Определение № 60198 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1464/2021 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от В. Д. М. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат К. против въззивно решение № 12551 от 22.12.2020г. по в.гр.д. № 18 по описа за 2020г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7635 от 12.11.2019г. по гр.д.№ 45438/2018г. на СГС като са отхвърлени исковете с правно основание чл.79, ал.1, изр.1, вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД за сумите 30 000евро спрямо ответницата М. Х. И.-М. и още 15 000евро за двамата ответници М. М. и Д. Е. М. и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото: Въззивният съд е приел предявените два иска с правно основание чл.79 ЗЗД за неоснователни поради погасяването им по давност. Счел е, че липсват ангажирани доказателства, установяващи наличие на твърдяното от ищеца правоотношение по договор за заем, сключен между него и наследодателя на ответниците - Е. М../Представената разписка от 1.03.2006г.не е ценена от съда, тъй като е представена в копие и ищецът е заявил, че не разполага с оригинал/. Относно втората представена разписка от 13.09.2016г., съдът е приел, че въз основа на нея следва да се приеме за установено, че е ищецът е предоставил на ответницата М. сумата от 30 000 евро на посочената дата. Доколкото не са представени нарочни доказателства за падеж на вземането, следва да се приеме, че падежът е на 20.05.2018г., т.е. един месец след датата на поканата, за каквато е счетена исковата молба. С оглед направеното възражение за изтекла давност, съдът е приел, че пред вид разпоредбата на чл.114, ал.2 ЗЗД, срокът за предявяване на иска е изтекъл на 13.09.2011г. Въззивният съд е приел за недоказано възражението на ищеца за неколкократно прекъсване на давността. Позовал се е на съдебна практика, съгласно която признанието по чл.114 б.“а“ ЗЗД не е признание за възникване на задължението, произхода или размера му, а за съществуването му към момента на самото признание и то при условие, че е извършено до изтичане на срока на погасителната давност и е отправено до кредитора или до негов представител. Въззивният съд е посочил, че не възприема цитираната от насрещната страна практика, защото счита, че признанието следва да е изрично и недвусмислено. С тези мотиви исковете са отхвърлени изцяло. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Следва ли признаването на вземането, направено от длъжника да е отправено до кредитора или негов представител, за да се счита прекъсната давността или същото се счита за правно валидно дори и да е адресирано до трето лице? Позовава се на противоречие с конкретно посочени от него решения на ВКС. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Имайки пред вид гореизложените мотиви на въззивния съд, с оглед поставеният от касатора въпрос, който е от значение за изхода на спора и като съобрази, че по същият е налице образувано т.д.№ 4/2019г. на ОСГТК на ВКС, като вече констатирана противоречива практика при разрешаването му, настоящият съдебен състав намира, че следва да спре настоящето производство до постановяване на Тълкувателно решение. Посоченото тълкувателно дело е образувано по въпрос: „До кого следва да бъде адресирано изявлението на длъжника за признаване на вземането му, за да е налице прекъсване на давността, на основание чл.116, б.“а“ ЗЗД?“ Съгласно Тълкувателно решение № 2 /28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 2/ 2010г., при констатирана противоречива практика между състави на ВКС, производството по касационното дело следва да бъде спряно, преди да се вземе решение за допускане или недопускане на касационното обжалване, а съгласно ТР № 8/7.05.2014г. по т.д.№ 8/2013г.на ОСГТК на ВКС, когато с оглед констатираното противоречие вече е образувано тълкувателно дело пред съответното общо събрание, съставът на ВКС следва да спре производството, защото висящият правен спор е обусловен от въпроса на тълкуване и хипотезата е идентична с тази по чл.292 ГПК. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд