Определение № 123 от 16.02.2023 г. на ВКС по т. д. № 119/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. В. Г. против определение № 707/26.10.2022 г. по ч.т.д. № 2022001000617/2022 г. по описа на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1436/27.10.2022 г. по т.д. № 556/2022 г. на Варненски окръжен съд за прекратяване производството по делото. В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно. Поддържа се становище, че много преди завеждане на иска частната касаторка е отправила искане до застрахователя за заплащане на обезщетение, но не е запазила доказателства, затова отново през октомври 2022г. е подала писмено искане до застрахователя. В тази връзка са били направени доказателствени искания с исковата молба за изискване на писмени доказателства, намиращи се у насрещната страна. Допълнителното подаване на претенцията касаело представяне на допълнителни доказателства, които е следвало според страната да се вземат предвид от застрахователя. Позовава се и на формирана практика на ВКС, че дори и към момента на завеждане на иска да са съществували процесуални пречки за допустимостта му, преди да се произнесе с прекратително определение решаващият съд е длъжен да съобрази дали тези пречки не са отпаднали в хода на процеса. Иска се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на ВОС за продължаване на съдопроизводствените действия. Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение ВнАС е приел, че производството пред ВОС е било образувано по искова молба на Н. В. Г. против ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве" АД за присъждане на сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резлутат на ПТП на 13.08.2017 г. Счел е за приложима нормата на чл.498, ал.З вр. чл.496 вр. чл.380 КЗ, предвиждаща допълнителна специална предпоставка за допустимостта на иска на увреденото лице срещу застрахователя на делинквента - сезиране на застрахователа по реда на чл.380 КЗ за доброволно уреждане на отношенията между пострадал и застраховател и изтичане на тримесечен срок от сезирането. Въззивният съд се позовал на твърденията на частната касаторка в исковата молба, в уточняващата молба във връзка с дадените й от първоинстанционния съд указания по чл.129, ал.2 ГПК и в частната жалба, че не е отправяла претенция по чл.380 КЗ до застрахователя. Счел е за неотносими към спора доводите, изложени в частната въззивна жалба, че Н. Г. е била обективно възпрепятствана да подаде такава претенция, поради ситуацията с Ковид 19, влошени дипломатически отношения между държавите, с оглед на което и е приел за недопустимо искането за спиране на производството с оглед предоставяне на възможност да заяви в бъдеще претенция пред застрахователя. Изложил е аргументи, че упълномощеният от нея адвокат за наказателното производство още през 2017 г. е имал, съобразно даденото му пълномощно представителна власт, и е следвало да предяви извънсъдебна претенция пред застрахователя, след което и да подаде искова молба. Настоящето производство се развива по реда на чл.274, ал.З вр. ал.1, т.1 ГПК. Нормата на чл.274, ал.З ГПК изрично препраща към чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Следователно производството по частна касационна жалба преминава през две фази, по аналогия с производството по касационна жалба, като проверката за наличие на препоставки по чл.280, ал.1 и 2 ГПК има отношение към фазата по допускане на касационно обжалване. Ето защо по отношение на производството по чл.274, ал.З ГПК се прилагат правилата на чл. 284 - 286 ГПК. Частният касатор следва да представи изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, на осн. чл.284, ал.З, т.1 ГПК. Наличието на посочените предпоставки се проверява във фазата по селектиране на частната касационна жалба и ако се установи тяхното наличие и бъде допуснато касационно обжалване ВКС ще може да се произнесе по същество на частната жалба. В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК частният касатор е въвел допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за селекция на частната касационна жалба, като формулира следните правни въпроси: 1/ При невъзможност ищецът да представи писмени доказателства кога е предявил претенцията си пред застрахователя и е формулирал доказателствени искания в тази връзка, следва ли съдът да ги разгледа, да събере съответните доказателства, относими към допустимостта на претенцията?; 21 Ако съдът е счел, че така направените изявления на ищеца са недостатъчни за изправяне на нередовността, следва ли да бъдат дадени конкретни и точни указания за отстраняване на тази неяснота?; 3/ Представянето на писмени доказателства за обстоятелството - кога е предявена пред застрахователя застрахователна претенция по реда на чл.380 КЗ, от значение ли е за първоначалната допустимост на исковете?; 4/ Ако към момента на подаване на исковата молба са съществували процесуални пречки, респ. са липсвали процесуални условия за съществуването или надлежното упражняване на правото на иск, при самостоятелната проверка на допустимостта на иска следва ли съдът да съобрази отпадането на процесуалните пречки за разглеждане на иска? Противоречието с практиката на ВКС се обосновава с приетото в Определение № 60368/21.10.2021 г. по ч.т.д. № 1947/2021 г. на ВКС, I т.о., Определение № 629/01.12.2022г. по ч.т.д. № 2362/2022 г. на ВКС, I т.о., Определение № 224/15.05.2019 г. по ч.т.д. № 805/2019г. на ВКС, I т.о. и др. Частната касаторка се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност" по смисъла на чл.280, ал.2, пр.З ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в TP № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Касационните основания по чл.281, т.З ГПК не следва да се отъждествяват с правния въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дейността на ВКС във фазата по чл.288 ГПК предполага разглеждане на дадени разрешения по приложение на материалноправни или процесуалноправни норми във връзка с конкретно поставени правни въпроси, а не проверка за обоснованост на изводите на въззивния съд. ВКС няма правомощие да извежда правния въпрос от фактическите и правни доводи на касатора, а може само да преформулира, уточни и конкретизира поставения правен въпрос. Като съобрази горното, настоящият състав на ВКС намира, че първият правен въпрос не отговаря на изискванията към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Така формулиран той не съответства на изложените от въззивния съд решаващи негови изводи, които са обусловили произнасянето му. ВнАС не е приел, че се касае до поддържана от ищцата теза, че е подала претенция пред застрахователя, но обективни причини я възпрепятстват да представи доказателства в тази връзка. Напротив страната изрично е изложила твърдения пред ВОС, че е в невъзможност да предяви пред застрахователя претенция. Съответно въззивният съд е посочил, че след преценка на изложените доводи по исковата молба, уточнителната молба и частната въззивна жалба, изразеното от Н. Г. становище е, че не е предявила извънсъдебна претенция по реда на чл.380 КЗ. Съставът на ВКС констатира, че за пръв път след постановяване на въззивното определение в молба до ВнАС и пред настоящата инстанция в частната касационна жалба са наведени доводи, че претенция е била подадена пред застрахователя, но сега следвало да се подаде допълнителна такава с оглед допълнителни доказателства. Ето защо при ясно изразена позиция по този проблем от страна на частната касаторка пред първоинстанционния съд към момента на постановяване на прекратителното определение, не са били налице противоречия в нейните твърдения, което да налага отстраняването им, като във връзка с това и да се дават допълнителни указания от решаващия състав. Поради което и вторият правен въпрос не се явява обуславящ произнасянето на въззивния съд. Трети и четвърти въпрос са поставени в контекста на довод, че дори и към момента на исковата молба искът по чл.432 КЗ да е бил недопустим, поради липса на доказателства за предявяване на претенцията на пострадалия пред застрахователя, решаващият съд е бил длъжен да съобрази настъпилите до произнасянето му нови обстоятелства, водещи до отпадане на процесуалните пречки за допустимостта на иска. Така въведени въпросите също не съответстват на произнасянето на въззивния съд. Той е основал извода си за недопустимост на прекия иск срещу застрахователя не поради аргументи, че не следва да съобрази изтекъл към момента на произнасянето на ВОС срок за отговор от застрахователя на подадена пред него претенция от пострадалото лице, а поради заключение, че въобще не е била предявена такава претенция, т.е. дори и в хода на производството. По тези въпроси не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В цитираните от частната касаторка определение № 224/15.05.2019г. по ч.т.д. № 805/2019г. на ВКС, I т.о., определение № 332/19.07.2018 г. по ч.т.д. № 1614/2018 г. на ВКС, I т.о., определение № 352/26.06.2018 г. по ч.т.д. № 1027/2018 г. на ВКС, II т.о, определение № 629/01.12.2022г. по ч.т.д. № 2362/2022г. на ВКС, I т.о. е даденото разрешение, че дори при подаване на исковата молба да са съществували процесуални пречки или да са липсвали процесуални условия за съществуването или надлежното упражняване на правото на иск, щом преди прекратяването на производството са налице процесуалните предпоставки за допустимо исково производство, то същото се счита за санирано и е следвало да продължи. Посочено е също, че за допустимостта на иска, с оглед наличието на процесуална пречка или липсата на положителна процесуална предпоставка за предявяването му, съдът следи по всяко време на производството, с оглед и възможността за санирането й в хода на същото. Изрично е прието, че изтекъл срок по чл.496, ал. 1 КЗ в хода на исковото производство, образувано по пряк иск на пострадалото лице срещу застрахователя на делинквента, е съобразим като саниращ допустимостта на иска. В определение № 224/15.05.2019г. по ч.т.д. № 805/2019г. на ВКС, I т.о. са изложени и допълнителни съображения, че добросъвестното изпълнение на задължението на съда за служебен контрол относно допустимостта на иска и процесуалната икономия изискват съдът да извърши предварително проверка за изпълнение на рекламационната процедура по чл.498 КЗ, в качеството на процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл.432, ал.1 КЗ, още на фаза подадена искова молба. В случай, че съдът не е прекратил своевременно производството — на фаза искова молба, предвид липса на данни за проведена предходно процедура по чл. 498 КЗ и съдържанието на последната е на практика осъществено с размяна на волеизявленията на страните по спора / искова молба с приложения и отговор на същата /, напълно безсмислено е преповтарянето й формалистично извън вече образуваното съдебно производство, в случай, че отговора на застрахователя предпоставя предявяване по съдебен ред. Ако отговорът му не предпоставя съдебно разрешаване на спора за дължимото застрахователно обезщетение /съгласен е да заплати предявения от пострадалия размер или директно изплати същия /, не би била налице хипотеза на чл. 498, ал.З КЗ и преждевременно образуваното съдебно производство би подлежало на прекратяване, с понасяне на разноските, вкл. присъждане такива в полза на ответника, от ищеца. Това е и санкцията, която той би претърпял за неспазване на указаната в чл.498, ал.1 КЗ поредност. В случая въззивният съд се е съобразил с така коментираната съдебна практика, като е отчел посоченият от нея релевантен момент за преценка допустимостта на иска по чл.432, ал.1 КЗ - произнасянето на първоинстанционния съд с прекратително определение, при това на етапа подадена искова молба, при твърдение на ищцата за липса на проведена рекламационна процедура. Не е налице и хипотеза на „очевидна неправилност" по смисъла на чл.280, ал.2, пр.З ГПК. Същото основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Те следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалваното определение. Съдебната практика приема, че се касае за: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание, е относимо към преценката за неправилност по смисъла на чл.281, т.З ГПК. Настоящият състав на ВКС счита, че предложеното в частната касационна жалба обосноваване на „очевидната неправилност" не кореспондира с никоя от гореизложените възможности. Аргументите на страната съставляват доводи, представляващи оплакванията за неправилност по чл.281, т.З ГПК, които не са тъждествени с основанието по чл.280, ал.2, пр.З ГПК, като приложното поле на последното следва да бъде ясно обосновано. Както вече бе посочено, след постановяване на въззивното определение се поддържа становище, различно от исковата молба, уточнителната молба и частната въззивна жалба, че е била заведена претенция по реда на чл.380 ГПК, но е минало време, документите са изгубени и се налага повторно предявяване с оглед представяне на нови доказателства за настъпилите увреждания. Доказателствените искания, вкл. и когато касаят въпроси относно наличието на допълнителни условия за допустимост на исковата молба, следва да са в подкрепа на поддържани със самата искова молба твърдения. Следователно като е основал изводите си на обстоятелства, изложени от ищцата, въззивният съд не е постановил определението си при „очевидна неправилност". Горното обуславя заключение за недопускане на касационно обжалване по частната касационна жалба на Н. Г.. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение