Определение № 3834 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2670/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 690/21.05.2024 година, подадена от Държавата срещу решение № 10 011/11.04.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, постановено по гр. д. № 1293/2020 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд частично е потвърдил и частично е отменил като е постановил друг резултат, първоинстанционното решение № 2266/21.04.2017 година Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 140/2015 година, вследствие на което е отхвърлен предявения от Държавата срещу Р. Д. Д., починал в хода на производството и заместен от наследниците А. Г. Д. и Д. Р. Д., А. Г. Д., Д. Р. Д. и В. А. С. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД за обявяване за относително недействителни по отношение на Държавата на договора за дарение от 20.02.2013 година сключен между Р. Д. Д. и А. Г. Д., като дарители и Д. Р. Д. като дарен, обективиран в нотариален акт № ., т. ., рег. № ., дело № 34/2013 година на Д. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сандански, вписана под № .. в регистъра на Нотариалната камара и на договора за продажба от 06.02.2015 година, сключен между Д. Р. Д., като продавач и В. А. С., като купувач, обективиран в нотариален акт № ., т. ., рег. № ., дело № 20/2015 година на Д. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сандански, вписана под № .. в регистъра на Нотариалната камара. В подадената от Държавата касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от касатора срещу Р. Д. Д., починал в хода на производството и заместен от наследниците А. Г. Д. и Д. Р. Д., А. Г. Д., Д. Р. Д. и В. А. С. иск с правно основание чл. 135 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответниците по подадената касационна жалба А. Г. Д., Д. Р. Д. и В. А. С. са подали отговори с вх. № 18 757/10.07.2024 година и с вх. № 18 757/10.07.2024 година, с които са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 10 011/11.04.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, постановено по гр. д. № 1293/2020 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Държавата е била уведомена за обжалваното решение на 22.04.2024 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 13 690/21.05.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с решение № 2266/21.04.2017 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 140/2015 година бил уважен иск по чл. 135 от ЗЗД на Държавата срещу Р. Д. Д., починал в хода на производството и заместен от наследниците А. Г. Д. и Д. Р. Д., А. Г. Д. и Д. Р. Д. за обявяване за относително недействителен по отношение на Държавата на договор за дарение от 20.02.2013 година сключен между Р. Д. Д. и А. Г. Д., като дарители и Д. Р. Д. като дарен, обективиран в нотариален акт № ., т. ., рег. № ., дело № 34/2013 година на Д. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сандански, вписана под № .. в регистъра на Нотариалната камара, като е отхвърлен иска по чл. 135 от ЗЗД на Държавата срещу Д. Р. Д. и В. А. С. за обявяване на относително недействителен по отношение на Държавата на договора за продажба от 06.02.2015 година, сключен между Д. Р. Д., като продавач и В. А. С., като купувач, обективиран в нотариален акт № ., т. ., рег. № ., дело № 20/2015 година на Д. Г.-нотариус с район на действие района на Районен съд Сандански, вписана под № .. в регистъра на Нотариалната камара. Това решение на Окръжен съд Благоевград се обжалвало от Държавата, в отхвърлителната част и от А. Г. Д. и Д. Р. Д., които участвали във въззивното производство и като наследници на Р. Д. Д., в частта, с която искът по чл. 135 от ЗЗД бил уважен Събраните по делото доказателства установявали, че с решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година, постановено в рамките на производство по ЗСГ и влязло в сила на 14.11.2012 година, от Р. Д. Д. бил отнет в полза на Държавата имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № .. по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес на имота [населено място], [улица], ет.., с предназначение: жилище-апартамент, с площ от 110.00 м 2, с припадащата се 1/3 идеална част от общите части на сградата и мазе № 3 с площ от 10.70 м 2, тавански помещения № 4 и № 5 с обща площ от 27.90 м 2, който се намира в сграда с идентификатор № .., разположена в поземлен имот с идентификатор № .., а по дворищно-регулационния план на града представлява парцел ІХ, в кв. 58. Това решение е било отменено по реда на чл. 304 от ГПК с решение № 99/02.06.2016 година, постановено по гр. д. № 554/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и делото било върнато на Софийския апелативен съд за ново разглеждане, като към момента производството по него било спряно до приключване на производството по иска по чл. 135 от ЗЗД. Не било спорно, а това било и надлежно установено по делото, че двата договора (дарението и продажбата) се отнасяли за имота, който бил отнет в полза на Държавата в рамките на производството по ЗСГ. От подадените от страните въззивни жалби срещу първоинстанционното решение следвало, че Държавата поддържала, в контекста на правилото по чл. 133 от ЗЗД; в качеството си на кредитор на Р. Д. Д.-съгласно решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година, че двете разпоредителни сделки увреждали имуществения й интерес на Държавата. С оглед това се искало двата договора да бъдат обявени за недействителни на основание чл. 135 от ЗЗД. От своя страна А. Г. Д. и Д. Р. Д. твърдели, че Държавата нямала качеството „кредитор“ по смисъла на чл. 135 от ЗЗД; че атакуваните договори, а по-конкретно този за дарението, не били „увреждащи“, по смисъла на чл. 135 от ЗЗД и, че „знанието“ за наличие на увреждане по смисъла на чл. 135 от ЗЗД не било установено надлежно в процеса. Според състава на Софийския апелативен съд първото възражение на А. Г. Д. и Д. Р. Д.-касаещо качеството „кредитор“ (независимо дали щяло да бъде съотнесено към допустимостта на иска или към неговата основателност-с оглед заявените от тях възражения във въззивното производство) не можело да бъде споделено-предвид: принципните постановки по ТР № 2/26.03.2021 година, постановено по тълк. д. № 2/2019 година на ОСГТК на ВКС, а също така и с конкретните съображения в определение № 35/06.02.2017 година, постановено по ч. гр. д. № 5278/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. определение № 284/23.02.2023 година, постановено по ч. гр. д. № 4716/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. като последните два акта били пряко свързани с висящото производство. Посочените съдебни актове съдържали принципни, конкретни и подробни съображения именно в спорната насока коментирана от А. Г. Д. и Д. Р. Д.. Посочената съдебна практика постановявала изрично, че в производството по чл. 135 от ЗЗД не подлежало на установяване (изследване) обстоятелството дали ищецът имал качеството „кредитор“, т. е. не подлежало на изследване, установяване и съобразяване съществуването на самото вземане-освен, ако същото не било отречено с влязъл в сила съдебен акт; а такъв към момента не бил постановен, доколкото производството по ЗСГ било все още висящо. В същата връзка: фактът, че влязлото в сила решение по ЗСГ било отменено и производството било върнато за ново разглеждане се явявал ирелевантен, тъй като производството по чл. 135 от ЗЗД се явявало преюдициално на делото по ЗСГ. Второто възражение, отнасящо се до наличието на „увреждане“ не може да бъде споделено.От една страна отмяната на постановеното по чл. 42 от ЗСГ решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година била ирелевантна за спора. От друга страна: обстоятелството дали длъжникът разполага разполагал с друго имущество, годно да удовлетвори имуществения интерес на Държавата, също било ирелевантно–както в случая, така и в други подобни хипотези. Това следвало от принципната постановка на чл. 133 от ЗЗД, конкретната разпоредба на чл. 443 от ГПК и от това, че с производството по чл. 135 от ЗЗД се целяло да се обезпечи изпълнение на следващото-ново решение по ЗСГ (отм.), производството по което било насочено към конкретен обект на собственост-процесният недвижим имот. Третото възражение относно „знанието“ на приобретателя за увреждането също не можело да бъде споделено. Дарителят Р. Д. Д. бил участвал като страна в производството по ЗСГ; самият договор за дарение бил безвъзмезден, а освен това бил сключен между роднини-дарители и дете. Тези обстоятелства били единствено релевантни в хипотезата на чл. 135 от ЗЗД-относно първият атакуван договор, като обосновавали уважаването на иска. В тази насока били изложени съображения и от първоинстанционния съдия, към които въззивният съд препращал при условията на чл. 272 от ГПК. По отношение на въззивната жалба на Държавата съставът на Софийския апелативен съд намирал, че по делото не било спорно, а и това било надлежно установено, че исковата молба въз основа на която било започнало производството по ЗСГ не била вписана, а постановеното в това производство съдебно решение било вписано на 03.062013 година–след сключване на оспорваното дарение. В тази хипотеза съдебният акт не можел, предвид конкретните и изрични правила на Раздел ХІ-ти от ЗС, а именно: чл. 115 от ЗС, във връзка с чл. 114 от ЗС, във връзка с чл. 113 от ЗС, във връзка с чл. 112 от ЗС и предвид постановките по ТР № 2/26.03.2021 година, постановено по тълк. д. № 2/2019 година на ОСГТК на ВКС, да рефлектира негативно в правната сфера на приобретателката по втората сделка В. А. С., която се явявала частен правоприемник на предходния собственик, ако същата била „добросъвестна“, съгласно изискванията на чл. 135 от ЗЗД. В случая В. А. С., която се явявала „трето лице“ по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, била придобила процесния имот „възмездно“ и преди вписване на исковата молба /въз основа на която било образувано производството по посочения текст от закона. Това придобиване следвало да се окачестви като „добросъвестно“, по смисъла на чл. 135 от ЗЗД, а и предвид принципната постановка на чл. 70 от ЗС, доколкото от една страна приобретателката не била сред изброените лица, за които била приложима презумпцията по чл. 135 от ЗЗД, а от друга страна/ липсвали конкретни и надлежни доказателства, които да установявали категорично и еднозначно, че тя знаела, че атакуваната продажба се явявала „увреждаща“ по смисъла на чл. 135 от ЗЗД по отношение на Държавата. Действително постановеното в производството по ЗСГ решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година било вписано преди сключване на оспорваната продажба, но вписването било извършено само по партидата на първия собственик на имота Р. Д. Д., но не и по партидата на следващия приобретател на актива Димитър Р. Д. от когото В. А. С. била придобила правото на собственост. Затова приобретателката не можело да констатира наличие на „ограничително“ вписване, дори и при предварителна и надлежна проверка по партидата конкретно на своя праводател, каквото вписване само щяло да се яви релевантно в случая, като изисканата пред въззивния съд нотариална преписка по втория договор, съдържала именно такава справка. Така В. А. С. била проявила активност в посочената насока, проверила била дали са вписани ограничителни тежести върху имота по партидата на праводателя й, като такива не били отбелязани. Действително продажбата била сключена на цена под данъчната оценка на имота. Този факт обаче, преценен сам по себе си, в отсъствие на други доказателства досежно релевантно за спора обстоятелство; тежестта в тази насока била за ищеца–съобразно правилото на чл. 154 от ГПК, не можел да обоснове директен, категоричен и еднозначен/ извод, че В. А. С. била „недобросъвестен“ купувач по смисъла на чл. 135 от ЗЗД. В тази насока били изложени съображения и от първоинстанционния съд, към които въззивният съд препращал по реда на чл. 272 от ГПК. В посочените мотиви първоинстанционният съд е посочил, че основателността на иска по чл. 135 от ЗЗД по отношение на продажбата предполага и доказване знание, съответно намерение за увреждане на кредитора и от В. А. С. като приобретател по втория договор с процесния имот-продажбата. Знанието се установявало с всички допустими доказателствени средства, като при липса на преки доказателства, доказването можело да бъде изведено и въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено да водели до несъмнен извод за наличието му. Съдът намирал, че знанието на В. А. С. за увреждане на Държавата, единствено от факта, с който тя го обосновавала, че продажната цена от 9500.00 лева, при данъчна оценка 43 945.00 лева била занижена с 4,6 пъти, не бил достатъчен знанието да се счете за доказано. По-скоро той бил в подкрепа за наличие на знание за увреждане на Държавата у самия продавач по договора, който бил син на длъжниците й, но не и за знание за такова увреждане у купувача. Обстоятелството, че продажбата била осъществена след вписване на решението по отнемането, което към онзи момент не е било отменено от ВКС, също не било основание за противоположен извод. Решението било вписано, но по партидата на Р. Д. Д. и то към момент, в който имота вече бил дарен на сина му, което означавало, че и при евентуална положена грижа от страна на В. А. С. за наличие на противопоставими й права върху имота, предвид съществуващата система на публичност на актовете с прехвърлително действие с недвижими имоти, то тя пак не би узнала за правата на държавата. Това било поради факта, че вписването у нас се извършвало по персоналните партиди на участниците в сделката, а не по имотни партиди. Освен това за гражданите не съществувало и задължение да следят за съдържанието на книгите за вписване, нито в закона било установена презумпция, че те били запознати със съдържанието на всички вписани актове. Още повече, че самото вписване (на придобивни основания) било от значение единствено при конкуренция на права между лица, които били придобили един и същ имот от едно лице, предвид постановеното изрично от чл. 113 и следващите от ЗС оповестително-защитно действие на вписването като обективен критерий за разрешаването на съответната конкуренция на права, при който обективен характер, нямало никакво значение субективното знание или незнание на дадено лице за наличието или не на вписания акт. Всеки се съобразявал с последиците от провъзгласеното в закона действие на вписването. В случая В. А. С. била придобила имота от съконтрагента на длъжниците на Държавата. Тъй като С. била закупила имота от Д. Р. Д. преди вписване на исковата молба по производството за обявяване недействителността на договорите и без да знаела, че със закупуването му уврежда държавата като кредитор на праводателите на Д. Р. Д., т. е. на родителите му, тя била станала собственик на оригинерно основание по чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД. Касаело се до една от изрично предвидените в гражданските закони хипотези на фингирано правоприемство, при което придобиването било оригинерно т. е. не зависело от това дали прехвърлителят бил собственик, което обаче следвало изрично да било уредено от закона, каквато била хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. 3 от ЗЗД. Според състава на Софийския апелативен съд всичко това обосновавало извод, че предпоставките по чл. 135 от ЗЗД били удостоверени само по отношение на първия атакувана договор (дарението), но не и спрямо втория договор (продажбата)/. В такава хипотеза, при която искът не можел да бъде уважен спрямо последния договор и предвид изричната постановка по т. 3 от ТР № 2/26.03.2021 година, постановено по тълк. д. № 2/2019 година на ОСГТК на ВКС (отнасяща се до такъв случай) и двата иска следвало да бъдат отхвърлени. С оглед на това първоинстанционното решение следвало да бъде потвърдено в частта, която касаела втория договор/ и отменено частта, която касаела първия. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Държавата е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси: (1.) Длъжен ли е въззивният съд за направи собствени фактически и правни изводи по делото като обсъди всички допустими и относими доказателства, твърдения, възражения и доводи на страните в тяхната съвкупност?; (2.) Следва ли въззивният съд да отхвърли исковата претенция по реда на чл. 135 от ЗЗД единствено поради липса на преки доказателства от ищеца относно знанието, респективно намерението за увреждане от страна на длъжника, при наличието на събрани доказателства и установени с тях обстоятелства, които макар и косвено се намират във взаимна връзка и логически при проследяването им може да се изведе единен и безпротиворечив извод за наличие на знание за увреждане от страна на длъжника?; (3.) Добросъвестен ли е купувач, който не е положил дължимата грижа да узнае противопоставимите му права, предвид съществуващата система на публичност на вписаните актове, относно недвижимите имоти, съответно нужно ли е доказване на знанието на В. С. за наличието на вписано в полза на Държавата на решение за отнемане на процесния имот предвид публичността на вписването?; (4.) Вписването в имотния регистър по действащото законодателство съставлява ли доказателство за знание, респективно недобросъвестност в хипотезата на чл. 135 от ЗЗД?; (5.) В случаите когато предаването на уговорената в договора за покупко-продажба на недвижим имот сума не е било извършено в канцеларията на нотариуса и не са ангажирани доказателства за извършено след сключването на договора плащане, следва ли да се постави под съмнение възмездния характер на съответния договор за покупко-продажба и оттам да се изведе липса на необходимост от доказването на знание и намерение за увреждане у ответниците в хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД?; (6.) Продажбата на имот много под данъчната му оценка представлява ли доказателство за недобросъвестност на страните по сделката и доказва ли наличието на знание и намерение за увреждане у ответниците в хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД?; (7.) Намират ли приложение разпоредбите на чл. 112 от ЗС, във връзка с чл. 114 и чл. 115 от ЗС, когато се касае до актове за придобиване, единият от които е придобиването на имот от Държавата по реда на ЗСГ (отм.) и (8.) Какво е съотношението на оповестително-защитното действие на вписването, когато се отнася до недвижим имот, спрямо обективните и субективните предели на силата на присъдено нещо и намират ли приложение в случая разпоредбите на чл. 112 от ЗС, във връзка с чл. 113 и чл. 114 от ЗС, предвид обективните и субективните предели на силата на присъдено нещо на решението за отнемане, която се разпростира и върху правоприемниците на страните по делото по силата на чл. 298, ал. 2 от ГПК, както и в случая нужно ли е доказване на знанието на ответника В. С. за наличието на вписано в полза на ищеца Държавата решение за отнемане на процесния имот, предвид обективните и субективните предели на силата на присъдено нещо на решението за отнемане? За да обоснове наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК във връзка с поставените въпроси Държавата се позовава на решение № 424/24.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1872/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 153/03.02.2017 година, постановено по гр. д. № 3372/2015 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 75/27.06.2016 година, постановено по гр. д. № 4978/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о., решение № 68/20.02.20112 година, постановено по гр. д. № 719/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 1029/07.01.2009 година, постановено по гр. д. № 2588/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. Формулираните от Държавата в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК седми и осми въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване. Същите не се включват в предмета на иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение съдът не е изключил приложението на разпоредбите на чл. 112 от ЗС, във връзка с чл. 114 и чл. 115 от ЗС в случаите когато се касае до актове за придобиване на имот от Държавата по реда на ЗСГ (отм.). Отчетено е обстоятелството, че в този случай правото на собственост се придобива от момента на влизането в сила на съдебното решение за отнемането на вещта, предмет на иска, като противопоставимостта на това придобиване по отношение на третите лица е поставена в зависимост от вписването на исковата молба или влязлото в сила решение. В първия случай решението се счита противопоставимо по отношение на трети лица от момента на вписването на исковата молба, но само в случай, че влязлото в сила решение бъде отбелязано в шестмесечен срок от влизането си в сила (чл. 115, ал. 2 от ЗС). Ако това не бъде направено вписването на исковата молба губи действието и решението ще стане противопоставимо на трети лица от момента на вписването си. В случая исковата молба въз основа, на която е образувано производството по чл. 42 от ЗСГ (отм.) не е вписана, като е вписано постановеното въз основа на нея съдебно решение. Това е станало след като Р. Д. Д. и А. Г. Д. са прехвърлили правото на собственост върху имота, предмет на производството по ЗСГ, на Д. Р. Д.. Исковата молба по чл. 42 от ЗСГ (отм.) подлежи на вписване по силата на чл. 114, ал. 1, б. „в“, във връзка с чл. 112, б. „з“ от ЗС като придобитите от трети лица вещни права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца, но тези преди това могат. Поради това, следвайки правилата относно вписванията, постановеното в производството по ЗСГ (отм.) решение е непротивопоставимо на приобретателя. Както е посочено в решение № 50 028/27.11.2023 година, постановено по гр. д. № 2533/2022 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. при уважен иск на държавата за отнемане на незаконно придобит недвижим имот с влязло в сила решение, същата не може да се легитимира като собственик, ако исковата молба не е била вписана и имотът е прехвърлен от ответника по иска преди вписване на съдебното решение. В този случай, по силата на установените в обществен интерес правила за вписванията, придобитите от държавата права не могат да се противопоставят на третото лице, което е придобило и вписало правата си преди вписване на решението, като при отчитане на поредността на вписванията добросъвестността на придобилото имота лице е без значение. След като това решение не може да бъде противопоставено на посочения приобретател, то не може да бъде противопоставено и на последващ приобретател, който е придобил имота от първия такъв. Вписването на исковата молба е от значение и в случаите по чл. 226, ал. 3 от ГПК, като третото лице, придобило правото на собственост върху спорния имот в течение на производството ще се счита обвързано от силата на присъдено нещо на постановеното решение само ако молбата е била вписана преди момента на придобиването. Това правило не е приложимо нито по отношение на Д. Р. Д., който е придоби правото на собственост върху имота въз основа на договора за дарение от 20.02.2013 година, нито по отношение на В. А. С., която е придобила правото на собственост въз основа на договора за продажба от 06.02.2015 година. Двата договора са сключени след като постановеното в производството по чл. 42 от ЗСГ (отм.) решение е влязло в сила на 14.11.2012 година, като първият от тях е сключен преди вписването на същото на 03.06.2013 година. Затова приобретателите не могат да се считат за обвързани от влязлото в сила решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година, по реда на чл. 226, ал. 3 от ГПК, а само по реда на чл. 298, ал. 2 от ГПК. Тази обвързаност обаче ще е от значение, съответно горепосочените два въпроса ще обусловят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване, само ако Държавата основаване правата си срещу ответниците, на придобити от нея въз основа на решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година права. На първо място обаче позоваването на такива права и на това, че придобитите от трети лица права върху имота не могат да им бъдат противопоставени, предполага иск с друго правно основание, а не такъв по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. На второ място твърдяната от Държавата противопоставимост не може да бъде разглеждана при положение, че с решение № 99/02.06.2016 година, постановено по гр. д. № 554/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. по реда на чл. 304 от ГПК е било отменено решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година, с оглед на което породените от него правни последици, включително и вписването на същото, са отпаднали като с оглед на конститутивния характер на иска по чл. 42 от ЗСГ (отм.) могат да бъдат породени отново само ако така предявения иск бъде уважен при новото разглеждане на производството, като настъпването на последиците ще е от момента на влизането в сила на новото решение, а не от друг предходен момент. Затова към настоящия момент Държавата не разполага с влязло в сила решение по чл. 42 от ЗСГ (отм.), с което да се легитимира като собственик на спорния имот, което да бъде противопоставено на Д. Р. Д. и В. А. С. и да налага обсъждането на въпроса за противопоставимостта на придобитите от тях права на правата на Държавата. Това, че е възможно правата на Държавата да бъдат придобити в бъдеще налага те да бъдат защитени, от извършени от ответника разпореждания с имота, предмет на иска по чл. 42 от ЗСГ (отм.) било с искове за нищожност на разпорежданията или за относителната недействителност на същите по чл. 135 от ЗЗД. В последния случай при възмездно придобиване на имота ищецът ще следва да установи наличието на знание за увреждане и у приобретателя, при условията на главно и пълно доказване, като наличието на извършени вписвания на искови молби и отменени решения, може да послужи като косвено доказателство за установяването на това знание. Също така ищецът би могъл да доказва, че възмездното прехвърляне всъщност е симулативно такова и има безвъзмезден характер, като в този случай няма да доказва наличието на знание за увреждането у приобретателя. Невъзможно е обаче ищецът да се позовава на обвързващата сила на присъдено нещо по отменено решение и от нея да извлича, че приобретателят е знаел за увреждането. Първият от така поставените от Държавата в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновава допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационен контрол. При постановяване на същото съдебният състав е изложил собствени фактически изводи като е проследил развитието на инициираното от Държавата производство по чл. 42 от ЗСГ (отм.), от момента на образуването му до момента на постановяване и слизане в сила на решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година, а също така и от момента на отмяната му по реда на чл. 304 от ГПК до настоящия момент. Също така са проследени и извършените от ответниците по делото разпореждания с имота, предмет на иска по ЗСК (отм.) и е преценявано как те се съотнасят към исковото производство и извършените въз основа на последното вписвания, като с оглед на това са преценени от правна страна наведените от страните доводи за уважаването, съответно за отхвърлянето на иска по чл. 135 от ЗЗД. Въззивният съд се е възползвал от възможността да мотивира част от решението си, чрез препращането към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл. 272 от ГПК, като при това обаче е съобразил обстоятелството, че тази възможност не го освобождава от задължението да изложи собствени мотиви към решението си, в които да отговори на всички поставени от страните във въззивното производство въпроси. При посоченото обсъждане на доказателствата, твърденията, доводите и възраженията на страните въззивният съд е стигнал до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. Този извод не е направен, тъй като липсвали преки доказателства за знанието, съответно намерението за увреждане, както твърди Държавата във втория от поставените в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси. Съдът изрично е посочил, че тези обстоятелства подлежат на главно и пълно доказване от страна на ищеца, като същото може да бъде осъществено както с преки, така и с косвени доказателства. Във връзка с това е извършена преценка на всички събрани по делото доказателства и на установените въз основа на тях факти и наличните между тях връзки, като е достигнато до извода, че последната приобретателка В. А. С. не е знаела за увреждането. Поради това посочения въпрос не може да обоснове допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол. При това така както е поставен въпросът предполага, че съдът е приел, че по делото са посочените обстоятелства са установени от събраните по делото косвени доказателства, от които може да бъде извлечен безпротиворечив извод за наличието на знание за увреждане, но въпреки това е отхвърлил иска само поради липсата на преки доказателства за това. В решението на въззивния съд такъв извод липсва, а посоченото в този смисъл във въпроса може да бъде третирано като оплакване във връзка с неправилна преценка на доказателствата от въззивния съд, което обаче не може да бъде преценявано в производството по селекция на касационните жалби. Исканото касационно обжалване не може да бъде допуснато и по петия от поставените от Държавата в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси, доколкото липсата на доказателство за плащане на цената по договор за продажба не е достатъчно да постави под съмнение възмездния характер на договора. Липсата на такива доказателства не води непременно до извода, че цената не е платена. Представянето на доказателства за плащането на цената е необходимо в случаите, когато между страните по договора има спор за изпълнението на това задължение или когато се оспорва възмездния характер на договора било от страна по него или от трето лице. В последния случай обаче непредставянето на доказателства за това, само по себе си не предпоставка да бъде прието, че прехвърлянето има безвъзмезден характер. Последното може да бъде прието за установено само ако се установи, след преценката на всички събрани по делото доказателства, че страните по договора са имали намерението договора за продажба да бъде сключен като привиден-при условията на относителна симулация, като прикриващ договор за дарение. При извършването на тази преценка липсата на доказателства за плащането на цената може да послужи като косено доказателство за направения извод Това важи и в производството по иска по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД когато кредиторът цели да установи, че договорът за продажба прикрива дарение и по този начин да се освободи от задължението си да доказва знанието за увреждане и у приобретателя-чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. В конкретния случай обаче по делото не са събрани други доказателства, от които да бъде направен категоричен извод за това, че сключения между Д. Р. Д. и В. А. С. договор за продажба е сключен при условията на относителна симулация и прикрива договор за дарение. Както непредставянето на доказателства за плащането на продажната цена, така и договарянето на такава на значително по-ниска от пазарната му цена, включително и под данъчната му оценка (решение № 452/25.06.2010 година, постановено по гр. д. № 4277/2008 година по описа на ВКС, ГК, І г. о.) само по себе си непредставлява доказателство за недобросъвестност на страните по договора и не доказва наличието на знание и намерение за увреждане у ответниците в хипотезата на чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. Затова искът по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД може да бъде отхвърлен при наличието на такава уговорка между страните-решение № 60/20.04.2017 година, постановено по гр. д. № 3094/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., доколкото същата може да се дължи на различни причини-решение № 22/04.11.2021 година, постановено по гр. д. № 1743/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Както е прието в решение № 24/08.02.2916 година, постановено по гр. д. № 2419/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави. С оглед на посоченото в цитираното решение на ВКС съдът преценява интереса на страните по сделката, а оттам и мотивите за сключването й, в случаите когато е налице известна обективна еквивалентност на престациите или пък когато се сделката е сключена при условията на чл. 33 от ЗЗД. В такива случаи интересът на страните се преценява, за да може да се прецени дали сделката е нищожна, дали не страда от друг порок или е породила желаното от страните действие. В останалите случаи когато съотношението на престациите е такова, че едната от тях е незначителна или почти нулева обаче сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави, като изключение от това е случая когато сделката е симулативна като прикриваща дарение. Поради това уговорката за заплащане на занижена цена винаги следва да се преценява с оглед на останалите доказателства по делото, като може да бъде индиция за евентуално намерение за увреждане на кредитора на продавача. Във връзка с това в цитираното по-горе решение № 22/04.11.2021 година, постановено по гр. д. № 1743/2020 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че дори и да не е платена цената по договора, това може да е единствено индиция за симулативност на клаузата за продажба, но не я доказва. Може обаче да сочи и на неизпълнение на задълженията на приобретателя. Ако пък се установи относителна симулация, това от своя страна също не значи, че непременно прикритата сделка е дарение. Както е посочено в решение № 61/01.03.2016 година, постановено по гр. д. № 4278/2015 година на ВКС, ГК, ІV г. о. всяко едно от допустимите по ГПК доказателствени средства (писмени, веществени, свидетелски показания, признания на страните и заключения на вещите лица) може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства като по-значими или категорични в сравнени с други. Затова ищецът трябва да посочи обстоятелствата, които според него са относими към установяването в производството по чл. 135 от ЗЗД на материалноправната предпоставка „знание за увреждането“ у ответника-приобретател. Само ако съдът допусне тези, обосновано поискани от ищеца съгласно чл. 156 от ГПК, доказателствени средства и ги събере, а след това, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК ги обсъди в решението си в тяхната съвкупност помежду им и наред с всички останали установени по делото относими обстоятелства, които също може да са косвени доказателства, само тогава съдът би могъл да извърши посочената по-горе преценка и да направи обоснован извод, дали материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД е доказана или не в съответния конкретен случай, разглеждан от него. В конкретния случай въззивният съд е процедирал съгласно така установената практика, поради което и шестият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Държавата не обосновава допускането на исканото касационно обжалване. Такова не се обосновава и от третия и четвъртия от поставените в същото изложение въпроси. Посочените в тях обстоятелства също както и уговорката за занижената цена могат да бъдат преценявани като косвени доказателства за наличието на знание за увреждане у приобретателя по договора за продажба. Само по себе си вписването в имотния регистър не представлява доказателство за знание, съответно недобросъвестност в хипотезата на чл. 135 от ЗЗД (четвърти въпрос). В този случай ищецът е този който следва да установи, че вследствие на вписванията в имотния регистър приобретателят е могъл да узнае за правата на кредитора по отношение на праводателя му. Преценявайки това въззивният съд е приел, че вписването на решение № 143/07.03.2011 година на Окръжен съд Благоевград, постановено по гр. д. № 1370/2000 година е извършено по партидата на Р. Д. Д. в момент, в който той вече не е бил собственик на имота, а такъв е бил праводателят на В. А. С., а именно Д. Р. Д.. Вписването обаче не е извършено по партидата на последния, поради което С. не е могла да узнае за претендираните от ищеца права върху имота. Във връзка с това е прието, че тя е била добросъвестна доколкото е извършила проверка за противопоставими права на трети лица по партидата на праводателя си, доколкото в закона не е установено задължението да изследва евентуално противопоставими права на трети лица по отношение на праводателя на праводателя й, нито пък е установен точно определен период от време, за който да бъде извършвана такава проверка. Обхватът на извършваната от приобретателя проверка за права на трети лица се определя с оглед особеностите на всеки отделен случай. Затова въпросът дали приобретателят е бил добросъвестен с оглед публичността на вписването (трети въпрос) също подлежи на преценка с оглед на всички доказателства по делото, включително и тези за вписването в имотния регистър, като въззивният съд не се е отклонил от горепосочената практика в тази насока. Макар да е посочил, като допълнително основание за допускане на касационното обжалване чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът не е изложил съображения, от които да може да бъде направен извод, че допускането на касационно обжалване по така поставените въпроси ще бъде от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. С оглед на това не може да се направи извод за това дали са налице предвидените в посочената разпоредба предпоставки за допускане на касационното обжалване. Посочването в кои случаи, съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, тези предпоставки са налице не представлява достатъчна обосновка в тази насока и е основание за недопускане на исканото касационно обжалване. Освен това както се посочи по-горе по така поставените в изложението на Държавата по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси е налице формирана съдебна практика на ВКС, което е пречка за допускането на касационното обжалване по същите въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото липсват твърдения, че тази практика е неправилна и трябва да бъде изоставена или пък трябва да бъде осъвременена с оглед промяна на обществено икономическите или обществено социалните условия. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от касатора твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 10 011/11.04.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, седми състав, постановено по гр. д. № 1293/2020 година, по подадената срещу него от Държавата, касационна жалба с вх. № 13 690/21.05.2024 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение