение не съдържат правен аргумент, че за определянето на размера на обезщетението за вредите, търпени от наследодателя, е релевантно обстоятелството, че той е починал в хода на процеса; не съдържат и изложени съображения, че поради факта на настъпилото приемство в процеса, обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде намалено. Изводите на САС, които са довели до присъждане на по-нисък от определения от СГС размер на обезщетението са обусловени от съвсем други правни доводи - тези относно приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД. Въпросът за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД - вторият от изложението на касаторите е изграден на тезата, че приносът е приет за осъществен поради факта на пресичане в нетрезво състояние „без да е доказано защитното възражение на ответното застрахователно дружество, че пешеходецът е нарушил разпоредбата на чл.113,ал.1 ЗДвП. От значение във връзка с искането за допускане на касационното обжалване по този въпрос е обстоятелството, което макар да не е съобразено от въззивния съд, че с присъда по в.н.о.х.д. № 1120/2015г. на САС от 15.01.2016г., оставена в сила с решение от 25.04.2016г. по к.н.д. № 257/2016г. на Второ н.о. на ВКС, наказателният състав на САС е потвърдил присъдата на първоинстанционния съд в частта, с която водачът на товарния автомобил е признат за невиновен в причиняване по непредпазливост смъртта на пешеходеца Б. Г. Д. поради нарушение на разпоредбата на чл.119,ал.1 ЗДвП. В мотивите на присъдата на САС са изложени подробни съображения, „че новосъбраните доказателства не само че не опровергаха възприетото от първия съд, но потвърдиха в още по-голяма степен приетото, че произшествието не е настъпило на пешеходната пътека“, поради което подсъдимият не е извършил нарушение на чл.119, ал.1 от ЗДвП, което да се намира в причинна връзка с ПТП. С присъдата на САС водачът е признат за виновен в нарушение на правилата на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП и причиняване поради това по непредпазливост смъртта на пешеходеца. Касационната инстанция е била сезирана с жалба от конституираните като частни обвинители Д. Д. и Х. Г., които са искали подсъдимият да бъде признат за виновен и в осъществено от него нарушение на чл.119 ЗДвП и наказанието да бъде определено по справедливост. Наказателният състав на ВКС е мотивирал, че „законосъобразно е намерено от въззивния съд, че не е нарушена нормата на чл.119,ал.1 ЗДП, а тази на чл.20,ал.2,изр.1 ЗДвП”, с оглед на което въззивната присъда е оставена в сила. Следователно, установено е със задължителна за гражданския съд присъда, че пешеходецът не е пресичал на пешеходна пътека, поради което тезата на касаторите, заложена в третия въпрос, че „не е доказано че пешеходецът е нарушил разпоредбата на чл.113,ал.1 ЗДвП”, е отречена. Неоснователността на искането за допускане на обжалването по третия въпрос от изложението произтича освен от изложеното в настоящото определение по довода за недопустимост на въззивния акт, така и от обстоятелството, че различният изход на спора по сходни дела, по които гражданският съд е обвързан единствено от установените в чл.300 ГПК предели за непререшаемост на установеното във влязлата в сила присъда по отношение на авторството, деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, които са елементи както от състава на престъплението, така и на осъществения с него деликт, е обусловен от приетата за установена по всеки конкретен спор фактическа обстановка, по отношение на обстоятелства, стоящи извън задължителните предели на присъдата; от ангажираните доказателства; от приетите за доказани/недоказани, въведени по всяко отделно дело конкретни твърдения, доводи и възражения на страните. Поради това касаторите не разполагат с основателни правно релевантни доводи, базирани на приет друг размер на съпричиняване на техния наследодател в производството по друго дело. Касаторите следва да заплатят на насрещната страна поисканите от нея разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба от юрисконсулт с приложено пълномощно - сумата 50лв. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.