Определение № 1349 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците М. Г. Г. и К. И. Г., както и на И. М. Г. – трето лице помагач на ответниците, всички чрез общия им пълномощник адв. Г. против решение № 911/03.07.2024 г. по гр. д. № 1359/2024 г. на Окръжен съд – Пловдив.

Насрещната страна - ищцата В. М. Г. чрез адв. П. - К. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение, с което след отмяна на решение № 121/05.04.2024 г. по гр. д. № 391/2023 г. на Районен съд – Карлово като краен резултат са уважени предявените от В. М. Г. против М. Г. Г. и К. И. Г. искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и е осъдена всяка от ответниците да заплати на ищцата сумата от 7 725 лв. - получена без основание от тях по банковите им сметки на 23.11.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 01.03.2023 г. до окончателното плащане и в полза на ищцата са присъдени разноски за две съдебни инстанции.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ищцата е наредила на 23.11.2020 г. по банковите сметки на ответниците в „Инвестбанк“ общата сума от 15 450 лв., разпределена по равно или по 7 725 лв. в полза на всяка от тях, с основание на плащането „превод“. Приел е, че това действие е предприето от ищцата по уговорка с нейния брат И. М. Г. (съпруг на първата и баща на втората ответница), който я уверил, че ще й продаде апартамента на майка им и баща им в [населено място], но вместо това, на 23.11.2020 г., имотът бил прехвърлен на ищцата срещу задължение за гледане и издръжка на майка им С. Г. Изтъкнал е съображения, че плащането на исковата сума е извършено без основание, доколкото не се установява по делото, че по този начин се уреждат конкретни семейни и финансови отношения между брата и неговото семейство, от една страна и ищцата, от друга, възникнали в миналото, каквито са били защитните възражения на ответниците. Според решаващия състав сочените основания за престиране на сумата от 15 450 лв. в полза на ответниците (респ. за нейното получаване и задържане) като възникнали назад във времето в отношенията между сестрата (ищцата) и нейния брат (третото лице – помагач) от предоставени и невърнати от ищцата заеми, доставяна издръжка на дъщерята на ищцата, подпомагане завършването на висше образование, представяне на автомобил за ползване без да се събира наем, вкл. и за дължимо към брата обезщетение за грижите и издръжката на майка им и баща им до датата 23.11.2020 г., не са установени като несъмнени и безспорни по делото. Развити са доводи, че липсата на основание за престиране от ищцата в случая почива на сложния комплекс от взаимоотношения между близки родственици – брат и сестра, както и на създадената и поддържана във времето атмосфера на взаимопомощ и уважение през целия им живот – до датата 23.11.2020 г., при което, не е възможно да се установи финансовата помощ и подкрепа от брата в полза на сестрата – ищцата Г., данни за която са събрани по делото, дали е била възмездна или не, какви са били мотивите за предоставянето й, съществувала ли е уговорка за връщане на получените суми и ако да, в какъв срок. Съобразено е и обстоятелството, че в горния период брат и сестра са споделяли грижите по своите родители като ищцата е живяла в [населено място] при тях, докато брат й – третото лице Г., е живял в района на [населено място] и обективно дъщерята е полагала повече грижи за родителите си, поради близостта й до техния дом. Отречено е съществуването на задължения на ищцата към брат й, в погашение на които да е извършено процесното плащане в полза на неговите съпруга и дъщеря – т. е. ответниците, вкл. наличие на паричен дълг. Обосновано е съждение, че единственото писмено доказателство по делото за създадена правна връзка между брат и сестра, е приетия нотариален акт от 23.11.2020 г., обективиращ прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане на трето лице – бенефициент (майката С. Г.), но там не е разписано поемането на парично задължение от сестрата към брат й за полаганите от него грижи и издръжка за родителите им за минало време. Изразено е разбиране, че преводът на процесните суми не е и в изпълнение на нравствен дълг на ищцата, спрямо някого. При отсъствието на основание за извършеното плащане, е прието, че е безпредметно да се обсъждат защитните доводи на ответниците, вкл. за прихващане на насрещни задължения. Ето защо, исковата претенция за връщане на даденото в първата хипотеза на чл. 55, ал. 1 ЗЗД е намерена за основателна и уважена в предявения размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които счита да са обусловили изхода на делото и са решени в противоречие с практиката на ВКС - основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивния съдебен акт, се сочат само формално без да се обосновават предпоставки в приложното им поле.

Горните въпроси са със следното съдържание:

1. „Имат ли основание банковите преводи от ищцата към ответниците на 23.11.2020 г. в общ размер на 15 450 лв.?“;

2. „Правилно ли въззивният съд не е обсъдил подробно в мотивите си алтернативното възражение на ответната страна – че исковата сума е обезщетение за това, че ответниците, респ. съпругът на първата и баща на втората от тях, са се лишили от собствеността на апартамента в [населено място], на [улица]?“;

3. „Правилно ли въззивният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по направеното от защитата на ответниците възражение за прихващане – на исковата сума от 15 450 лв. с размера на обезщетението от 62 386. 38 лв., дължимо за това, че третото лице – помагач и неговите съпруга М. и дъщеря К., са се лишили от собствеността на апартамента в [населено място]?“;

4. „Нарушава ли съдът правото на защита и справедлив процес след като не разпределя доказателствената тежест в процеса и не изготвя доклад съобразно изискванията на чл. 146 ГПК?“

По първия въпрос се твърди отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 148/10.09.2019 г. по гр. д. № 2183/2018 г., решение № 276/17.01.2020 г. по гр. д. № 4663/2018 г., и двете по описа на IV г. о., както и със задължителната практика на ВС, опредметена в ППВС № 1/28.05.1979 г.

По втория и третия от въпросите се поддържа противоречие с решение № 60293/20.12.2021 г. по гр. д. № 652/2021 г. на ВКС, III г. о., решение по гр. д. № 3973/2008 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение по гр. д. № 891/2010 г. на ВКС, І г. о., решение по гр. д. № 1318/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение по т. д. № 505/2017 г. на ВКС, IІ т. о.

По последното питане не е обосновано приложно поле на конкретно селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Касационен контрол не може да се допусне.

Съгласно указанията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС селектирането на касационната жалба при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос – т.е. въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В мотивите към горните постановки е разяснено още, че касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение (чл. 281, т. 3 ГПК). Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

В разглеждания случай поставените въпроси са свързани с правилността на обжалваното решение и са предпоставени от становището на касатора за незаконосъобразност в изводите за основателност на исковите претенции и в процедирането на инстанцията по същество при постановяване на съдебния акт. Те не притежават характеристиката на правен въпрос с обуславящо значение за изхода на спора, т. е. общия селективен критерий, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол. Питанията имат отношение към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които обаче не са предмет на производството по чл. 288 ГПК – за преценка на основанията за достъп до касация, каквито в случая не са налице. Непосочването на релевантния правен въпрос, изводим от решаващите мотиви на въззивния съд, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на обжалването, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Неоснователно е и искането за допускане на касационен контрол поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При този изход на делото касаторите дължат на ответника по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те съставляват заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 2 300 лв. като извършването на разхода е удостоверено с приложения договор за правна защита и съдействие, в който вписването на направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.