Определение № 4411 от 20.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4268/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Б. И. Х. чрез адв. Р. С., срещу определение № 9582/13.10.2022 г. по ч. гр. д. № 6013/2022 г. на Софийския градски съд за потвърждаване на определение № 11063/03.05.2022 г. по гр. д. № 65839/2021 г. на Софийския районен съд, с което исковата молба, подадена от Б. И. Х. срещу П. М. П. и С. М. П., е върната, а производството по делото е прекратено. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на съдебния акт и се моли за неговата отмяна поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Поддържат се основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, като се поставя въпросът относно приложното поле на чл. 56, ал. 1 ЗНсл и по-конкретно за приложението на нормата спрямо наследниците на първоначалния длъжник - явяват ли се те длъжници спрямо кредитора след смъртта на първоначалния длъжник, независимо от направения впоследствие отказ от наследство. Частната жалба е подадена в срок, от легитимирано лице с правен интерес от обжалването, срещу преграждащ въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е допустима. Относно наличието на предпоставки за достъп до касационен контрол на обжалваното определение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното: Ищецът Б. И. Х. твърди, че е кредитор по парично вземане на М. П. М., осъден с влязло в сила решение по гр. д. № 74946/2018 г. на Софийския районен съд, за което се снабдил с изпълнителен лист и било образувано изпълнително дело. В хода на изпълнителното производство длъжникът починал, а до конституираните на негово място наследници съдебният изпълнител изпратил покани за доброволно изпълнение. Ищецът бил уведомен, че двама от тях- ответниците П. М. П. и С. М. П., са се отказали от наследството на наследодателя си и отказите били вписани в особената книга при Софийския районен съд под № 528/09.04.2020 г. и № 606/28.05.2020 г. Твърди, че те не притежават имущество, от което би могъл да се удовлетвори, и предявява срещу тях иск за унищожение в своя полза на направените откази от наследство. Първоинстанционният съд е приел иска за недопустим, като се е позовал на т. 3, б. „д“ от Постановление № 7/1973 г. на Пленума на ВС, която дава разрешение на въпроса кога кога е допустим и кога не е самостоятелен иск самостоятелен иск в отделно производство /извън делбата/ за установяване нищожност на направен отказ от наследство. Посочил е, че тези разрешения не важат в два случая - когато се иска унищожение на заявения отказ поради пороци във волята на отказалия се наследник, каквито твърдения ищецът няма, и в хипотезата на чл. 56, ал. 1 ЗНсл, която предвижда право на кредитора на лицето, отказало се от наследството, да иска унищожението на отказа в своя полза, доколкото не може да се удовлетвори от имуществата на наследника. Съдът е приел, че в конкретния случай тази разпоредба е неприложима, защото ищецът е кредитор на починалия, а не на неговите наследници. Въззивният съд е приел, че така постановеното определение е правилно. Посочил е, че съгласно чл. 48 ЗНсл наследството се придобива с приемането му, което произвежда действие от откриването на наследството, независимо кога е направено това и по какъв начин е обективирана волята - изрично или с конклудентни действия. От този момент имуществото на наследодателя преминава в патримониума на наследника, който по силата на наследственото правоприемство придобива правата и отговаря за задълженията, включени в наследството. Отказът от наследство е равнозначен на неприемането му - ТР № 148/1986 г. С вписването на валидно направен по реда на чл. 52 ЗНсл отказ правните последици на наследственото правоприемство се заличават, и то от момента на откриване на наследството. Това означава, че отреклият се от наследство не е придобивал правата, включени в наследството, а също така и не отговаря за задълженията на наследодателя, т. е. не е бил наследник, защото в нито един момент след откриването му не е имал права върху него. Затова кредиторите на наследодателя не могат да търсят изпълнение от този, който се е отказал от наследството и нямат право да се удовлетворят от имуществото му. Това могат да направят, само ако по съдебен ред се установи, че отказът от наследство е недействителен /нищожен или унищожаем/ и поради това лишен от правно действие. Въззивният съд е посочил, че при иска за унищожение на отказ от наследство, който в случая ищецът е предявил, положението е различно. Искът е специален, конститутивен и с него се търси правна промяна чрез отмяна в полза на кредитора на правни действия на длъжника, които го увреждат. Целта е да се запази имуществото на длъжника, за да се осигури възможност на кредитора да се удовлетвори от него за своите вземания. Но както сочи и самата законова разпоредба, кредиторът може да претендира унищожение на отказ от наследство, направен от собствения му длъжник и при условие, че не може да се удовлетвори от личното му имущество. С иск по чл. 56, ал. 1 ЗНсл той не разполага срещу неговите наследници, когато са се отказали от наследството, какъвто е настоящият случай. Ищецът е кредитор на починалия М. М., не и кредитор на ответниците, поради което предявеният срещу тях иск на посоченото правно основание е процесуално недопустим. Поставеният от касатора правен въпрос е обусловил изхода на спора, поради което общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице. Налице е и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона. Съдебната практика приема, че кредитор на едно лице не може да предяви иск за нищожност на извършения от това лице отказ от наследство. Законът предоставя на кредитора правото да иска унищожението на отказа от наследство в своя полза, и то дотолкова, доколкото е в невъзможност да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник. Това право се упражнява чрез специалния иск по чл. 56, ал. 1 ЗН, с който кредиторът претендира правна промяна - унищожението на отказа, в своя полза /решение № 43/15.05.2020 г. по гр. д. № 1761/2019 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 155/23.12.2020 г. по гр. д. № 4919/2019 г. на ВКС, I-во г. о./. Поставя се въпросът дали кредиторът може да претендира унищожение на отказ от наследство, направен от собствения му длъжник, или разполага с иска по чл. 56, ал. 1 ЗНсл и срещу срещу неговите наследници, когато те са се отказали от наследството на своя наследодател - длъжник. Според настоящия състав на ВКС, I-во г. о., качеството длъжник отказалият се от наследство трябва да има спрямо предявилия иска кредитор към момент, предхождащ откриването на наследството, тъй като чл. 56, ал. 1 ЗНсл има предвид личен дълг спрямо кредитора, а не встъпване в наследствен дълг по силата на наследствено правоприемство. Изводът следва от самия текст на закона, който урежда способ за защита интересите на кредитор на наследник, а не на негов наследодател, доколкото кредиторът не може да се удовлетвори от собствените на наследника имущества, извън получените по наследство. С други думи - искът е допустим в случаите, когато кредиторът не може да се удовлетвори от имуществото на своя длъжник, който се е отказал от наследството на своя наследодател, както е прието в решение № 1793/05.11.1962 г. по гр. д. № 1325/1962 г. на ВС, IV-то г. о. Това, че чл. 56, ал. 1 ЗНсл има предвид кредитор на самия наследник, а не кредитор на наследодателя, е прието и в решение № 875/14.04.1969 г. по гр. д. № 381/1969 г. на ВС, I-во г. о., както и в решение № 2488/13.11.1963 г. по гр. д. № 1779/1963 г. на ВС, I-во г. о. С оглед отговора на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, следва, че обжалваното определение е правилно предвид приетото с него, че искът по чл. 56, ал. 1 ЗНсл е недопустим, тъй като ищецът не е кредитор на наследниците - ответници по иска, направили отказ от наследство, а е кредитор на техния наследодател. Поставеният по настоящото дел правен въпрос не е намерил разрешение в т. 3, б. „д“ на Постановление № 7/28.11.1973 г. на Пленума на ВС, поради което поддържаното от касатора оплакване за противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната съдебна практика е неоснователно. Подадената частна касационна жалба е неоснователна, поради което обжалваното въззивно определение следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.