Определение № 1459 от 27.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2597/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Д. срещу решение №132/10.07.2025г. по гр.д.№189/25 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №1585/30.12.2024г. по гр.д.№2722/23г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което са отхвърлени предявените от него срещу П. А. У. осъдителни искове за заплащане на сумите 3500 евро – неплатена част от вноска от 6500 евро и 34 868,34 евро – сбор от 54 неплатени месечни вноски за периода 25.04.2018г. – 26.10-.2022г. по предварителен договор за продажба на право на строеж и договор за строителство от 30.06.2009г., изменен с анекс от 30.11.2010г., сключени между П. У. и „ДИД И. Д.“ЕООД, които вземания са прехвърлени на М. Д. с договор за цесия от 14.01.2022г., ведно със законната лихва, както и лихва за забава в размер на 9726 евро за периода 25.04.2018г. – 27.10.2022г. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради допуснати от съда процесуални нарушения. Поддържа се, че съдът е постановил решението си при наличие на основание за отвод, тъй като в същия състав е постановил решението, с което е отменено постановеното от окръжния съд неприсъствено решение по делото, произнасяйки се по доказателствата, приети в производството. С това се обосновава нарушение на чл.22 ГПК, обезпечаващ правото на разглеждане на делото от независим и безпристрастен съд. Навежда се оплакване,че въззивният съд не е обсъдил изложените във въззивната жалба доводи, че към момента на подаване на исковата молба от страна на ответниката-купувач е изплатена сума, която е по-малко от половината от продажната цена; че въпреки предвиденото поетапно въвеждане в експлоатация на сградата, продаденият на ответницата самостоятелен обект реално е въведен в експлоатация, тъй като сградата се намира в състояние,позволяващо използването й по предназначение. Твърди се,че съдът не е изпълнил задължението си да тълкува договорките между продавача и купувача, като не е обсъдил представената нотариална покана, с която ответницата е бела поканена да започне погасяване на дължимите суми и да сключи с продавача окончателен договор, и удостоверения от нотариуса отказ на последната; че продавачът-строител, макар и със забава е изпълнявал поетите от него с предварителния договор задължения; че ответницата е въведена във владение на имота,в който живее и понастоящем. По тези съображения касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до проверка по същество и отменено с присъждане на разноски за производството пред ВКС. В представеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът обосновава приложимост на общото основание за допускане до касация по чл.280 ал.1 ГПК с разрешени, според него, от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС въпроси: 1. Допустимо ли е съдия или съдебен състав, участвал като последна инстанция в производство по чл.240 ГПК да участва при неговото разрешаване при разглеждане на делото от същата инстанция и съставлява ли това съществено нарушение на съдопроизводствените правила? Порочно ли е въззивното решение, в чието постановяване е участвал съдия или както е в настоящия случай целия съдебен състав, по отношение на когото е налице основание за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК? Участието на съдия в предходно дело, по което е взето становище по същите доказателства, представени и по нестоящото висящо дело, и/или е налице произнасяне по въпрос, релевантен за изхода на висящото дело, основание ли е за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК? (противоречие с решения по гр.д.№4508/14г. на І г.о. на ВКС, по гр.д.№2069/18г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№3559/21г. на І г.о. и практика на СЕС); 2.Следва ли въззивният съд да формира изводите си за фактите след обсъждане на всички доказателства в тяхната цялост и в частност как следва да се извършва преценка, следва ли да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а други отхвърля? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им,както и всички събрани по делото доказателства? (по тази група въпроси – противоречие с решение по гр.д.№6369/14г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№1318/10г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№761/10г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№421/09г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д./1159/15г. на ІV г.о. на ВКС, по гр.д.№6832/14г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№4265/14г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№1975/10г. на ІV г.о. на ВКС, т.д.№805/11г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1106/10г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№34/13г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1050/15г. на І т.о. на ВКС, гр.д.№6396/14г. на І г.о. на ВКС и др.); 3.Следва ли да се нарушава договорната свобода на страните при тълкуване на волята им? Какво е приложението на чл.20 ЗЗД и кои са критериите,въз основа на които съдът изяснява точния смисъл на договорните клаузи? (противоречие с решенията по т.д.№558/12г. на ІІ т.о. на ВКС,гр.д.№1421/10г. на І г.о. на ВКС, гр.д.№634/10г. на ІV г.о. на ВКС, т.д.№621/12г. на І т.о. на ВКС, т.д.№595/12г. на ІІ т.о. на ВКС, гр.д.№222/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№856/09г. на ІV г.о. на ВКС,гр.д. №420/09г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№6126/13г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№6886/13г. на ІІІ г.о. на ВКС, гр.д.№167314г. на ІV г.о. на ВКС и т.д.№218/12г. на ІІ т.о. на ВКС). Ответницата П. А. У. се е противопоставила на искането за допускане на обжалваното решение до контрол по същество с доводи за липса на предпоставки за достъп до касация. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от касатора искове съставът на Пловдивски апелативен съд е приел за безспорно,че на 30.06.2009 г. е сключен предварителен договор за продажба на право на строеж и договор за строителство между „ДИД И. Д.“ ЕООД и ответницата У., с който първият се е задължил да прехвърли на втората правото на строеж и да извърши строителството на апартамент в жилищна сграда /в груб вид и с всички довършителни СМР, подробно описани в договора, до приемането на сградата и въвеждането й в експлоатация/, ведно с паркомясто, разположено в северната част на сутеренния етаж, предвиден за подземен паркинг; от своя страна ответницата се задължила да заплати определената в договора цена на части, както следва: 7 050 евро – при подписване на предварителния договор; 16 550 евро – при сключване на окончателен договор; 6 500 евро – при подписване на Акт обр. 16; 40 680 евро на 63 равни месечни вноски по 645,71 евро всяка; продавачът се е задължил да построи сградата като масивна- монолитна, с тухлени стени и стоманобетон при гарантирано качество на вложените материали по БДС и съобразно архитектурния проект, така че да отговаря на всички изисквания да снабдяване с разрешение за ползване на РДНСК, като извърши включително довършителни работи и по общите части на сградата – заградено и бетонирано дворно място; монтаж на асансьор; завършена покривна конструкция; термоизолирани фасади; завършени инсталации; централно ел.табло с електромери и часовник; стълбищна клетка- напълно завършена. Съдът е приел за установено от представения с отговора на исковата молба нотариален акт, че на 05.08.2009г. дружеството е продало на ответницата индивидуализирания в предварителния договор апартамент /изграден на груб строеж/ за сумата 34 000 лв. с ДДС, която сума продавачът заявил, че е получил напълно от купувача преди подписване на настоящия договор; че на 30.11.2010 г., между страните по предварителния договор е сключен анекс, с който са се договорили, че У. ще заплати 3 000 евро от дължимата вноска от 6 500 евро в деня на сключване на анекса, останалите 3 500 евро - при подписване на Акт обр. 16, а месечните вноски за остатъка от 40 680 евро ще бъдат дължими от месеца, следващ въвеждането на сградата в експлоатация; че ответницата е изплатила общо 26 600 евро (7050+16550+3000 евро), което не се оспорва от ищеца. Плащането на втората част от вноската от 6500 евро /сумата 3500 евро/ съдът е намерил за доказано от представената /оспорена неуспешно от ищеца с твърдения за неистинност на подписа на управителя на дружеството/ разписка и от заключението на почерковата експертиза, като е приел,че това вземане е било погасено чрез плащане още преди цесията. Поради това е намерил в тази й част претенцията на цесионера за неоснователна. Тъй като ответницата не е навела твърдения да е заплащала други суми по договора, съдът е определил като спорен въпроса дали е налице неизпълнено и изискуемо нейно парично задължение по предварителния договор за плащане на сумата от общо 34 868.34 евро, представляваща сбор на първите 54 от общо 63 неплатени месечни вноски по 645.71 евро, предпоставен от отговор на въпроса дали се е осъществило условието, обуславящо настъпване на изискуемостта на това вземане. Съобразил е в тази връзка, че в анекса от 30.11.2010г. страните изрично са уговорили, че 63- те равни месечни вноски от по 645,71 евро стават дължими от месеца, следващ въвеждането на сградата в експлоатация; че на 28.09.2017 г.е било издадено от Район Южен – Пловдив Удостоверение № 90/2017 г. за въвеждане в експлоатация само на първия етап строителството на жилищната сграда, обхващащ 8 бр. апартаменти и 4 бр. тавански складове /като със заповед от 22.08.2017г. за допълване на разрешението за строеж и подписан от участниците в строителството протокол за етапност са определени три етапа на въвеждане на обекта в експлоатация - 1-ви етап: апартаменти-8бр. и 4бр. тавански складови помещения; 2- ри етап: офиси – 3 бр., кафе-аперитив и подземен гараж; 3-ти етап: асансьорна уредба с четири спирки/. При липсата на спор между страните и с позоваване на заключението на вещото лице от техническата експертиза съдът е приел за установено,че вторият и третият от етапите не са довършени и въведени в експлоатация /включително подземният гараж, в който се намира паркомястото, част от обектите на покупко-продажбата/. Въз основа на това съдът е направил извод, че не е осъществено въвеждане в експлоатация на цялата сграда, каквато е била уговорката в анекса към предварителния договор и, независимо че първият етап обхваща и апартамента на ответницата, не е изпълнено условието, предвидено в анекса за настъпване изискуемостта на месечните вноски по чл.16 ал.2 т.4 от договора /63 равни месечни вноски по 645,71 евро/. В допълнение е посочил,че изискуемостта на тези суми е обвързана и с издаването на акт обр.16 за сградата, което е видно и от текста на предварителния договор и какъвто няма данни да е съставен. Тъй като до приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, не са ангажирани данни да е настъпила изискуемост на задължението на ответницата по чл.16 ал.2 т.4 от предварителния договор за продажба на право на строеж и договор за строителство от 30.06.2009 г. и анекса към него от 30.11.2010 г. за плащане на сумата 34 868,34 евро като сбор от първите 54 от общо 63 месечни вноски по 645,71 евро, съдът е направил извод, че предявеният от ищеца, в качеството му на цесионер, придобил това вземане със сключения с дружеството на 14.01.2022 г. договор за цесия, иск е неоснователен и в тази му част. Поради това е потвърдил постановеното в този смисъл първоинстанционно решение. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Първата група въпроси от изложението са обуславящи, доколкото, видно от данните по делото, обжалваното решение е постановено от съдебен състав на Пловдивски апелативен съд, който е постановил и решение №156/10.10.2023г. по гр.д.№346/23г. по описа на съда. С последното по реда на чл.240 ГПК е отменено постановеното по възникналия между страните спор неприсъствено решение по гр.д.№2954/22г. по описа на Окръжен съд Пловдив и делото е върнато на друг състав на същия съд за ново разглеждане. Не е обоснована приложимостта с въпроса нито на допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито на тази по т.2 на същия член и алинея. Практиката на ВКС, на която касаторът се позовава в тази връзка, е неотносима към настоящия случай, доколкото визира наличието на основание за отвод по чл.22 ГПК само в хипотеза, когато съдът, сезиран с разрешаването на съответния спор е взел предварително отношение по съществото му, какъвто не е настоящият случай. Не намира опора в данните по делото поддържаното от касатора твърдение,че същият състав е обсъждал доказателствата по делото при постановяването на решението по чл.240 ГПК.В това производство по отмяна е разглеждан единствено въпросът дали и доколко редовно е била призована ответницата, с оглед приложимостта на предпоставките на чл.239 ГПК за постановяване на неприсъствено решение, като мотивите за отмяната му са основани единствено и само на доказателства,свързани с връчването на призовките. Обсъждане на доказателствата и произнасяне по въпросите, касаещи съществото на спора, не се констатират от съдебния акт, постановен по гр.д.№346/23г. на ПАС. Поради това, бездействието на състава да се отведе от разглеждането на материалноправния спор не може да бъде квалифицирано като процесуално нарушение,допуснато в отклонение от сочената /а и служебно известна на настоящия състав/ практика на касационната инстанция. Конкретни решения на СЕС касаторът не представя, нито сочи съответни дела, индивидуализирани със съответен номер на образуване. Втората група въпроси са поставени в контекста на оплакването на касатора,че съдът не е обсъдил довода му,че по договора е платена по-малко от половината от уговорената продажна цена; представената нотариална покана, с която дружеството-продавач е уведомило ответницата за издаденото удостоверение за въвеждането в експлоатация на първия етап от строежа и я е поканило да сключи окончателен договор и да започне изплащането на месечните вноски, както и протокола,съставен от нотариуса,удостоверяващ,че същата не се е явила да сключи окончателен договор. Предвид процесуалноправния им характер, въпросите принципно рефлектират върху крайния изход на спора /тъй като касаят дейността на въззивната инстанция на такава по същество/ и поради това осъществяват общото изискване за достъп до касационен контрол, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с релевантната практика на ВКС. Въпросът за задълженията на въззивния съд при осъществяването на решаващата му дейност е константно и безпротиворечиво разрешаван в практиката на касационната инстанция. С нея се приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, които имат значение за решаването на спора, както и че е преценил съответното релевантно доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. Предвид основния решаващ извод на въззивната инстанция за липса на доказателства да е изпълнено договореното между страните условие за падежиране на месечните вноски по договора, съдът не е бил длъжен да обсъжда и сочените от касатора довод и доказателства, които, с оглед това, дори да са основателни и доказващи твърдените факти, не са от характер да обусловят противоположен на така формирания извод. Обстоятелството,че платената до момента на завеждането на исковата молба цена е по-малко от половината уговорена такава /по което няма спор между страните/ има значението на житейски факт, но не и на правно основание за дерогирането на постигнатите от страните договорки относно настъпване изискуемостта на вземанията на дружеството, спрямо който факт са неотносими и сочените доказателства, останали необсъдени от въззивния съд. Не се обосновава достъп до касационна проверка и с третата група въпроси, първият от които изобщо няма характеристиките на правен, поради това,че не почива на съответен формиран от съда решаващ извод, а по същността си представлява твърдение на страната за допуснато от него незачитане на договорната свобода. Вторият от въпросите също не осъществява общото основание за достъп, тъй като съдът не е намерил волята на страните за неясна, поради което да я е тълкувал според изискването на чл.20 ЗЗД /както смята касаторът/, а се е позовал на конкретните ясно изразени клаузи от предварителния договор и анекса към него – че сумата 3500 евро се дължи след подписване на акт обр.16, а месечните вноски – от месеца,следващ месеца, в който цялата сграда е въведена в експлоатация. Изложеното налага извод за липса на обоснованост на сочените от касатора предпоставки за допускане на касационно обжалване на обжалваното от него въззивно решение, а това е основание да бъде постановен отказ за достъп с настоящото определение. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение