Определение № 50751 от 19.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1655/2022 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от прокурор в Окръжна прокуратура Б. против въззивно решение № 404 от 1.10.2021г. по в.гр.д. № 763/2021г. на Окръжен съд Благоевград, с което е потвърдено решение № 8100 от 21.04.2021г. по гр.д.№ 556/2020г. на РС Петрич в частта, с която е осъдена Прокуратурата на РБ да заплати на М. С. К. от [населено място], на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, сумата от 4 000лв., обезщетение за неимуществени вреди от водено срещу нея наказателно производство по обвинение по чл.290а НК, което е прекратено поради това, че деянието не е престъпление с постановление на прокурор при СРС от 15.05.2019г. по ДП № ЗМ-2177/18г.на 04 РПУ-СДВР, ведно със законната лихва, считано от 15.05.2019г. и е отхвърлен иска в останалата му до предявения размер от 20 000лв., като са присъдени разноски. В изложението към касационната жалба, като основание за допустимост, касаторът се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 по въпрос, касаещ извършената от въззивния съд преценка на релевантните обстоятелства, с оглед прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на дължимото обезщетение. Позовава се на конкретни решения, на които счита, че въззивния акт противоречи. Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор от М. С. К., чрез процесуалния представител адвокат Х., с който се оспорват нейната допустимост и основателност. Претендира, по списък, направените по делото разноски в размер на 500лв. за адвокатско възнаграждение, реалното извършване на които установява с представен договор за правна защита и съдействие от 28.03.2022г., в т.ІІІ от който сумата е отразена като заплатена в брой. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: Въззивният съд, след подобно обсъждане на всички релевантни обстоятелства по делото, е преценил, че справедливият размер на дължимото обезщетение следва да е 4 000лв. Съобразил е следното: продължителността на наказателното производство е била около два месеца и осемнадесет дни – от привличането на ищцата като обвиняем на 27.03.2019г.до прекратяване на производството – на 16.05.2019г. Повдигнато й е обвинение за едно деяние /по чл.290а НК/, което не е тежко по смисъла на чл.93, т.7 НК. Към този момент, тя е била на 67 години, не е осъждана и е с утвърдено добро име сред обществото. Въз основа на ангажирани гласни доказателства е прието за установено, че повдигнатото обвинение е затруднило нейния личен, социален и професионален живот в степен по-висока от обичайната, защото е била дискредитирана. Като практикуващ лекар в малко населено място, познат на местните хора, за нея информацията за повдигнатото обвинение се е разпространила бързо, независимо, че не е имало медийно разгласяване и съдът е отчел този вредоносен ефект върху репутацията на ищцата. Независимо от същия е приел, че присъждането на по-голяма сума би довело до несъответстващо на изискванията за справедливост имуществено разместване. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав намира, че по поставеният от касатора въпрос във връзка с основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаещ приложението на принципа на справедливост, не следва да се допуска касационно обжалване. Въпросът за начина, по който се определя обезщетението за неимуществени вреди, обусловен от преценката на всички релевантни обстоятелства, е решен от въззивния съд съобразено изискванията на ППВС №4/1968г. и установената съдебна практика. При постановяване на окончателния си акт /видно от гореописаните мотиви/, съдът подробно е преценил всички групи обстоятелства, от значение за спора и е изследвал конкретното им отражение върху личността на пострадалия. Определил е адекватен размер на обезщетение, съобразно реално причинените неимуществените вреди, след като е преценил установените факти, обсъдил е всички доказателства, както и наведените възражения, произнесъл се е по изложените доводи, преценявайки както обстоятелствата, обуславящи по- висок размер, така и тези, обуславящи по-нисък размер на обезщетение. Противоречие с конкретно цитираната от касатора съдебна практика не е налице, тъй като съгласно указанията, дадени с Постановление №4 от 23.12.1968г., всеки отделен случай е специфичен и дължимата преценка е индивидуална /доколкото за всеки отделен случай обстоятелствата, които се отчитат са различни/. В случая, след като са съобразени характера и степента на причиненото увреждане, начина и обстоятелства, при които е получено, вредоносните последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възрастта на увредения, неговото обществено и социално положение, отражението върху начина на живот и обичайна среда; тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителност на наказателното производство, липсата на наложени мерки за процесуална принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; установените критерии за приложение на принципа за справедливост са спазени. С оглед направеното искане, изходът от спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски в размер на 500лв. Мотивиран от изложеното, като счита, че не е налице посоченото от касатора основание за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение