Определение № 45 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4707/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. И. А. срещу решение № 260162 от 06.07.2021 г. по в.гр.д.№ 512 от 2020 г. на Врачанския окръжен съд, гражданско отделение в частта му, с която е потвърдено решение № 817 от 08.11.2018 г. по гр.д.№ 2324 от 2018 г. на Врачанския районен съд за уважаване на иска по чл.49 ЗЗД за сумата над присъдения с решението на Врачанския районен съд в частта му, която е влязла в сила, размер от 629,18 лв. до 4933,18 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца А. Х. И. имуществени вреди, настъпили в резултат на подкопаване на оградата в собствения на ищеца имот с идентификатор..... по кадастралната карта на [населено място], разрушаване на бетоновата основа на коловете, слягане на бетоновата площадка в имота на ищеца, както и в частта, с която Д. И. А. е осъден да заплати на А. Х. И. разноски по делото.

Пълномощникът на касатора твърди, че решението на въззивния съд в обжалваната му част е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Твърди, че решението на Врачанския окръжен съд в обжалваната му част противоречи на посочена от него практика на ВКС /решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 165 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 42 от 03.06.2020 г. по т.д.№ 1680 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т.о./. Освен това, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1. При заявени в отговора на исковата молба обстоятелства, които навеждат на съпричиняване от страна на пострадалия, както и поискани доказателства за установяването им, но липсва изрично формулирано такова възражение, следва ли първоинстанционният съд да даде указания и да поиска разяснения в тази връзка при изясняване на фактическата страна на спора по чл.143, ал.1 ГПК и докладване на делото ?

2. Следва ли съдът, в изпълнение на принципа на служебното начало, при наведени от ответника по дело по чл.49 вр. с чл.45 ЗЗД множество факти за съпричиняване от страна на пострадалия, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждането, да ги обсъди и сам да приложи материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД ? Само по този въпрос се твърди и противоречие с посочена практика на ВКС: решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 165 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 42 от 03.06.2020 г. по т.д.№ 1680 от 2019 г. на ВКС, ТК, I т.о.

3. Преклузията относно възражението за съпричиняване с подаването на отговор по чл.131 ГПК отнася ли се за случай, в който на ответника е станал известен фактът на съпричиняване (обектът не е изпълнен по проект, липсват основи и е изграден в чужд имот) едва с приемането на съдебно-техническа и оценителна експертиза пред въззивната инстанция ?

4. При наличие на предшестващо деликта поведение на лицето, което претендира обезщетение, прекъсва ли се пряката и непосредствена причинна връзка между деянието и последващия вредоносен резултат при увреждането на строеж, който не е изпълнен съобразно одобрения проект/конструктивно становище, при липса на основи и извън имота, въпреки изричните изисквания, вписани в разрешението за построяването му в тази връзка ?

5. Делинквентът дължи ли обезщетение за частта от увредената ограда, която в противоречие с разрешението за построяването й- да бъде изградена от вътрешната страна по имотна граница, е построена в чужд имот, при условие че за нея не би могло да бъде издадено разрешение за строеж?

6. Делинквентът дължи ли заплащане на изграждане на ивични основи и подпорна стена при условие, че такива не са съществували преди деликта?

Не на последно място, пълномощникът на касатора твърди, че решението на Врачанския окръжен съд е очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Според него са нарушени принципите на служебното начало и установяване на истината, превратно е тълкувано заключението на вещите лица по назначените експертизи, присъдено е обезщетение в завишен размер и е налице противоречие между доказателствата и установените факти, както и между фактите и приложената от съда материалноправна норма.

В писмен отговор пълномощникът на ответника по касационната жалба А. Х. И. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд да не бъде допускано. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по дело с цена на иска над 5 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК.

За да постанови решението си за уважаване на предявения от А. Х. И. срещу Д. И. А. иск с правно основание чл.49 ЗЗД общо за сумата 4 933,18 лв., въззивният съд е приел, че не се спори между страните, че ищецът е собственик на процесния недвижим имот, представляващ УПИ І, кв......,[жк]по действащия регулационен план на [населено място], ведно с построената в имота сграда на „Първа частна болница- Втора база“. С разрешение на строеж № 113 от 29.06.2015 г. на ищеца било разрешено построяването на ограда от стоманени колони и оградна мрежа в собствения му имот, с височина до 2,20 метра, като оградата следвало да се построи по вътрешните регулационни линии на имота. От приетото пред първоинстанциония съд заключение на съдебно-техническа експертиза се установявало, че по цялата дължина на оградата има видимо отнемане на земна маса от ската на насипа под оградата, като в резултат на отнемането последните три фундамента под металните колони са във въздуха. Освен това е нарушен ъгълът на откоса и това предизвиквало продължаване на свличането на земните маси. Компрометирането на процесната ограда вследствие на изкопни работи се потвърждавало и от заключението на назначената и приета пред въззивния съд тройна техническа експертиза. Според вещите лица от тази експертиза, свличането на земни маси и последвалото от това компрометиране на оградата може да е резултат от физическото въздействие върху терена, описано в исковата молба. От друга страна от показанията на разпитаните по делото свидетели безпротиворечиво се установявало, че пред 2017 г. В. Д. е извършвал изкопни работи между оградата и намиращия се до нея канал, като отнемал пръст под оградата и я хвърлял в дерето, за да направи пътека. Разпитан като свидетел, В. Д. е заявил, че е нает за извършване на тази работа от ответника Д. А..

При така приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е приел, че са доказани необходимите за ангажиране отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа между ответника Д. А. и извършителя В. Д.; 2) осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД със съответните му елементи от прекия изпълнител на работата В. Д.- деяние, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина, която съгласно чл.45, ал.2 ЗЗД се предполага до доказване на противното; 3) причиняване на вредите от изпълнителя В. Д. при или по повод извършването на възложената му от ответника Д. А. работа.

Относно наличието на причинна връзка между деянието /извършените през 2017 г. от В. Д. по възлагане от ответника Д. А. изкопни работи- направа на пътека, дълга около 25 м. и широка около 80 см. покрай оградата на ищеца/ и вредата, въззивният съд е приел, че заключенията на назначените по делото експертизи и показанията на разпитаните свидетели категорично установяват връзката между описаните действия на В. Д. и нарушаването на целостта на оградата на ищеца: оголена е долната част на последните три колове от оградата, липсва един кол, отместена е оградата от бетоновата настилка, липсват болтове на захващащи планки на коловете, напукана е и слегната бетоновата настилка до оградата.

Възражението на ответника, че обезщетение по чл.49 ЗЗД не се дължи, тъй като оградата била изградена извън имота на ищеца, а не по вътрешната регулационна линия на имота му, както предвиждало разрешението за строеж, съдът е приел за неоснователно предвид заключенията на експертизите. Същите са в смисъл, че оградата е била изградена по вътрешната регулационна линия на имота на ищеца, а сега съществуващото частично изместване на тази ограда било в резултат на свличането.

При определяне на точната сума, която следва да бъде присъдена като обезщетение по чл.49 ЗЗД, въззивният съд, основавайки се на заключенията на в.л.К. и на тройната съдебно-техническа експертиза, подробно се е аргументирал какви възстановителни работи по оградата се налага да бъдат извършени: Приел, е че за да се спре свличането на земни маси и се предотврати бъдещото напукване и слягане на бетоновата настилка, теренът следва да бъде стабилизиран по следния начин: в частта от оградата на ищеца, която е изместена в северозападна посока в резултат на свличането /от т.0 до т.6 на скицата на вещите лица/, следва да се изпълни ивична основа, а в останалата част от оградата, където подкопаването е съществено, следвало да се изпълни подпорна стена. Тези строителни работи следвало да бъдат извършени, макар по делото да било установено, че ивична основа не е била изпълнена при първоначалното построяване на оградата. Съдът е посочил, че при изграждането на оградата и при извършването на строителни дейности от [община] през 2017 г. не е съществувала необходимост от подпорна стена и ивична основа по протежение на оградата, но след извършеното от В. Д. по възлагане от ответника подкопаване на оградата, към настоящия момент изграждането на такава подпорна стена и ивична основа е задължително.

Според заключението на експертизата, необходимата сума за извършване на тези работи възлизала на 4 933,18 лв. В тази сума е включена и сумата 512,90 лв., която е необходима за изграждането на ивична основа по протежение на част от оградата /от т.0 до т.6 на скицата на вещите лица/. Според съда, тази сума се дължи от ответника, макар по делото да е установено, че такава ивична основа не е била изпълнена при построяване на оградата, а ако е била изпълнена- този участък от оградата вероятно не би бил повреден при извършените от В. Д. изкопни работи. До този извод съдът е достигнал, тъй като е приел, че това възражение на ответника представлява възражение за съпричиняване и е счел, че то не е било направено своевременно с отговора на исковата молба.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение касационното обжалване не следва да бъде допуснато поради следните съображения: Не е налице основанието на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси поради следното:

1, 2, 3. Първите три поставени въпроси касаят възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД. Тези въпроси обаче са неотносими към настоящото дело, по което ответникът не е направил възражение за съпричиняване, нито е изложил и се е позовал на обстоятелства, които навеждат на съпричиняване. Такива твърдения няма нито в отговора на исковата молба, нито по-късно до приключване на делото:

а/ В отговора на исковата молба на първо място ответникът е твърдял, че след извършена през 2017 г. от [община] реконструкция на отводнителния канал, находящ се до процесната ограда на ищеца, е започнало естествено свличане на земни маси в резултат на естествени природни явления- продължителни валежи и др. Доколкото, според ответника, свличането е било резултат на естествени природни явления или евентуално на действия на служители на [община], това негово твърдение не може да се квалифицира като възражение за съпричиняване на вредоностния резултат от страна на ищеца Апостол И. по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД.

б/ На второ място в отговора на исковата молба ответникът е твърдял, че процесната ограда е изградена извън границите на имота на ищеца. Във въззивната жалба изрично е посочил, че част от оградата, заедно с последния оголен метален кол, са изградени извън имота на ищеца и са върху общинска земя, от което следвала липсата на правен интерес за ищеца А. И. от предявяване на иска срещу ответника Д. А.. Следователно това твърдение на ответника трябва да се тълкува като оспорване на пасивната му процесуална легитимация, а не като възражение за съпричиняване, тъй като не цели да докаже поведение на ищеца, с което последният е способствал за вредоносния резултат.

в/ На трето място ответникът е твърдял, че не дължи обезщетение в размер на стойността на ремонтните работи за изграждането на ивична основа по протежението на оградата, тъй като такава ивична основа не е била изградена от ищеца при построяването на сградата, а ако е била изградена- вредите не биха настъпили. Това възражение на ответника неправилно е тълкувано от въззивния съд като възражение за съпричиняване на вредите от делинквента и пострадалия. По съществото си то представлява възражение за липса на причинна връзка между деянието на делинквента и настъпилите вреди, тъй като е свързано с твърдение, че вредите по оградата на ищеца са причинени не от деянието на делинквента, а само и единствено от деянието на ищеца- некачественото /без ивична основа/ изграждане на процесната ограда.

4. По четвъртия поставен въпрос /При наличие на предшестващо деликта поведение на лицето, което претендира обезщетение, прекъсва ли се пряката и непосредствена причинна връзка между деянието и последващия вредоносен резултат при увреждането на строеж, който не е изпълнен съобразно одобрения проект/конструктивно становище, при липса на основи и извън имота, въпреки изричните изисквания, вписани в разрешението за построяването му в тази връзка ?/ настоящият състав на ВКС счита следното: Първоинстанционното решение в частта му, с която предявеният иск по чл.49 ЗЗД е уважен за сумата 629,18 лв. е влязло в сила като необжалвано от ответника, при което със сила на пресъдено нещо между страните е установено осъществяването на процесният деликт, тоест всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД. След отмяната на въззивното решение с решението на ВКС, ГК, трето г.о. по гр.д.№ 2152 от 2019 г. и връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, единственият неразрешен със сила на пресъдено нещо въпрос между страните е бил въпросът за размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди от деликта. Поради това четвъртият поставен от касатора въпрос, касаещ наличието или липсата на причинна връзка между деянието и вредата в конкретно посочената хипотеза /причинна връзка, която е елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.45 ЗЗД/, не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като вече е разрешен със сила на пресъдено нещо между страните.

5. Петият поставен въпрос /Делинквентът дължи ли обезщетение за частта от увредената ограда, която в противоречие с разрешението за построяването й- да бъде изградена от вътрешната страна по имотна граница, е построена в чужд имот, при условие че за нея не би могло да бъде издадено разрешение за строеж ?/ също не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението, тъй като въпросът касае друга, различна от установената по конкретното дело фактическа обстановка: а именно, че процесната ограда на ищеца е била изградена в неговия имот, от вътрешната страна на имотната му граница.

6. Шестият поставен въпрос /Делинквентът дължи ли заплащане на изграждане на ивични основи и подпорна стена при условие, че такива не са съществували преди деликта?/ така както е поставен не е правен въпрос, но е свързан с общия правен въпрос какво следва да включва обезщетението за имуществени вреди от деликт при увреждане на вещ. По този въпрос в обжалваното решение въззивният съд е приел, че обезщетението за имуществени вреди от непозволено увреждане на конкретна вещ включва стойността на всички онези ремонтни и строителни работи, които са необходими за възстановяването на повредената вещ като годен обект за ползване, такъв, какъвто е бил преди непозволеното увреждане /конкретно е прието, че възстановяването на процесната ограда в годно за ползването й състояние налага изграждането в едната й част на ивична основа, а в другата- на подпорна стена/. Приетото от съда по този въпрос съответства на практиката на ВКС /например решение № 210 от 30.03.2010 г. по гр.д.№ 490 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 296 от 07.04.2010 г. по гр.д.№ 1033 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 51 от 28.02.2011 г. по гр.д.№ 536 от 2010 г. на ВКС, ГК, III г.о. и др./, от постановяваеното на която не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика. Поради това не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд и по този въпрос.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на Закона за задълженията и договорите и на ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд не следва да се допуска.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Апостол Х. И. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 600 лв.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.