Определение № 703 от 13.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2309/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Жельо Войвода - 52“ООД, гр. Неделино, чрез пълномощник адв. С. Ч. от АК-С., против въззивно решение № 129/26.01.2024 г., постановено по в.гр.д. № 2738/2023 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта му с която е потвърдено решение № 91/17.07.2023г. по гр.д. № 601/2021 г. по описа на Районен съд – Първомай, в частта с която касаторът е осъден на основание чл. 200 ал.1 от КТ, да заплати на Д. А. Б., сумите от 13 000 лв. и 1 000 лв. – представляващи обезщетение за претърпени съответно неимуществени и имуществени вреди от трудово злополука, настъпила на 20.04.2021 г. в гр. Л., И., ведно със законната лихва върху сумите, считано от 20.04.2021 г. до окончателното издължаване /въззивното решение в частта, в която е потвърдено решението на първоинстнционния съд за отхвърляне на иска на Д. Б. за неимуществени вреди в разликата над 13 000 лв. размера 26 000 лв., като необжалвано в срок е влязло в сила/. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснваност– касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са поставени въпросите: 1. „Длъжен ли е съдът да мотивира решението си чрез посочване на фактически и правни изводи?“; 2. „За задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, да обсъди всички доводи и възражения на страните, да анализира всички доказателства по делото и да посочи на кои от тях дава вяра, кои не кредитира и защо и да постанови решението си след съвкупната им преценка?“; 3. „За задължението на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора да приложи принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени вследствие на приетата от съда като такава трудова злополука на ищеца, да анализира интензитета и продължителността на претърпените?“; 4. „При установено противоречие между описаното като механизъм на получаване на травматично увреждане на пострадало лице в Разпореждане на органа по чл.60, ал.1 от КСО за приемане злополуката за трудова и установено в последствие при съдебното дирене противоречие със СМЕ, като невъзможност да се получи такова увреждане по описания в разпореждането начин и механизъм на получаване на увреждането, кое от двете следва да се възприеме като достоверно от съда, както и защо?“; и 5. „При установено разминаване на заявеното от ищеца в исковата си молба като механизъм на получаване на травматично увреждане, по което е издадено разпореждане, което е влязло в сила, но в последствие при образуване на исково производство по чл. 200 от КТ, заявеният механизъм като увреждане от ищеца и послужил за класификацията му като трудова злополука се установи, че не в причинно следствена връзка между получените травматични увреждания и описаното като механизъм на трудовата злополука и причинените му увреждания, следва ли да се уважи така предявен иск или следва да се остави без уважение?“. По първите два въпроса се твърди, че са разрешени в противоречие с: т. 18 на ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; решение № 217/8.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на ВКС, III г.о.; решение № 45/20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т.о.; ТР №1/2013 г. на ОСГТК; решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д № 1062/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 108/ 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о. По третия въпрос се сочи противоречие с: решение № 139/09.10.2020 г. по гр.д. № 873/2020 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 50073/23.06.2023 г. по гр. д. № 2025/2022 г. на ВКС, III г.о.; решение № 129/19.11.2020 г. по гр.д. № 516/2020 г. на ВКС, III г.о.; решение № 168/29.11.2018 г. по гр. д. № 5005/2017 г. на ВКС, III г.о.; решение № 90/25.06.2018 г. по гр. д. № 3273/2017 г. на ВКС, III г.о. и др. По последните два въпроса се сочи наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди се също, че въззивното решение е очевидно неправилно. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Д. А. Б. не е подал писмен отговор, и не е изразил становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за имуществени вреди. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. В случая, претенцията по чл. 200 ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди е с обща цена 1 000 лв., поради което въззивното решение по този иск не подлежи на касационен контрол и касационната жалба в тази й част следва да се остави без разглеждане. В частта по иска за неимуществени вреди касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да уважи предявения от Д. А. Б. против касатора иск, въззивният съд е приел, че са доказани всички елементи от фактическия състав на чл. 200 ал.1 КТ. Приел е, че по силата на трудов договор ищецът изпълнявал длъжността „шофьор, товарен автомобил, международни превози“ в ответното дружество, и че увреждането на здравето на ищеца е станало при трудова злополука на 20.04.2021 г. в гр. Л., И. при изпълнение на служебните му задължения по натоварване на метална конструкция в управлявания от него товарен автомобил и полуремарке. Приел е, че работодателят декларирал пред НОИ злополуката, при която ищецът бил затиснат към борда на полуремарке с рег. № ****, прилежащо към товарен автомобил марка „***“, модел „***“ с рег. № ***, при натоварване с товарен кран на метална конструкция, и в резултат на инцидента получил закрито счупване на долния край на лявата лъчева кост. С влязло в законна сила Разпореждане № 5104-20-43/15.07.2021 г. на ТП –С. на НОИ, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, декларираната злополука, била приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Посочено е, че издаденото разпореждане за приемането на злополуката за трудова /чиято доказателствена сила не била опровергана/, представлява индивидуален административен акт с характер на официален удостоверителен документ относно юридическия факт на настъпването й като елемент от фактическия състав на чл. 200, ал. 1 от КТ. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил тежестта на увреждането - в резултат на злополуката работникът е получил закрито счупване на долния край на лявата лъчева кост на типично място, което е довело до трайно затрудняване на движенията на левия му горен крайник и за лечение на което веднага след случилото се му е поставена гипсова имобилизация. Обсъдена е извършената на ищеца оперативна интервенция- на 27.04.2021 г. била извършена операция с цел наместване на счупените фрагменти и метална фиксация, наложителна за по-бързото му излекуване. Посочено е, че по време на възстановителния процес, който продължил четири месеца /през първите два от тях ищецът изпитвал потребност от чужда помощ при обличане и къпане – в т. вр. показанията на св. Д. Д../, и протекъл с благоприятен ход и без усложнения, и приключил с пълно оздравяване, Б. не е могъл да си служи ефективно с лявата ръка и е бил неработоспособен. Взето е предвид посоченото от вещото лице по съдебно- медицинска експертиза, че непосредствено след нараняването ищецът е търпял от умерени на моменти до значителни по сила и интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали до пълното им изчезване след края на възстановителния период. Посочено е още, че към датата на злополуката ищецът е бил на четиридесет и две години, трудово активен, с некомпрометиран здравен статус. Въззивния състав, отчитайки горепосочените обстоятелства, е приел че обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 13 000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси. Първите два въпроса се свеждат до обобщения от съда въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните поотделно и в съвкупност, както и да посочи кои факти приема за установени и кои не и въз основа на кои доказателства. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК - изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка, които са от значение за формиране на преценката относно наличието на внезапно увреждане на здравето на ищеца, станало през време и във връзка с извършваната работа, причинило временна неработоспособност, както и за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и във връзка с поставения под номер три в изложението въпрос касаещ определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.200 КТ, претърпени от пострадалото при трудова злополука лице, и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. За вреди, следствие на трудова злополука или професионална болест, работодателят е обективно отговорен и в негова тежест е рискът от настъпването им. Той отговаря независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването на вредите /чл. 200, ал. 1 КТ/. В последния случай работодателят ще има право на регресен иск по чл. 202 KT. Обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост аргумент от чл.52 ЗЗД. В т.ІІ от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Въззивният съд е обсъдил и взел предвид относимите към определяне на размера на обезщетението обстоятелства в настоящия случай – характера на увреждането, проведената оперативна интервенция, претърпените болки и страдания по време на злополуката, временната загуба на работоспособност, периода на лечението, последиците за здравето на пострадалия в резултат на получената травма - доказаните по несъмнен начин битови и психологически и неудобства. Въззивното решение е мотивирано, като съдът в съответствие с правомощията си е извършил анализ на доказателствата и е формирал е свои фактически и правни изводи по спора, относно това кои обстоятелства счита за установени и за относими при определяне на справедливо обезщетение. Относно размера на присъденото обезщетение, разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди, произтичат от различните правнозначими за определяне на размера на обезщетението обстоятелства и тяхната тежест във всеки конкретен случай, а не от неточното прилагане на закона. Справедливото обезщетяване, което изисква чл.52 ЗЗД, означава съдът да определи точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии – пострадалото лице следва, както изисква закона, да бъде обезщетено в пълен и справедлив размер, и той е различен за всеки отделен случай. Такава преценка е направил и съдът в обжалваното решение, като е съобразил сочените критерии и правните му изводи не противоречат на възприетото в задължителната практика на ВКС. По поставените от касатора в изложението четвърти и пети въпрос: Същите предпоставят обстоятелства: противоречие между описаното като механизъм на получаване на травматично увреждане на пострадало лице в Разпореждането по чл.60, ал.1 от КСО и установено в последствие при съдебното дирене противоречие със СМЕ, а така също и лиса на причинно следствена връзка между получените травматични увреждания и описаното като механизъм на трудовата злополука, които не следват от приетото от въззивния съд. Обсъждайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и експертното заключение, въззивният съд е приел, че е налице съвпадение между инцидента, посочен в исковата молба, и този, описан в разпореждането на НОИ, относно място и време на настъпване на злополуката, както и начин на увреждане. В практиката на ВКС /решение № 410/29.06.2010 г. по гр.д. № 599/2009 г., III г. о.; решение № 319/22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г., III г.о.; решение № 374/23.07.2014 г. по гр.д. № 3766/2013 г., IV г.о.; решение № 205/08.10.2018 г. по гр.д. № 5039/2017 г., IV г.о./, безпротиворечиво се приема, че разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение - от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя и от който зависи съществуването на правото. Наличието му представлява материалноправна предпоставка и елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука. Въззивният съд не е приел нещо различно – зачел е обвързващото действие на приложеното по делото разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО относно трудовия характер на злополуката с ищеца, като условие за ангажиране отговорността на работодателя. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд и възраженията му, че не е налице идентичност между злополуката, описана в исковата молба, установена с представеното разпореждане на НОИ, и механизмът на увреждане според СМЕ изслушана по делото, е негова защитна позиция, която няма връзка с установените по делото факти и не може да обуслови селектирането на жалбата. Нито разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО, съдържа установяване на сочения от касатора: „директен механизъм“ за получаване на увреждането, чрез затискане на „ръката на ищеца към борда на ремаркето“- отречен като възможен механизъм за получаване на увреждането в обясненията на вещото лице при изслушването му в о.с.з. пред първата инстанция, нито в исковата молба на ищеца, се съдържат такива твърдения за получаване на травмата. От друга страна вещото лице не е отрекло възможността индиректното счупване при ищеца да е получено при процесния инцидент описан в разпореждането на НОИ, посочвайки примери за начина, по който това е могло да стане. Поради това, поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се установява, респ. няма предпоставки за допускане на касационния контрол по поставения в изложението въпрос. Не е налице сочената от касатора очевидна неправилност на въззивното решение, като основание за допускане касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. То не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.