Определение № 66 от 24.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 3070/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 43 / 15.02.2013 год. по в.т.д.№ 560 / 2012 год. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 1029 / 19.06.2012 год. на Окръжен съд –Варна по т.д.№ 2879 / 2011 год.. Със същото са уважени предявените от Ч. К. Н. и М. Н., граждани на О. кралство В., против касатора, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.55 ал.1 пр. трето ЗЗД, за сумата от 86 041,50 евро – дължима на отпаднало основание, предвид развалянето на сключения между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 10.07.2006 год., по който сумата е авансово заплатена като цена на подлежащата на прехвърляне недвижима вещ, както и с правно основание чл.92 ЗЗД - за сумата от 693,12 евро, предявен като частичен иск за неустойка, дължима съгласно чл.6.2 от договора. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение с доводи за постановяването му при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл.235 ал.2 ГПК - в противоречие със събраните по делото доказателства относно достигнало до знанието му надлежно отправено, в съответствие с условията на договора, волеизявление за развалянето му от ищците, както и в противоречие с доказателствата за постъпили в полза на касатора суми, претендирани за връщане на отпаднало основание. Ответните страни - Ч. К. Н. и М. Н. - оспорват касационната жалба, като считат, че касаторът не обосновава основание за допускане на касационното обжалване, излагайки подробни мотиви. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, но само в частта в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение по чл. 55 ал.1 пр.3 ЗЗД - за осъждане ответника да заплати на ищците сумата от 86 041,50 евро .В частта, в която с въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане ответника да заплати на ищците, на основание чл.92 ЗЗД сумата от 693,12 евро, по частично предявен иск, въззивното решение е окончателно, на основание чл.280 ал.2 ГПК, с оглед цената на иска - под 10 000 лева, респ. под прага на законодателно установения минимум за касационна обжалваемост на въззивни актове по търговски / а и по граждански / дела. В тази й част касационната жалба следва да се остави без разглеждане, като процесуално недопустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че в изпълнение задължението си за построяване на обекта, предмет на сключения на 10.07.2006 год. предварителен договор за покупко-продажба, съответно съвместяващ клаузи на договор за изработка, ответникът е бил в забава с продължителност 3 год. и пет месеца, съобразявайки визирания в предварителния договор срок - до януари 2008 год., спрямо датата на издаване акт обр.15 за строежа. Предвид тази й продължителност, съдът е приел, че изпълнението за ищците е станало безполезно и с поканата, връчена на 12.01.2009 год. / макар в същата да е предоставен срок до 23.11.2009 год. / същите са могли да развалят договора и без предоставянето на срок, на основание чл. 262 ал.2 вр. с чл. 87 ал.2 пр.2 ЗЗД. Приел е за доказано получаване от уговорено изрично между страните по спора трето лице – посредник, на претендираните с иска по чл. 55 ал.1 ЗЗД суми, първите три вноски от които самият ответник изрично е потвърдил. Досежно последното плащане - на сумата от 25 812,45 евро - въззивният съд е кредитирал потвърждение от преждепосочения посредник на страните по сделката. Въззивният съд не е изложил мотив за директно валидно плащане с чек / спорният с № 003081 от 12.05.2006 год. - предхождаща сключването на предварителния договор дата - издаден от ищците в полза на същия посредник - B. S. T. /, а че така извършено, по различно от настоящото правоотношение, плащане, с оглед развалянето му, е послужило за погасяване четвъртата вноска по сключения между страните по спора договор / т.4.2 пар. първи от представеното споразумение за прекратяване предварителен договор между [фирма] и ищците от 14.08.2008 год.- стр.140 по номерацията на първоиинстанционното дело /. С оглед приети във въззивна инстанция доказателства, въззивният съд е изложил и съпътстващ довод за основателност на исковете, предвид обективната невъзможност на ответника да прехвърли собствеността върху обекта, предмет на сключения предварителен договор за покупко-продажба, предвид апортирането му, в качеството на непарична вноска, в капитала на друго търговско дружество, в което участва като съдружник. Съдебното решение не съдържа мотиви относно противопоставеното от ответника възражение за правните последици на последващи волеизявлението за разваляне изявления на ищците, демонстриращи интерес от запазване на правоотношението / разменена помежду им кореспонденция /. В раздели І–ви и ІІ-ри на изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът не е формулирал конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по смисъла на т.1 от ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - включен в предмета на спора ,чийто отговор е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Обсъждайки правилността на въззивното решение, основанията за преценката на която по чл.281 т.3 ГПК са различни от основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал.1 ГПК, касаторът по същество е изявил несъгласие с изводите на въззивния съд за изправността на ищците, като страна по договора, с оглед заплащане на претендираната за връщане цена по сделката изцяло, и на това основание принадлежащо им потестативно право на разваляне на договора, както и извода на съда за неизправността му. Тези изводи, обаче, са основани на фактите по спора и предопределени от значението им за същия, без да са пряк резултат от приложението на материалноправна или процесуалноправна норма, което въззивният съд е извършил в противоречие със задължителна съдебна практика или при наличие на противоречива съдебна практика по това приложение. Не е поставен правен въпрос, на който съдът би могъл да отговори еднозначно, ирелевантно на приетите за установени фактически обстоятелства и извън конкретиката по делото. Предвид липса на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, излишно ,а и невъзможно е произнасянето по допълнителните селективни критерии по чл. 280 ал.1 т.1 ,2 и 3 ГПК. Още повече, че цитираните в обосноваване на хипотезата на чл.280 ал.1 т. 1 съдебни актове следва да се ценят като задължителна практика само в отговор на изрично формулирания ,за допускане на касационното обжалване, правен въпрос. Дори от пар. последен на раздел І-ви от изложението да се приеме,че най-общо се поставя правния въпрос относно разпределението на доказателствената тежест в процеса, по иск с правно основание чл. 55 ал.1 пр. трето ЗЗД, въззивното решение не се явява постановено в противоречие с възприетото в задължителната съдебна практика / така реш.№ 26 от 28.02.2013 год. по т.д.№ 297/2012 год. на ВКС, ІІ т.о., реш.№ 189 / 04.02.2014 год. по т.д.№ 141 / 2012 год. на І т.о. ВКС и др. /, в който смисъл въпросът не се явява релевантен за изхода на делото. Доказателствената тежест на подлежащите на установяване факти не е разменена между страните от съда, а неблагоприятния за ответника извод е последица на събраните доказателства, без да е мотивиран с недоказаност, поради бездействие на носещата я за съответните факти страна. Цитираните решения, задължителна съдебна практика, от които релевантни, с оглед идентичност на правния въпрос, са само реш. № 556 от 13.07.2010 год. по гр.д.№ 46 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС и реш.№ 69 / 27.04.2011 г. по г.д.№ 644 / 2010 г. на ІІ т.о. ВКС, съдържат отговор, в унисон с който, а не противно на който, е процедирал въззивния съд. Идентично, ако от пар. последен на раздел ІІ –ри се приеме, че правният въпрос, поставян от касатора, касае допустимостта на разваляне и от неизправна по договора страна, то същият не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд не е обосновал такъв извод. Приел е установена изправността на ищците, с оглед което притежавано от същите потестативно право на разваляне на договора. Отделно от непокриване общия селективен критерий, цитираната казуална съдебна практика - реш.№ 1071 / 10.10.2008 год. по гр.д.№ 4792 / 2007 год. на ІІ г.о. ВКС и реш.№ 340 –А / 06.06.2005 г. по т.д.№ 603 / 2004 год. на І т.о. ВКС - не разрешава спорове, които и в релевантните за обуславяне отговор относно изправността на страната и правото й за разваляне на договора факти, отговарят на изискването за обективен идентитет с процесните, съгласно т.3 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Никое от решенията не е постановено по спор относно развалянето на договор. Първото е относно недължимост на престация, поради неизправност на претендиращата я страна, в съответствие със специалните законови и подзаконови разпоредби и Общите условия, приложими към договорите за покупко-продажба на електроенергия ,а второто - по иск за заплащане на дължима цена по търговска продажба, с правно основание чл. 327 ал.1 ЗЗД. Цитираната задължителна съдебна практика - реш.№ 345 / 16.09.2010 год. по гр.д.№ 139 / 2009 год. на ІV г.о. на ВКС – е постановена в отговор на съвършено чужд на настоящия спор правен въпрос - по индивидуализирането на вещното право на строеж. Следователно, дори да би бил релевантен по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. на ОСГТК на ВКС, правния въпрос евентуално изводим от раздел ІІ-ри на изложението по чл.280 ал.1 ГПК,не е обоснован с допълнителен селективен критерий по т.1 и т.2 на същата разпоредба. За разлика от предходните, в раздел ІІІ-ти на изложението са формулирани конкретни въпроси, без необходимост от извеждането им, чрез конкретизация и уточнение от съдържанието му, както следва: 1/ Обратната разписка удостоверява ли съдържанието на препоръчаната пощенска пратка ?; 2 / Надлежно ли е плащане, извършено не по банковите сметки, посочени в договора, а получено от трето лице ?; 3 / Чековете доказателство ли са за плащане, при липса на потвърждение от банката, за заверяване сметката на титуляра с посочената в тях сума ? и 4 / Извършени плащания могат ли да се доказват с разписки от посредник, при условие, че платецът не е посочил основанието за плащането и между платеца и посредника съществуват няколко правоотношения ?. Така формулираните въпроси са зададени в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Изключая първия, останалите въпроси са свързани с установяване в процеса получаването от ответника на четвъртата вноска от цената. Въпросите са некоректно формулирани, доколкото са несъобразени с решаващия извод на въззивния съд относно качеството на „ посредника „, който, с оглед изричната уговореност между страните, е бил овластен да получава и е потвърдил плащанията, вкл. последната четвърта вноска, каквото обстоятелство допълнително е съобразил въззивния съд. В този смисъл не се касае за получено плащане от чуждо на правоотношението „ трето лице „. Третият и четвъртият от въпросите са некоректно формулирани спрямо фактическата страна на спора, обусловила решаващия извод на въззивния съд за получена четвърта вноска, а именно – установено предходно плащане от ищците, по сметка на същия посредник, което именно е извършено чрез издаването на спорния чек, по различно от спорното правоотношение, последващо развалено и разпоредено от ищците прехвърляне полученото от третото лице – продавач по разваленото правоотношение, вместо връщането му на ищците, в полза на настоящия ответник, но в изпълнение задължението по настоящото правоотношение. Действително, директно плащане от третото лице в полза на ответника не се установява по делото. Решаващият извод на въззивния съд ,обаче, е основан на потвърждение пълното плащане по процесния предварителен договор от самия посредник, оторизиран да го получи по силата на изричното съгласие на страните. Всеки от въпросите е по начало фактологично обусловен от доказателствата и установеното по делото и не предпоставя еднозначен отговор на правен въпрос по приложението на материалния или процесуалния закон, а конкретен отговор установимо ли е последно плащане с доказателствата по делото. Същите съображения касаят и първи въпрос. Обратната разписка по начало има доказателствена относно получаването на пратката функция .Дали конкретната обратна разписка, с оглед съдържанието й, установява получаването, не предпоставя отговор на правен въпрос по смисъла на т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Дори да биха обусловили решаващ извод на въззивния съд за основателност на исковете, като зададени в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК, въпросите предпоставят посочването на непълна, неясна или противоречива правна норма, по приложението на която е създадена противоречива съдебна практика или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава, в резултат на развитие на обществените отношения или промяна в законодателството, с оглед което и отговора на правния въпрос да се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, съгласно т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Макар да е претендирала, ответната страна не е доказала понесени в касационното производство разноски. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение