Определение № 4613 от 15.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5308/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение от 17.11.2022 г. по в. гр. д. № 4838/2022 г. на Софийски градски съд е потвърдено решението от 18.11.2021 г. по гр. д. № 48157/2020 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от М. П. К. срещу Върховния административен съд искове по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД за сума в общ размер от 17 089 лв., от които 2200 лв. обезщетение за имуществени вреди вследствие засегнат субективен интерес в резултат на постановено определение по адм. д. № 1769/2017 г. на ВАС и 14 862 лв. в резултат на постановено определение /решение/ по адм. д. № 9282/2018 г. на ВАС, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба.

За да отхвърли предявените искове вззивният съд е проследил развитието на двете административни дела пред ВАС, с които ищецът свързва твърденията си за претърпени вреди:

• определение № 11470/26.07.2019 г. по адм. д. № 1769/2019 г. на ВАС, с което е оставено в сила определение № 1722/20.12.2018 г. по адм. д. № 1080/2018 г. на АдмС-П., с което е оставена без разглеждане искова молба на М. П. К. против НАП за заплащане на обезщетение в размер на 1954 лв. за причинени вреди от разпореждане за изпълнение на запорно съобщение. Резултатът произтича от констатацията на ВАС, че по делото няма доказателства за проведено производство по чл.266 ДОПК, което да е приключило с отмяна на незаконосъобразни действия на публичния изпълнител по налагане на запори и процедури по събиране на сумата от 1679,68 лв. Посочено е също, че определението на тричленния състав на ВАС е обжалвано пред петчленен състав, който е оставил без уважение искането за предоставяне на правна помощ и без разглеждане самата частна жалба като недопустима.

• решение № 1543/30.01.2020 г по адм. д. № 9282/2018 г. на ВАС, с което е оставено в сила решение № 418 от 19.06.2018 г. по адм. д. № 21/2018 г. на АдмС-П., с което е прогласена нищожност на решение Д-182/31.03.2000 г. на ПК-Долни Д., с което е определено право на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост върху земеделска земя на стойност 8523 лв. и е отхвърлен искът на М. П. К. за присъждане на обезщетение на имуществени вреди в размер на 8523 лв. и пропуснати ползи в размер на 11 562 лв. и законна лихва върху тях. Прието е, че искът за присъждане на обезщетение е останал недоказан по основание, тъй като по делото има доказателства за получени компенсационни бонове, предоставени по искане на правоимащото лице, с което производството по възстановяване на собствеността е приключило.

При тези данни въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.49 ЗЗД за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ВАС за обезщетяване на вреди от виновни противоправни действия на съдиите, постановили посочените актове. По двете дела на ВАС са проведени производства по касационно обжалване, в това число и пред петчленен състав. Актовете на съда са влезли в сила, а съгласно чл.297 ГПК влезлите в сила решения са задължителни за съда, който ги е постановил, за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, поради което не могат да бъдат обсъждани в настоящото производство относно тяхната законосъобразност, правилност или допустимост. По делото не са установени противоправни действия както на членовете на съдебните състави, разгледали процесните дела и постановили процесните актове, а също и на други служители на ответния съд. Прието е за неоснователно и становището, че първоинстанционното решение по настоящото дело е манипулирано по причина, че е постановено около четири месеца преди да бъде съобщено на ищеца-въззивник. Съдът е констатирал трикратния опит да му бъде връчено това решение, преди връчването да бъде осъществено на 15.03.2022 г. Прието е за неоснователно и оплакването, че с един диспозитив съдът се е произнесъл и по двата иска на М. К..

Касационна жалба срещу въззивното решение, в частта, с която е отхвърлен искът по чл.49 ЗЗД за сумата от 14 862 лв., е подадена от М. П. К., чрез адвокат В. Т., назначена от съда по реда на Закона за правната помощ.

В жалбата се поддържа, че въззивното решение е процесуално недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, в която не са конкретизирани нито конкретните вредоносни факти, нито конкретните вреди. И двете предходни инстанции не дали ясни указания за отстраняване недостатъците на исковата молба. Неправилно било игнорирано съдържащото се в писмената защита уточнение за вида, периода и размера на вредите, търпени от ищеца от невъзможността му да се ползва от правото му на собственост върху земеделска земя. Въпреки направеното от ищеца уточнение, исковата молба продължавала да бъде неясна, не били конкретизирани фактите, от които се извежда претенцията за обезщетение и затова съдът не следвало да се произнася по нея. Освен това диспозитивът на първоинстанционното решение, потвърдено от въззивния съд, е с неопределен предмет – посочени са само номерата на делата, но не и конкретните актове на ВАС; посочени са общо материални вреди, без да се изясни в какво не изразяват. В същото време липсвал диспозитив по твърдението в исковата молба, че на ищеца е отказано право на съдебна защита. Поради нередовността на исковата молба съдът пропуснал да провери дали делото е подсъдно на гражданските съдилища и дали всъщност ищецът не търси отмяна на влезли в сила актове на административни съдилища поради това, че е бил лишен от право на защита /в частност и отказана правна помощ/ вследствие нарушаване на съдопроизводствените правила.

Изложени са и оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Поради нередовността на исковата молба районният съд не дал на ищеца указания как се разпределя доказателствената тежест, а при нередовна искова молба и сам въззивният съд следвало да даде такива указания след изправяне на нередовността. На ищеца не било указано, че следва да представи посочения в уточнението на исковата молба договор за аренда, с който обосновава вредите си. Съдът не назначил служебно експертиза, най-малкото за определяне на размера на вредите. На следващо място – въззивният съд не изложил свои собствени ясни, точни и конкретни мотиви по основателността на иска; не разгледал всички оплаквания, съдържащи се във въззивната жалба, а други отхвърлил неоснователно. Въззивният съд нарушил правото на ищеца на правна помощ и на ефективен достъп до съд, като не му указал с първото съобщение по делото на възможността да ползва безплатна правна помощ. Извратил доказателства по делото, а други не обсъдил и направил неверни фактически констатации. Поради неуточнен предмет на делото то не било попълнено с доказателства за правнорелевантните факти. Поради допуснатите съществени процесуални нарушения съдът неправилно приложил и материалния закон. Твърденията на ищеца, че е претърпял вреди от невъзможността да ползва свой недвижим имот е за нарушаване на правото на мирно ползване на собствеността – чл.17, § 1 ХОПЕС, вр. чл.1, § 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ. Касае се за императивни материалноправни норми, които въззивният съд е длъжен да приложи, дори да няма оплакване за нарушението им във въззивната жалба. Въззивният съд посочил, че случаят не попада в приложното поле на ЗОДОВ, но исковете за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС са с правна квалификация по чл.2в ЗОДОВ. Такива са нарушенията на чл.47, §3 ХОПЕС, вр. чл.6, §1 ЕСПЧ и чл.17, §1 ХОПЕС, вр. чл.1, § 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустивост на въззивното решение;

Във връзка с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК се поставят следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да остави нередовна искова молба без движение, когато обстоятелствената й част не е достатъчно ясна, точна и конкретна;

2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания, доводи и възражения, формулирани във въззивната жалба;

3. Длъжен ли е въззивният съд да състави собствени мотиви по същество, дори и тогава, когато потвърждава първоинстанционното решение. Длъжен ли е в мотивите си въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към спора доказателства – всяко едно поотделно и всички като съвкупност – и да посочи ясно и конкретно какви изводи прави от тях относно твърдените правнорелевантни факти;

4. Длъжен ли е съдът служебно да извлече точния смисъл на въведените във въззивната жалба оплаквания, или да изиска същите да бъдат уточнени от въззивника, в случай, че ги намира за неясни, включително и като зададе уточняващи въпроси на въззивника в о.с.з., в което последният се е явил;

5. За задължението на въззивния съд с първото по делото съобщение да напъти въззивника към правна помощ, като му разясни условията за това, когато въззивникът не може лично и същевременно ефективно да води своето дело;

6. Длъжен ли е въззивният съд да назначи служебно експертиза, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение.

Посочена е практика на ВКС във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и практика на СЕС във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, поддържано по въпрос № 5.

Ответникът в производството Върховен административен съд не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело с цена на паричния иск над 5000 лв., което е в обхвата на касационния контрол.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.2, предл. 2 и чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо като постановено по нередовна искова молба.

Действително, обстоятелствената част на исковата молба и уточнението към нея по втория паричен иск за сумата от 14 862 лв., която е предмет на касационното производство, е лаконична и с непрецизен изказ, но въпреки това от нея става ясно, че се претендират вреди от неправилно според ищеца решение на ВАС, с което се потвърждава неправилно решение на АдмС-П., с което е отхвърлен предявеният от М. К. иск за обезщетение на вреди в размер на 11 562 лв. и лихва от 1300 лв. за „не върнати, а конфискувани 11 дка земи“. Този извод се подкрепя и от посоченото в петитума, че материалните вреди са причинени „от рекет, подмяна на правно основание за селективно прилагане на закона в моя вреда и игнориране на тези, които разрешават уважаване на исковете ми и тотален отказ от справедлива безпристрастна съдебна защита по приложената притурка от закони“. Следователно претенцията произтича от твърдение за неправилно решение на ВАС, от което ищецът търпи вреди. Това е достатъчно, за да може да се даде правна квалификация на иска по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД. Отделно от това – нито обстоятелствената част на исковата молба, нито петитумът, който е за присъждане на парично обезщетение за вреди, не могат да насочат към молба за отмяна по реда на глава X.-та от АПК на влязлото в сила решение на ВАС, както неоснователно се поддържа в касационната жалба.

Като резултат въззивното решение напълно съответства на решение № 50058 от 7.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3192/2022 г., II г. о., според което съдилищата носят отговорност за вреди от влезли в сила неправилни актове, когато неправилността е предварително установена по надлежния ред и актът е отменен; че не може да се търси отговорност на държавата чрез съда за всеки влязъл в сила акт, който страната счита за незаконосъобразен, тъй като правилността на съдебните актове е обект на контрол в производствата по обжалването им; че за да възникне основание за отговорност е необходимо противоправността (неправилността) на влезлия в сила акт да е установена чрез някой от предвидените в процесуалните закони способи - по реда на извънинстанционните производства за отмяна на влезли в сила решения, каквито са уредени както в ГПК, така и в АПК. В настоящия случай нито се твърди, нито по делото се съдържат данни влязлото в сила решение на ВАС по адм. д. № 9282/2018 г. да е било отменено поради допуснати от съда нарушения. Съдът, който разглежда иск по чл.49, вр. чл.45 ЗЗД, когато се твърди, че вредите произтичат от влязло в сила неправилно решение на друг съд, не притежава правомощие да контролира сам това решение, тъй като не се явява извънредна инстанция за проверка на неговата правилност. Затова предявеният от М. К. иск по чл.49 ЗЗД е изначално неоснователен, като дори съдът да е допуснал в първата и във въззивната инстанция процесуални нарушения, те не биха могли да се отразят на крайния изход на делото.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че искът на М. К. по чл.1, ал.1 ЗОДОВ за вреди от нищожен административен акт – решение на ОСЗ за определяне право на обезщетение за признато, но невъзстановено право на собственост, е бил отхвърлен от Плевенския административен съд и от ВАС поради липса на доказани вреди от този нищожен акт и поради обстоятелството, че същевременно по искане на самия заявител той е получил поименни компенсационни бонове на стойност 8644 лв. за същите невъзстановени земи.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

Въпрос № 1 повтаря проблема за недопустимостта на въззивното решение поради нередовна искова молба, който бе обсъден по-горе. С действията си въззивният съд не е нарушил практиката на ВКС, според която той е длъжен да остави исковата молба без движение, ако тя е нередовна, и да даде ясни указания за отстраняване на недостатъците й.

Въпрос № 2 е свързан с оплакването, че окръжният съд не е дал същински отговор на оплакването на въззивника, че първоинстанционният съд се е произнесъл „анблок“ по двата иска на ищеца. Въпросът не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не е свързан с решаващ мотив на въззивния съд за отхвърляне на предявения иск, нито пък със съществено процесуално нарушение от негова страна, което да се е отразило на крайния изход на делото. Липсата на обяснение в мотивите защо съдът може да отхвърли с един диспозитив два иска за непозволено увреждане между същите страни не влияе върху крайния резултат и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Правото на защита на ищеца не е нарушено от постановяването на общ диспозитив, с който са отхвърлени и двата му парични иска по чл.49 ЗЗД, нито пък оплакването му във въззивната жалба срещу този подход на първоинстанционния съд може да доведе само по себе си до промяна на изхода на делото, ако това оплакване беше обсъдено задълбочено от въззивния съд.

Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с практиката на ВКС по въпроси № 3 и № 4. Въззивното решение има свои собствени мотиви, в които са обсъдени писмените доказателства, от които произтича исковата претенция и въз основа на тях са направени и правните изводи за неоснователност на предявените искове. Във въззивната жалба не се съдържат оплаквания, които да се нуждаят от уточняване.

По въпрос № 5 следва да бъде отчетена националната уредба на правната помощ в нейната цялост – не само разпоредбата на чл.99 ГПК, която задължава съда да информира страните за техните законни права и задължения във връзка с правната помощ, но и чл.24, т.1 и т.2 от Закона за правната помощ /ЗПП/, съгласно който правна помощ по чл. 21, т. 1, 2 и 3 не се предоставя, когато това не е оправдано от гледна точка на ползата, която тя би донесла на лицето, кандидатстващо за правна помощ, както и когато претенцията е очевидно неоснователна, необоснована или недопустима. Тези разпоредби са относими към настоящия случай при данните, че решението на ВАС, което е в основата на иска по чл.49 ЗЗД, не е отменено по предвидения в АПК ред, а това сочи на изначална неоснователност на иска по чл.49 ЗЗД, както бе посочено по-горе. Освен това ищецът М. К. принципно е запознат с възможността да поиска от съда допускане на правна помощ, тъй като е прибягвал до това искане при водене на едно от административните дела, които са предмет на обсъждане по настоящото дело.

При тези данни следва да се приеме, че по поставения въпрос № 5 въззивният съд не е действал в противоречие с посочената в жалбата практика на ВКС - определение № 673 от 8.12.2014 г. на ВКС по ч. гр. д. № 6581/2014 г., I г. о. и определение № 410 от 10.12.2008 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2113/2008 г., IV г. о. В тези определения ВКС не е преценявал разпоредбите на чл.24, т.1 и т.2 ЗПП, т. е. не може да се приеме, че случаите, разгледани по тези дела, съответстват на случая по настоящото дело най-общо от гледна точка на ползата, която правната помощ би донесла. Не е налице и противоречие с решението от 22.12.2010 г. по дело С-279/09 на СЕС, тъй като приетото в § 46 на това решение, че въпросът за необходимостта от правната помощ трябва да се разреши с оглед фактите и обстоятелствата по конкретното дело и по-специално от значимостта на интереса за ищеца или жалбоподателя, от сложността на приложимото право и производство, както и от възможността му ефективно да защитава позицията си по делото, сочи на извод, че съдът преценява в кои случаи е необходимо предоставяне на правна помощ, съответно – в кои случаи трябва да уведоми ищеца, че може да поиска правна помощ и в кои не е задължен да стори това. Следователно и според това решение на СЕС не във всички случаи съдът е длъжен да уведоми ищеца, че може да поиска правна помощ и съответно – не във всички случаи той е длъжен да му я предостави. Тук следва да се посочи, че предметът на настоящото дело не е защита на собственост върху земеделски земи, възстановяването на които е отказано, т.е. не се касае за нарушаване на правото на мирно ползване на собствеността – чл.17, § 1 ХОПЕС, вр. чл.1, § 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, както неправилно се поддържа в касационната жалба, а предмет на делото е обезщетение на имуществени вреди от неправилен според ищеца съдебен акт на ВАС, който обаче не е отменен по надлежния ред. Другото решение на ЕСПЧ от 27.04.1979 г. по делото на Е. срещу Ирландия не следва да бъде обсъждано, тъй като то не попада в приложното поле на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

Въпрос № 6 не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.10.2010 г. на ОСГТК на ВКС и съответно по него не може да се допусне касационно обжалване, тъй като в случая искът е отхвърлен заради липсата на основание да се търсят вреди от решението на ВАС, а не поради недоказване на техния размер.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,