Определение № 50527 от 30.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2009/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Б. П., представлявана от адв.С. С., срещу решение № 639 от 19.05.2022г. по в.гр.д. № 548/2022г. на Варненски окръжен съд, II състав, с което е потвърдено решение № 262605 от 12.10.2021г. по гр.д. № 1179/2021г. на Варненски районен съд, Гражданско отделение, XVIII състав в частта, с която е уважен предявеният от „Банка ДСК“ АД срещу съдлъжника С. Б. П. иск за установяване дължимостта на вземания, удостоверени като незабавно изпълняеми задължения в оспорена заповед за изпълнение № 3923/31.07.2020г. по ч.гр.д. № 8430/2020г. на Варненски районен съд за дължим солидарно с кредитополучателя остатък от изискуема в цялост главница в размер на 5307,56 лева по договор за потребителски кредит, договорна лихва в размер на 1144,74 лева и обезщетения за забава в размер на 387,91 лева до края на срока на договора – 08.04.2019г., както и обезщетение за забава в размер на 692,99 лева след пълна изискуемост до позоваване на заявлението на кредитора, ведно със законна лихва върху главницата след 21.07.2020г., както и в частта за разноските за исковото и заповедното производство.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил противоречието между данните за процесното вземане от заповедното производство и тези от исковото производство, както и липсата на доказателства по делото за предоставянето на процесната сума в пълен размер на твърдяната от ищеца дата. Твърди, че макар съдът да е обсъдил относимите към спора норми на чл.20 и чл.107 ЗЗД и чл.430 ТЗ, ги е приложил с неправилно съдържание. Навежда довод за липсата на обсъждане на императивни правни норми, относими към предмета на делото – чл.422 вр. чл.417, т.2 ГПК, чл.202 вр. чл.197, ал.1 ГПК, Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24.04.2008г., Директива 93/13/ЕИО на Съвета, чл.13 от Наредба № 9/03.04.2008г. на БНБ, чл.144 вр. чл.146 ЗПП, чл.26 ЗЗД и чл.7, ал.3 ГПК. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторката обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 и ал.2, предл.3 ГПК, като сочи следните правни въпроси:

1. Длъжен ли е съдът при разглеждането на иск с правно основание чл.422 ГПК да изследва съответствието на искова претенция със заявление от заповедната фаза на производството и при установяване на различие между източника на вземането да прекрати производството? Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019г. по тълк.д. № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС.

2. Разпоредбите на чл.269 ГПК, чл.182 ГПК, чл.190 ГПК, чл.161 ГПК и чл.202 ГПК следва ли да се тълкуват като създаващи задължение за въззивния съд при обсъждане на доказателствената стойност на заключение на вещо лице да го обсъди заедно с другите доказателства и с процесуалните действия, когато заключението е изготвено само по оспорени счетоводни регистри, с определение от първоинстанционното производство страната, водила регистрите, е задължена да ги представи и е указана последицата от непредставяне и страната, водила тези регистри, не е представила първичните документи, описани в тези регистри? Поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 187 от 24.01.2013г. по т.д. № 436/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 72 от 18.07.2017г. по т.д. № 3310/2015г. на ВКС, ТК, II т.о.

3. Договор за банков кредит по чл.430 и чл.431 ТЗ или подновяване по чл.107 ЗЗД на задължение по съществуващи договори за банков кредит е сключен, когато банка и потребител са подписали договор с вписана в него цел – за преструктуриране чрез рефинансиране на задължения на потребителя като кредитополучател и на същата банка като кредитор по предни договори за кредит между тях; твърдят липсата на реално получаване от кредитополучателя и на разходването от него на парична сума, която е вписана в договора като главница, и в съдебно производство по установяване дължимост на парични суми по този договор не е представено доказателство за реално получаване от кредитополучателя и на разходването от него на парична сума, която е вписана в договора като главница? Ако такъв договор представлява задължение по чл.107 ЗЗД, въззивният съд длъжен ли е да укаже необходимост от събиране на доказателства за съществуване и действителност на предните договори за кредит и за размер на непогасени ликвидни и изискуеми вземания на банката по тези договори от кредитополучателя? Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с решение № 69 от 30.03.2017г. по т.д. № 602/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 225 от 03.08.2016г. по т.д. № 3696/2014г. на ВКС, ТК, I т.о. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

4. Разпоредбите на чл.7, ал.1 и ал.3 ГПК, на чл.143-147 ЗЗП, на чл.5, чл.6, чл.7 и чл.8 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 24.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета и на чл.3, чл.4, чл.5 и чл.6 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета относно неравноправни клаузи в потребителските договори следва ли да се тълкуват като задължаващи съда служебно да укаже на страните необходимост от становище по действителност на конкретни клаузи в договор за банков кредит с потребител и на изпълнение изискванията към преддоговорната информация; да разпредели тежестта на доказване; да събере доказателства за действителност на клаузите и за изпълнение изискванията към преддоговорната информация и в мотивите на своето решение да обсъди действителност на договорните клаузи и на задължението за преддоговорна информация съобразно приетите доказателства с критериите от посочените разпоредби на ЗЗП, на Директива 2008/48/ЕО и на Директива 93/13/ЕИО? Поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 23 от 07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 155 от 24.01.2020г. по т.д. № 2561/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 314 от 29.07.2019г. по т.д. № 1766/2016г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 168 от 29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., както и в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз - решение № 26.01.2017г. по дело С-421/14, решение от 16.07.2020г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19, решение от 09.09.2021г. по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 и решение от 02.09.2021г. по дело С-337/20.

Касторката поддържа още, че по отношение на първия и четвъртия въпроси е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови решението си, в рамките на служебната проверка за допустимост на първоинстанционното решение, е съобразил заповед за изпълнение № 3923/31.07.2020г. по ч.гр.д. № 8430/2020г. на Варненски районен съд и е приел, че атакуваният акт е постановен по допустим иск и точно съответства на сезирането на съда, отбелязвайки, че основанията на установените като дължими от ответницата С. Б. П. солидарно с А. А. суми точно отразяват конкретизираните в документа по чл.417 ГПК изискуеми след настъпване на уговорени падежи главница, възнаградителна лихва и обезщетения за забава.

Въззивният съд е съобразил представените по делото писмени документи и е възприел извода на първоинстанционния съд за установяване съдържанието на постигнатите между страните договорки въз основа на договор за кредит ЕКСПРЕСО № 299931 от 03.04.2012г. и приложения към него погасителен план за връщане на главница, предоставена от „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД /праводател на „Банка ДСК“ АД/ на кредитополучателя А. А.. Отчел е, че ответницата С. Б. П. е положила подписа си на всяка страница от договора, като на финалната страница на текста, на условията на кредитирането се е подписала, индивидуализирайки се като „съдлъжник“ с трите си имена. Отчел е също, че на всички страници от договора е предвидено и отделно подписване от „поръчител“. Като е взел предвид обстоятелството, че към момента на договарянето А. А. и С. Б. П. са били съпрузи, както и като е тълкувал изявлението на ответницата, въззивният съд е заключил, че последната е приела да встъпи в дълга на съпруга си – кредитополучател, като се задължи лично и солидарно наред с него спрямо банката – кредитор. С оглед на това е намерил за неоснователно оплакването на ответницата относно изключването на правилото за погасяване на отговорността на поръчителите.

На следващо място, въззивният съд е съобразил текста на двата раздела на договора, обособени графично като попълнени бланкети и финализиран текст, и е приел, че банката е предложила на клиентите си договор със стандартни условия, неподлежащи на обсъждане като типизирана банкова услуга /част II/ и конкретни параметри на сделката, индивидуализиращи този продукт съобразно нуждата на проучените от банката клиенти като предоставен от банката кредит на семейството съдлъжници /част I/. Отбелязал е, че това е причината втората част да има характеристиката на общи условия на кредит от вида „Експресо“, като уговорките не съдържат индивидуални характеристики, а само принципни положения за целта на кредита, срока, усвояването, ползване и връщане на главница и разходите за това във вид на лихви, такси, застраховки и изрично запазени за банката права, независимо от клиента, респ. възможности предоставени на всеки клиент. С оглед на тези съображения решаващият съдебен състав е достигнал до извода, че съглашението представлява нов договор, а не е изменение или новиране на действащи към този момент други договори, като друг вид продукти с други стандартни условия. В тази връзка е изтъкнал липсата на индиция в новосъставените документи, че новият кредит е предложен от съдлъжниците или от банката като обвързване, заместващо предходни сделки, сключени от кредитополучателя. Изтъкнал е още несъвместимостта между автоматичното погасяване на старото съглашение, характерно за новацията, и стандартните условия на продукта „Експресо“. Намерил е, че така направеният извод следва и при преценка на първия раздел, съдържащ индивидуализирането на стандартизираното съдържание на договора с данни за лицата – клиенти и параметри на сделката по попълнени бланкети за информацията, представляваща необходимото съдържание на този вид договори /чл.11 ЗПП, в редакция от 30.07.2010г., действала към момента на договаряне/. Изложил е съображения, че тази част от съглашението представлява отражение на индивидуалния интерес на клиентите и съответно възможностите им без предварителна подготовка като потребители да възприемат конкретните последици от всеки от посочените параметри. Изтъкнал е, че уговорката в чл.5.1 от договора, че кредитополучателят ще използва предоставения потребителски кредит в размер на 8420 лева за рефинансиране на задължения по други две сделки, не представлява воля за пряко отпадане на действието на цитираните кредити, а само посочване на предназначението на новоотпуснатата разполагаема сума. В допълнение, въззивният съд е изложил съображения, че дори новият кредит да е послужил неправомерно за плащане на несъществуващи стари задължения, без съответно нареждане от клиента, това поведение на банката е извън дължимото уговорено изпълнение на новия кредит, поради което не може да се изследва и преценява по делото по възражение на ответницата, за която липсват данни да е участвала в предходното задлъжняване на съпруга й.

Въззивният съд е преценил представеното от С. Б. П. извлечение от разплащателната сметка, с отразено постъпване на 03.04.2012г. на наличност в размер, съвпадащ с уговорената в договора главница от 8420 лв. Констатирал е, че тази дата следва деня на приемане от потребителите на предложените от банката общи условия и фиксирането на писменото им съгласие с индивидуални параметри в първия раздел, както и че на същата дата е съставен погасителният план. Съобразил е още заключението на съдебно – счетоводната експертиза, според което на 03.04.2012г. разплащателната сметка е заверена с главницата, но по нея е имало отрицателно салдо, като в рамките на същия ден са отразени плащания на задължения на клиента по друг кредит, обозначен с № 206436, поради което в края на деня салдото е намаляло до 2,50 лева. Намерил е, че приетото от вещото лице кореспондира с текста на първия раздел, в който е посочен договор за кредит със същия номер и овърдрафт, и е приел за неоснователно оплакването на ответницата за необоснованост на изводите на вещото лице. Счел е за неоснователно и оплакването за необоснованост на заключението на вещото лице като формирано въз основа на нередовно водено счетоводство от банката, като е изтъкнал липсата на констатирани от вещото лице нарушения на принципа на съпоставимост, хронологично отразяване и обоснованост на записите. Изтъкнал е, че в случая единствен първичен документ относно изпълнението на задълженията на банката е самият договор, сключен с кредитополучателя, тъй като именно уговорката за начин на предоставяне на главницата е основанието за осчетоводяването на кредитирането като заверка с нова наличност на кредитното салдо на разплащателната сметка.

По отношение на оспорените от ответницата размери на дължимите главница, договорна лихва, наказателни лихви и вноски за застраховка, при твърдение за наличие на неравноправни клаузи от процесния договор, решаващият съдебен състав е съобразил клаузите на т.5.1 от първи раздел и чл.1 от втория стандартизиран размер и е приел, че същите не предвиждат конкретни права или задължения на насрещните страни, за да породят дисбаланс на интереса на страните. Намерил е, че формулираният предмет на договора и целта на кредитирането не са неясни и неразбираеми за физическо лице с обичайни възможности да се ориентира в значението на уговорки за ползване чрез рефинансиране. Приел е, че основани на неравноправни клаузи по смисъла на чл.143 ЗЗП са уговарянето в стандартизирания раздел II на съгласие на кредитополучателя с право на кредитора да променя едностранно вписания в раздел I номинален лихвен процент, както и поемането на разходите за застраховка в полза на кредитора, предлагана от банката при неясни условия. Едновременно с това въззивният съд е отбелязал, че тези части от сделката не променят задължението на клиента да изпълни ясно уговорените изначално и непроменени параметри. Заключил е, че не може да бъде отречена действителността на договарянето в цялост /чл.22 ЗПК/, доколкото са спазени формалните изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2 ЗПК. Въззивният съд е намерил, че на специалните ограничения на договорната свобода при този вид сделки не е съответно единствено уговореното обезщетение за забава, предвидено в чл.10 от общите условия като наказателна лихва, поради което го е заместил с императивното правило на чл.33, ал.2 ЗПК. Едновременно с това, като е съобразил липсата на доказателства относно отразени в счетоводството на кредитора постъпления по разплащателната сметка или посочени от ответницата като конкретни плащания след последното касово внасяне на 10.05.2013г., е приел за установена продължителната забава на длъжника и пропускането на падежите на всички вноски до края на срока на погасителния план.

Въззивният съд е приел, че следва да се коригират приетите от кредитора погасявания на текущите задължения по първите десет вноски, като се приспаднат установените от вещото лице суми от 13.78лв и 37.90лв за недължимите наказателни лихви и застраховки от дължимата към този момент останала непогасена част от главница по вноска с падеж 08.01.2013г. Намерил е, че въпреки това допълнително зачитане на изпълнението размерът няма да надхвърли това месечно задължение, като ще остане непогасен остатък от главницата от 3.25лв. Приел е, че при липса на доказателства (отразени в счетоводството на кредитора като постъпления по разплащателна сметка или посочени от въззивницата конкретни плащания след последното установено касово внасяне на 10.05.2013г.) въззивният съд е приел за установена продължителната забава на длъжника и пропускането на падежите на всички вноски до края на срока на погасителния план.

С оглед на това въззивният съд е заключил, че дължими са непогасените от длъжниците и изискуеми изцяло сборни суми, формирани от вноски за главница и лихви в рамките на периодите, в които общата петгодишна давност не е изтекла, а именно сборна главница от 5307,56 лева, договорна лихва в размер на 1144,74 лева, договорена наказателна лихва от 387,91 лева и обезщетение за забава в размер 692,99 лева за периода 09.04.2019г. - 21.07.2020г.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Настоящия съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол.

Първият процесуалноправен въпрос се явява обуславящ изхода на делото, но по отношение на него не е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е извършил дължимата преценка за идентичност на вземанията, предмет на предявените искове по чл.422 ГПК, и вземанията, посочени в заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и е приел, че основанията на установените като дължими от ответницата С. Б. П. солидарно с А. А. суми точно отразяват конкретизираните в документа по чл.417 ГПК изискуеми след настъпване на уговорени падежи главница, възнаградителна лихва и обезщетения за забава.

Вторият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с оплакванията, че въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото в тяхната съвкупност и по – специално, игнорирал е доказателства относно реалното предоставяне на процесната сума, кредитирайки заключението на съдебно – счетоводната експертиза, изготвено въз основа на оспорени счетоводни регистри. По този въпрос също не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС и съобразно правомощията си по чл.269 ГПК е изложил пространни мотиви, като е анализирал доказателствата по делото, включително и представените от ответницата писмени документи, обсъдил е подробно твърденията на страните и се е произнесъл по всяко едно от наведените от ответницата оплаквания. Въззивният съд не е постановил решението си само въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, а го е обсъдил във връзка с всички ангажирани по делото доказателства, в това число представеното от касаторката С. Б. П. извлечение от разплащателната сметка с отразено постъпване на 03.04.2012г. на наличност в размер, съвпадащ с уговорената в договора главница от 8420 лв., и текста на процесния договор за кредит относно посочените договор за кредит и овърдрафт, плащания по които са отразени по разплащателната сметка, и относно уговорката за начин на предоставяне на главницата.

Поставеният в т. 3 въпрос, свързан с приложението на чл.107 ЗЗД, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му е обусловен от конкретните факти по делото. Въззивният съд е съобразил текста на двата раздела на договора и липсата на изявена от страните воля за пряко отпадане на действието на цитираните в него договори за кредит, с оглед на което е достигнал до извод, че съглашението представлява нов договор, а не е изменение или новиране на действащи към този момент други договори, като друг вид продукти с други стандартни условия. Следователно преценката на въззивния съд за отсъствие на подновяване по смисъла на чл.107 ЗЗД е извършена след съобразяване на действителната воля на страните, изразена в процесния договор за кредит, в какъвто смисъл е и формираната практика на ВКС, посочена в изложението. При тези мотиви на въззивния съд поставеният в т.3 втори въпрос се явява неотносим и не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол по поставения четвърти въпрос, тъй като в съответствие с посочената практика на ВКС и СЕС въззивният съд е съобразил императивните норми, касаещи защитата на потребителите при наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит, и е изложил подробни съображения относно наличието на основание да се отрече действителността на клаузите на договора за кредит по общите критерии за защита на потребителите по смисъла на чл.143 ЗЗП.

Несъгласието на касатора с констатациите и изводите на съда по формулираните трети и четвърти въпроси по своята същност е оплакване за необоснованост и незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт – основание за отмяна по чл.281, т.3 ГПК, но не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Не е налице и поддържаното самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от изброените пороци, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на производството на касаторката не следва да се присъждат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение