Определение № 2110 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3418/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ю. С. М., чрез адв. К. Е., срещу решение № 381/24.03.2023 г. по гр. д. №2369/2022 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 261697/20.05.2022 г. по гр. д. № 4462/2018 г. на Софийски градски съд, в частта, в която на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, вр. с чл. 200, ал. 1 от ЗЗД е постановил разваляне на сключения на 11.12.2014 г. договор за продажба на недвижим имот, с който продавачите „УНИСЪРФЕЙС“ ООД и „САЛВИС БЪЛГАРИЯ“ ООД (първото дружество, като титуляр на 2/3 ид. ч., а второто дружество – на 1/3 ид. ч.) са прехвърлили на Ю. С. М. правото на собственост върху имот с идентификатор *****.****.***.*.**, със застроена площ от 52.25 кв.м., в степен на завършеност „груб строеж“, ведно с припадащите се ид. ч. от общите части и от правото на строеж върху мястото, която сделка е обективирана в нотариален акт № *, том ***, рег. № *****, нот. д. № 344 / 2014 г. по описа на Нотариус Р. Р., с рег. № *** на НК, с район на действие: Софийски районен съд, и с което решение на Апелативен съд – София е обезсилено първоинстанционното решение, в частта, в която е изключил от доказателствата по делото две броя фактури, издадени от продавачите за извършената продажба на ид. ч. от правото на собственост на описания имот. Касаторката поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и неговата необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявеният конститутивен иск да бъде отхвърлен. В условията на евентуалност моли решението да бъде отменено и върнато за разглеждане от друг състав на въззивния съд. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред трите съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба касаторката се позовава на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и формулира следния въпрос: „Въззивният съд длъжен ли е да мотивира решението си, след като обсъди в него всички оплаквания, възражения и доводи на страните от значение за спорното право – по приложението на чл. 12 от ГПК, чл.235, ал.2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК?“ Сочи, че е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, решение № 60249/20.05.2022 г. по гр. д. №4040/2020 г. на ВКС, решение № 30/13.04.2020 г. по гр. д. № 2378/2019 г. на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. №1106/2010 г. на ВКС. В изложението подробно развива съображения и несъгласие с приетото от въззивният съд, като смята, че ищците не са доказали, че са изправна страна по договора, за да искат развалянето му. Смята, че липсват мотиви и обсъждане на направените оплаквания и доводи на жалбоподателката. Ответниците по касационната жалба – „УНИСЪРФЕЙС“ ООД и „САЛВИС БЪЛГАРИЯ“ ООД са подали отговор на същата, в който изразяват становище за отсъствие на основания за допускане на касационния контрол, евентуално за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. По поддържаното основание за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което тя e допустима. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел за безспорно по предявения иск с правно основание по чл. 87, ал. 3 ЗЗД във вр. чл. 200 ЗЗД, че на 11.12.2014 г. с договор за покупко-продажба на недвижим имот „УНИСЪРФЕЙС“ ООД и „САЛВИС БЪЛГАРИЯ“ ООД (първото дружество, като титуляр на 2/3 ид. ч., а второто дружество – на 1/3 ид. ч.) са прехвърлили на Ю. С. М. правото на собственост върху имот с идентификатор ******.****.***.*.**, със застроена площ от 52.25 кв.м., в степен на завършеност „груб строеж“, ведно с припадащите се ид. ч. от общите части и от правото на строеж върху мястото, за сумата от 31 600 евро, платими в срок до 31.12.2016 г. С оглед договореното, че владението се предава в деня на сключване на сделката пред нотариуса, съдът е намерил за неоснователен доводът на ответника, че ищците не са изпълнили поетите задължения, тъй като всеки от тях е прехвърлил правото си на собственост, съобразно притежаваните от него идеални части, видно от нотариален акт № *, том ***, рег. № *****, нот. д. № 344 / 2014 г. по описа на Нотариус Р. Р., с рег. № *** на НК, с район на действие Софийски районен съд. Въззивният съд е приел, че за изпълнението на процесния договор не са събрани доказателства. Разяснил е, че ако едната страна не изпълни поетото от нея задължение поради причина, за която тя отговаря, за другата страна се поражда право да развали договора на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД по съдебен ред. Обсъдил е, че изключените от първоинстанционния съд фактури, представени от ответника и станали обект на счетоводна експертиза, с която е установено, че фактурите са били включени в дневника на продажбите на дружествата, но не е налице плащане по тях от страна на ответника – купувач по прехвърлителната сделка. При тези фактически данни съдът е приел, че ищците, които са издатели на тези фактури и съответно притежават оригиналите, са могли да ги представят и ползват вместо да ги оспорват. С оглед изложеното, съдебният състав е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която съдът е изключил от доказателствата по делото двата броя фактури, удостоверяващи задължението за плащане от страна на купувача. Въззивният състав е приел, че ответницата не е ангажирала доказателства, с които да докаже изпълнението на задължението си за заплащане на продажната цена по договора за покупко-продажба в срока до 21.12.2016 г., включително и в хода на делото и след връчването на исковата молба, поради което договорът подлежи на разваляне. Отбелязал е, че основно задължение за продавача е да прехвърли собствеността върху вещта, а на купувача – да заплати цената ѝ. Доколкото заплащането на процесния имот от страна на касаторката е останало недоказано, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, в която на основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД във вр. с чл. 200, ал. 1 от ЗЗД процесният договор е развален. При тези мотиви на въззивния съд, н астоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване поради следното: Въпросът, поставен от касаторката, удовлетворява общата предпоставка за допускане на касационно обжалване: да е поставен правен въпрос, който е обусловил волята на въззивния съд. Не е налице обаче наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1: противоречие с посочената практика на ВКС. Според Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ВКС, решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ІІ т. о., решение № 237/11.01.2021 г. по гр. д. № 1553/2020 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 43/04.03.2022 г. по гр. д. № 2597/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, I т. о.) въззивната инстанция, въпреки ограничението по чл. 269 ГПК, е съд по съществото на материалноправния спор, поради което е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая, макар и с лаконични мотиви, съдът е преценил всички относими към спора доказателства и е обсъдил всички обстоятелства по делото. Разяснил е защо е приел за установено прехвърлянето на собствеността на процесния имот от дружествата продавачи на жалбоподателката купувач. Обосновал е защо приема, че съгласно подписания нотариален акт владението се предава на купувача в същия ден на подписването на договора пред нотариуса, а несъгласието на касатора с мотивите на съда не е основание да се приеме, че е налице противоречие със съдебната практика относно задълженията на въззивния съд. Наведените доводи от страна на касатора във връзка с елемента на предаване на владението, а в резултат от това изправността ѝ като страна по договора са фактически и касаят правилността на спора. Следва за пълнота да се отбележи, че за да потвърди първоинстанционното решение, в частта, в която процесният договор е развален, за въззивния съд решаващи са били доказателствата по делото, от които не се установява направено плащане на продажната цена на прехвърления недвижим имот по договора за покупко-продажба нито в конкретния договорен срок до 31.12.2016 г., нито след връчването на исковата молба. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да бъде допускано касационно обжалване по горепосочения процесуалноправен въпрос. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът дължи да заплати на ответниците по касация „УНИСЪРФЕЙС“ ООД и „САЛВИС БЪЛГАРИЯ“ ООД сторените разноски в размер на по 1500 лв. за адвокатско възнаграждение, за които са представени договори за правна защита и съдействие, с разписки за заплащането им. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.