Определение № 2594 от 10.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 636/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от К. Д. К., действащ със съгласието на своята майка Й. К., представляван от адв. С. Н., против Решение № 1498/20.12.2023 г. по в.гр.д. № 1714/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 1145/07.03.2023 г. по гр.д. № 3174/2022 г. на Софийски градски съд в частта, с коЯто на основание чл. 432 КЗ е отхвърлен искът на касатора против ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, [населено място] за заплащане на разликата над 20 000 лв. до 35 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на ПТП, причинено на 06.07.2021 г. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение. Излагат се доводи за наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касация ЗАД „АРМЕЕЦ“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал, че на 06.07.2021 г., около 17.30 часа, в [населено място], е настъпило ПТП с лек автомобил „Тойота Авенсис“ с рег. [рег.номер на МПС], управляван от М. Е. М.. При инцидента водачът се е движил със скорост от 31 км./ч., а пострадалият е предприел маневра „пресичане“ по пешеходна пътека, движейки се между спрели автомобили, със скорост от 6,50 км./ч. Поради непредприемане на маневра „своевременно спиране“ е настъпил удар между лявата странична част на моторното превозно средство и десния крак на пешеходеца. Вследствие на удара, тялото на пешеходеца се е завъртяло обратно на часовниковата стрелка, достигнало е до лявото странично огледало на автомобила, след което е било отхвърлено напред и вляво от превозното средство. Въззивният съд е приел, че с оглед скоростта на движение на лекия автомобил, шофьорът е имал възможност да предотврати произшествието. За процесния автомобил е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, инкорпорирана в застрахователна полица № BG/11/121000614763, валидна от 02.03.2021 г. до 01.03.2022 г. Въззивният съд е възприел заключението на СМЕ, съгласно което касаторът е получил контузия на главата, подкожен кръвоизлив и охлузване на челото в лявата част, счупване на дясната голямопищялна кост в долния край, счупване на дясната малкопищялна кост в средната 1/3, множество размачкани рани на дясното ходило. Отчел е болничния престой от 6 дни, направеното мануално наместване под местна анестезия, проведеното домашно-амбулаторно лечение, раздвижване на крака след сваляне на гипсовата шина, както и продължителността на възстановителния период – около 2,5 – 3 месеца. Приел е заключението на вещото лице относно интензитета на болките и страданията, които първите 7-8 дни са били с голям интензитет, за около 20-30 дни след сваляне на гипсовата шина – с умерен, а след това са намалели постепенно. Съобразил е, че към датата на ПТП ищецът е бил на 12 г. Установил е, че водачът е нарушил разпоредбите на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП и чл.116 от ЗДвП, вменяващи му задължение при приближаване до пешеходна пътека да бъде внимателен и предпазлив към пешеходците, особено към децата. Констатирал е, че не е налице случайно деяние, тъй като пешеходната пътека е място с повишената опасност и изисква особеното внимание от водачите на пътно-превозни средства, както и обстоятелството, че с оглед скоростта на движение, както на шофьора, така и на пешеходеца, шофьорът е могъл да предотврати настъпването на произшествието. Приел е за доказани вината и противоправното поведение на водача на л.а. „Тойота“. Въззивният съд е отхвърлил възражението за принос от страна на ищеца като недоказано и неоснователно, тъй като закрилата на определена категория пешеходци (деца, хората с трайни увреждания, в частност слепи, които се движат с бял бастун, слепо-глухи, които се движат с червено-бял бастун и престарелите хора) е всеобхватна и не се влияе от спецификата на правилата за пресичане по пешеходна пътека, валидни за останалите пешеходци. Установил е, че дори такива лица да не са съобразили приближаването на лек автомобил и да са пресекли внезапно на пешеходна пътека, то водачите не могат да повдигат възражение за съпричиняване, както е и в настоящия случай. По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, апелативният съд е съпоставил икономическата конюнктура в страната спрямо датата на застрахователното събитие, както и присъдените обезщетения за сходни случаи. Взел е предвид и т. 11 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. Приел е, че касаторът не е доказал твърденията за наличието на кошмари и уплах, както и че е прекратил заниманията по баскетбол, поради ограничаване на движението на краката. Отчел е заключението на вещото лице, съгласно което движенията на дясната глезена става се извършват в нормален обем. Намерил е за недоказания и твърденията на ищеца, че все още не е излекуван и продължава да търпи болки, които налагат употреба на болкоуспокояващи медикаменти. Съпоставил е тези твърдения със СМЕ, съгласно която ищецът е възстановен и би могъл да има болки с малък интензитет при по-продължително ходене и стоене прав, при тичане и друго по-голямо натоварване на крака, но е приел, че действителното им наличие не е доказано. Посочил е, че критерии за определяне на размера на обезщетението са действително претърпените болки и страдания, житейски морално-етични принципи, икономическата конюнктура към 2021 г., лимитът на застрахователно покритие по чл. 492 КЗ– 10 420 000 лв., както и съдебната практика по аналогични казуси. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че определеният от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди възлизащ на 20 000 лв. е справедлив. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира правен въпрос относно справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД определяне и присъждане на застрахователно обезщетение. Касаторът се позовава на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с практиката на Върховния съд, обективирана в ППВС № 4/1968 г. Позовава се и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като счита, че въпросът е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общо и допълнително основание за допускане на касационно обжалване. От една страна правният въпрос е много общо формулиран, но и дори и да касае критериите, които следва да обсъди решаващият съд, за да определи справедлив по смисъла на чл.52 ЗЗД размер на обезщетение за неимуществени вреди, в случая САС не е допуснал отклонение от създадената по въпроса задължителна съдебна практика. Така в ППВС №4/68г., ППВС № 2/1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. е посочено, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС, в съответствие с така посочената задължителна практика, е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на пострадалия. Въззивният съд е обсъдил механизма на получаване на травматичните увреждания, техният вид, интензитетът на търпените физически болки и емоционалното състояние на пострадалия. Взел е предвид проведеното болнично лечение и последвалият период на възстановяване като продължителност и съдържание. Отчел е състоянието на лицето към момента на извършване на експертизата от вещото лице. Посочил е за кои обстоятелства не са били събрани доказателства. Поради което в достатъчна степен е обосновал крайните си изводи относно присъдения размер на обезщетение. В тази връзка не се установява въведеният допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на единствения поставен от касатора правен въпрос. Несъгласието на касатора с фактическите изводи въз основа на така преценените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Създадената по въпроса трайна и задължителна практика на ВКС, посочена по-горе, изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС. Предвид изхода от спора в полза на ответника по касацията следва да се присъдят разноски в размер на 150 лв., на осн. чл.78, ал.8 ГПК. Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС