Определение № 96 от 22.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 24/2012 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

И. П. К.-М. е подала в срока по чл. 283 ГПК касационна жалба срещу въззивното решение № 1364 от 21.10.2011 г. по в. гр. д. № 3050/2010 г. на Пловдивския окръжен съд в частта, с която предявеният срещу В. Д. М. иск по чл. 286 ГПК /отм./ вр. чл. 31, ал. 2 ЗС е отхвърлен за разликата над 2 100.31 лева до 40 448.87 лева. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.

Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена и от М. А. С., който обжалва въззивното решение в частта за отхвърляне на предявения срещу В. Д. М. иск по чл. 286 ГПК /отм./ вр. чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над 2 625.39 лева до 182 142.09 лева. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.

С определение от № 188 21.05.2012 г. производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7 вр. чл. 292 ГПК до приемане на тълкувателно решение по т. д. № 7 от 2012 г. от ОСГК на ВКС.

С ТР № 7/2012 г. от 02.11.2011 г. по т. д. № 7 от 2012 г. от ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроса: съставлява ли личното ползване на съсобствения имот само от един от съсобствениците необходима предпоставка за основателността на претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС или от значение е само обстоятелството, че той пречи на останалите съсобственици да ползват общата вещ.

С това пречките за движение на делото са отстранени и съгласно чл. 230, ал. 1 ГПК производството следва да бъде възобновено.

Ответницата по касация В. Д. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Такова становище е изразила и след приемане на посочения тълкувателен акт в молба, получена на 20.11.2012 г.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

С обжалваното решение въззивният съд приел, че с исковата молба И. К.-М. е отправила писмено искане и са налице основания да претендира, при условията на чл. 31, ал. 2 ЗС, присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на собствените й 1 744/9 000 ид. ч., за времето от 04.03.1993 г. /датата на получаване на препис от исковата молба/ до 21.12.2001 г., когато с н. а. № 11/2001 г. отчуждила правата си в полза на М. С./, след установяване, при доказателствена тежест за ищцата, че в посочения период ответницата е ползувала лично съсобствения магазин.

По иска на М. С. е прието, че макар и да е един от ищците по исковата молба, към момента на подаването й той не е съсобственик във вещта, обект на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС /има права относно друг имот, за който делба не е допусната/. Придобил е права в хода на делото /в първата фаза на делбата/ с договор за дарение по н. а. № 102 от 30.07.1993 г., от съделителите-ищци И. П. В. и В. П. П.. Според влязлото в сила решение по допускане на делбата с дарението са му прехвърлени 3/16 ид. ч., или неговата квота в съсобствеността, придобита на това основание, е определена на 1 269/9 000 ид. ч. Прехвърлителите, в качеството си на съделители - ищци, са заявили с исковата молба искане по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и за тях поначало е възникнало право за присъждане на обезщетение, но то, като облигационно вземане, не е прехвърлено и дареният няма основание да претендира обезщетение за времето от 04.03.1993 г. до 30.07.1993 г.

Претенцията на М. С. за времето след 30.07.1993 г. е счетена за неоснователна, тъй като нито се твърди, нито се установява той да е отправил до ответницата писмено поискване. От едностранното изявление на своите праводатели, отправено в исковата молба, той не може да се ползува по съображения, че претенцията е облигационна. Искането на пълномощника на страната в съдебното заседание на 18.09.1995 г. не е направено в писмена форма и не отговаря на изискването на на чл. 31, ал. 2, предл. последно ЗС. При тези обстоятелства С. неоснователно претендира обезщетение и за времето след 30.07.1993 г. - не се установява той да има вземане спрямо М. за целия исков период - 04.03.1993 г. до 02.12.2002 г.

В хода на делото, във фазата по извършване на делбата, М. С. придобил право на собственост на още общо 6 462/9 000 ид. ч. чрез сделки с няколко съделители: И. П. К. - М., Д. Х. Ш., С. С. М., И. П. Г. и Б. П. Г.. Не се твърди, нито установява, при доказателствена тежест за С., той да е отправил писмено поискване след като е придобил права от посочените съделители. Претенцията му за обезщетение за лишаване от ползите от имота за посочената квота е неоснователна за времето от сключването на всяка от сделките до 02.12.2002 г.

Също във втората фаза на делбата М. С. придобил чрез договори за цесия вземанията на Д. Ш., С. М., И. Г. и Б. Г. към ответницата В. М., съставляващи обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, за времето от 04.03.1993 г. до датата, на която всеки един прехвърлил своите права в общата вещ.

Претенцията, основана на договора за цесия с Д. Ш., е приета от въззивния съд за неоснователна по съображения, че посоченият цедент е ответник по иска за делба и следователно не може да се ползва от изявлението на ищците в исковата молба от 12.11.1992 г. Не се установява от нейна страна да е отправено писмено искане до В. М., така че поначало тя няма вземане срещу ответницата, което би могла да прехвърли с посочения договор в полза на М. С..

Правното действие на останалите три договора е зачетено - цедентите са прехвърлили на С. своите вземания срещу М. за времето от 04.03.1993 г. до датите на договорите - 03.12.2001 г. за М., и 09.08.2002 г. за Г., като е прието, че М. е уведомена за цесията в съдебното заседание на 20.01.2003 г., в което договорите са представени. Тези вземания съответстват на и се изчисляват с оглед техните права в съсобствеността - 1 308/9 000 ид. ч. за М. и по 436/9 000 ид. ч. за Г., или общо 2 180/9 000 ид. ч.

Въззивният съд приел за безспорно между страните, че в периода от 04.03.1993 г. до 02.12.2002 г. двамата ищци /сега касатори/ и останалите съделители, изключая В. М., не са ползвали делбения имот. В тази насока взел предвид изразеното от пълномощника на ответницата становище в съдебното заседание на 20.01.2003 г., че тя е във владение на целия имот от завеждане на делото в 1992 г. Намерил обаче, че осъществяване на владението не е равнозначно на лично ползуване от страна на съсобственика, а само личното ползуване на съсобствената вещ от него дава основание за уважаване на претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС.

Изяснявайки осъщественото от ответницата поведение, съдът обсъдил и показанията на свидетеля Д. К. и приел, че от тях не се установява В. М. да е ползвала лично съсобствения магазин за исковия период - тогава, според свидетеля, тя дала магазина под наем. Свидетелката Ел. Б. е дала показания единствено относно даване на имота под наем от М., поради което и от тях не се установява ответницата да е ползвала вещта лично.

Обсъдено е и споразумението по н. о. х. д. № 2124/2004 г. на Пловдивския районен съд, според което В. М. е извършила виновно престъпление по чл. 323, ал. 1 НК за това, че от месец май 1992 г. до месец април 2000 г. в [населено място], самоволно, не по установения от закона ред, е осъществила едно оспорвано от другиго - М. А. С., свое предполагаемо право: лишила го е от достъп до помещение /магазин/, находящ се на [улица], като е разбила поставения катинар, сменила бравата на входната врата и изнесла намиращите се в помещението строителни материали /тухли/, държани там от С. за планиран ремонт, в немаловажен случай. Като намерил, че извън предмета на наказателното производство е въпросът дали и как точно М. е ползвала съсобствената вещ, въззивният съд взел предвид обясненията, дадени от нея в качеството й на обвиняема на 29.03.1995 г., че тя ползва имота, никой друг, в момента го преустройват.

Към датата на това изявление е било налице ползване от М., осъществявано лично от нея заедно с трето за спора лице - К. А. Ц., действащ като едноличен търговец, чрез създаденото от тях гражданско дружество с договор за съвместна дейност от 15.03.1995 г. Затова тя следва да отговаря изцяло за ползите, които съсобствениците са могли да получат, но са пропуснали поради лишаването им от страна на М. чрез осъществяваното от нея ползуване на магазина, продължило до крайния срок на договора - 31.12.1996 г.

За посочения период на двамата ищци се дължи обезщетение, изчислено въз основа наемната цена за ползването на магазина, с оглед техните права в съсобствеността: 1 744/9 000 ид. ч. за И. К. или 2 100.31 лева, и 2 180/9 000 ид. ч. за М. С. или 2 625.39 лева.

За посочените суми исковете са уважени, а в останалата част за разликата до пълните предявени размери са отхвърлени.

1. По касационната жалба, подадена от И. К.-М.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Ив. К.-М. са поставени въпросите: 1. за съотношението между личното служене с общата вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и владението като упражняване на фактическа власт в хипотезите на съсобственост; 2. съставлява ли личното ползуване на съсобствения имот от един от съсобствениците определящ фактор за основателност на претенцията за обезщетение, или от значение е само обстоятелството, че той пречи на останалите съсобственици да ползват общата вещ; 3. кога съсобственикът ползва общата вещ лично и определя ли се изводът за лично ползуване от предназначението или естеството на вещта; 4. доколко служенето с общата вещ следва да е съобразено с нейното предназначение и дължи ли се обезщетение при наличие на съвместно ползуване от страна на съсобственик и трето лице-несобственик, без да са налице наемни или други облигационно уредени отношения между страните; 5. отразява ли се на дължимостта на обезщетението наличието, респективно отсъствието, на намерение за своене у съсобственика, който, служейки си с общата вещ, пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си.

Противоречивата съдебна практика, илюстрирана и с представените от жалбоподателката съдебни актове, е уеднаквена с ТР № 7/2012 от 02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС, което съставлява задължителна съдебна практика /т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Поради това предпоставките за допускане на касационно обжалване следва да се преценяват при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

При поставяне на въпросите по т.т. 1 и 5 /за съотношението между личното служене с общата вещ по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и владението като упражняване на фактическа власт в хипотезите на съсобственост, и отразява ли се на дължимостта на обезщетението наличието, респективно отсъствието, на намерение за своене у съсобственика, който, служейки си с общата вещ, пречи на останалите съсобственици да упражняват правата си/ жалбоподателката изхожда от разбирането, че според въззивния съд в хипотезата, пред която страните са изправени, бил доказан фактът на владението, но не и този на ползването. Такова отграничение не е проведено. Прието е, че е установено владение, в смисъл на фактическа власт върху вещта, с което ответницата е препятствала достъпа на другите съсобственици и съответно - възможността им да ползват имота съобразно правата си в съсобствеността. Същите разяснения относно същността на правото на ползване, разбирано като фактическо служене без получаване на доходи, са дадени и с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, като при това не е отдадено значение дали съсобственикът владее цялата вещ за себе си или е владелец за своята част и държател за частите на останалите съсобственици. Посочените обстоятелства не са релевантни за изхода на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС, не са обсъждани от въззивния съд и формулираните във връзка с тях въпроси не са определящи изхода на конкретния спор. Затова и общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.

В мотивите към ТР № 7/2012 от 02.11.2012 г. на ОСГК е изяснено кога съсобственикът ползва общата вещ лично и определя ли се изводът за лично ползуване от предназначението или естеството на вещта - въпрос по т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата. Посочено е, че използва лично общата вещ оня съсобственик, който я употребява такава, каквато е, за постигане на цели, за задоволяване на интереси и нужди, съвместими с нейната природа и нейното нормално предназначение, без да разрушава, променя или уврежда субстанцията й и да накърнява свойствата й. С това е отговорено и на първата част от въпроса по т. 4 - доколко служенето с общата вещ следва да е съобразено с нейното предназначение.

Въпросите, посочени в предходния абзац, не са били определящи при преценката на въззивния съд по фактическия състав на претенцията с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и затова те не обосновават допускане на касационно обжалване. Освен това, за да ги постави, жалбоподателката се е позовала на определение № 250 от 09.03.2009 г. по гр. д. № 5347/2008 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., но поставеният въпрос е друг - съвместно ползване на съсобствен имот. Различието във фактическата обстановка изключва възможността този съдебен акт да послужи като основание при преценката за допускане на касационно обжалване.

В мотивите към ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е основателна и когато ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ. От тези разяснения следва да се изхожда при отговора на въпроса по т. 4 - втората част /дължи ли се обезщетение при наличие на съвместно ползуване от страна на съсобственик и трето лице-несобственик, без да са налице наемни или други облигационно уредени отношения между страните/, но като се има предвид фактическата обстановка в настоящия случай, приета за установена в обжалваното решение. В тази насока въззивният съд е приел наличие на съвместно ползване от ответницата и трето лице-несобственик въз основа на договор за гражданско дружество. Като намерил, че осъществяваната под тази форма стопанска дейност представлява лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС от съсобственицата, съдът уважил претенцията за обезщетение съразмерно с правата на ищцата в съсобствеността. Ето защо и по този въпрос не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване.

Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че определящ изхода на делото въпрос е поставеният в т. 2 на изложението: съставлява ли личното ползуване на съсобствения имот от един от съсобствениците определящ фактор за основателност на претенцията за обезщетение, или от значение е само обстоятелството, че той пречи на останалите съсобственици да ползват общата вещ. По този въпрос в ТР № 7/2012 г. на ОСГК е прието, че лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове. В мотивите към тълкувателния акт е посочено, че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това - той или член на неговото семейство продължава пряко и непосредствено да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои /лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик; той или член на неговото семейство не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи с нея /например като държи ключа/; ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва общата вещ.

Разрешението на въпроса по т. 2, дадено с обжалваното решение не противоречи, а съответства на тази задължителна съдебна практика. В изпълнение на указанията в отменителното решение № 679 от 04.11.2010 г. по гр. д. № 1390/2006 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., ищцата /сега касатор/ е заявила, че основава претенцията си за обезщетение на лично ползване на съсобствения имот от страна на ответницата. Съобразно това уточнение съдът е квалифицирал искането като такова по чл 31, ал. 2 ЗС, а не по чл. 30, ал. 3, предл. 1 ЗС. Изхождайки от разбирането за правото на ползване именно като фактическо служене без получаване на доходи, въззивният съд е отрекъл основателността на претенцията за обезщетение за периода, през който, според събраните по делото доказателства, ответницата е ползвала лично общата вещ, като я е отдавала под наем.

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, а това по чл. 280, ал. 1, т. 3 не е обосновано и касационната жалба, подадена от Ив. К.-М., не следва да се допуска за разглеждане по същество.

2. По касационната жалба на М. А. С.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил процесуалноправния въпрос: може ли решаващият съд да отхвърли иска на базата на аргументи, които никога не са правени от противната страна като възражения срещу иска, на базата на аргументи, които тази страна никога не е оспорвала и дори е признавала директно като своя позиция по спора.

Така, както е формулиран, въпросът не е определящ изхода на спора. Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че в случая не се касае до произнасяне по незаявени доводи, възражения и аргументи, а до преценка и правна квалификация от въззивния съд на становището, изразено от страна в процеса. Правилността на тази преценка е свързана с правилността на самото въззивно решение, а това не е предмет на настоящия етап от касационното производство. Ето защо не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос.

Сходен с въпроса по т. 2 от приложението към касационната жалба на Ив. К.-М., е поставеният от касатора М. С. въпрос: следва ли при изрично признание на съделител, че само той владее съсобствения имот, личното ползване на вещта от него да се доказва от ищеца по претенцията за обезщетение или личното ползуване се включва имплицитно във факта на владението при липса на твърдение, че имотът се ползува чрез отдаване под наем на трето лице.

Формулирайки го по този начин, касаторът е изхождал от предпоставката, заложена в последната част на въпроса /че имотът не е бил отдаден под наем на трето лице/, но въззивният съд е приел друго - че през периода, за който е отхвърлил иска, осъществяваното от ответницата владение не е било равнозначно на лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като тогава съсобствената вещ е отдавана под наем. При тази фактическа обстановка и с оглед уточнението от ищеца, че претенцията за обезщетение е на основание лично ползване на вещта от ответницата в качеството й на съсобственик /чл. 31, ал. 2 ЗС/, разрешението, дадено от въззивния съд, е в съответствие с ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС и липсват основания за допускане на касационно обжалване.

Останалите въпроси, поставени от касатора М. С., са: 1. за ролята на исковата молба за делба като писмено поискване за заплащане на обезщетение и за изискванията към съдържанието на това поискване; 2. може ли искането за заплащане на обезщетение, направено по реда на чл. 282, ал. 2 ГПК /отм./, в присъствието на съделителя, който сам ползва имота, и отразено изрично в протокола от съдебно заседание, да изпълнява ролята на писмена покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС; 3. може ли искането за заплащане на обезщетение, направено на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, да бъде под условие, че отправилото поканата лице стане съсобственик в имота в един по-късен момент, респективно при направено искане за заплащане на обезщетение на основание отпаднали вещни права в имота и при положение, че такива вещни права бъдат придобити по-късно на друго основание, първоначално направеното искане ползва ли лицето, което го е направило, от аспекта на по-късно придобитите права на съсобственост.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по претенцията за обезщетение, съответстващата на личното участие на касатора в съсобствеността в размер на 1 269/9 000 ид. ч., както и на цедираното му вземане от Д. Ш., чиято квота е 2 538/9 000 ид. ч., за периода, през който ответницата е ползвала съсобствената вещ лично чрез сключения договор за гражданско дружество. Определящ изхода на този спор е въпросът за ролята на исковата молба за делба като писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС в случай, че правата на отправилия поканата съсобственик отпаднат, но по-късно същият придобие вещни права на друго основание. По поставения въпрос няма съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

За частта от исковия период, през която според въззивния съд общата вещ е била отдавана под наем, горните въпроси не са решаващи за изхода на спора, тъй като не е осъществен един от елементите от фактическия състав на претенцията с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС, а именно лично ползване на съсобствената вещ от страна на ответницата в качеството й на съсобственик, в смисъла на това понятие, изяснен в ТР № 7/2012 г. на ОСГК. Затова и подадената от М. С. касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество в частта, с която искът за обезщетение е отхвърлен за този период, а именно от 04.03.1993 г. до 15.03.1995 г. и от 31.12.1996 г. до 02.12.2002 г., за вземането, съответстващо на признатите му с решението за допускане на делбата права и на придобитите чрез сделки, както и за цедираните вземания.

За периода, през който ответницата В. М. е ползвала общата вещ чрез създаденото гражданско дружество, въззивният съд е уважил претенцията на М. С. за вземанията, цедирани му от С. М. и И. и Б. Г., съответстващи на техните права в съсобствеността - общо 2 180/9 000 ид. ч. В тази част въззивното решение не е обжалвано от ответницата и е влязло в сила.

Искането на ответницата по касация В. Д. М. Върховният касационен съд да разгледа и се произнесе по възражение за нищожност на делбата, извършена с решение № 311 от 28.02.2008 г. по гр. д. № 1480/2007 г. на Пловдивския окръжен съд, не е част от предмета на производството и не може да бъде разгледано.

Искането на ответницата по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено, тъй като няма данни такива да са сторени в производството по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.