Определение № 455 от 27.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2020 г.

Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 във вр. с чл. 121 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Б. П. З., чрез адв. М. М. срещу определение № 1054/09.04.2020 г. по ч. гр. д. № 620/2020 г. на Окръжен съд – Варна.

Ответното по жалба търговско дружество не е подало отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК и не е ангажирало становище.

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (съгласно постановките на т. 9, б. „в“ от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС), при наличие на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, ВКС, в този си състав, приема следното.

Предмет на касационна жалба е цитираното въззивно определение, с което е потвърдeно определение № 150/03.01.2020 г. по гр. д. № 13840/2019 г. на Районен съд – Варна за прекратяване на производството, поради неподсъдност на делото по предявените от жалбоподателя против „СИНГ ТРАНС“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище гр. Нови пазар искове с правна квалификация чл. 71 от Закона за защита от дискриминация (ЗЗДискр.) пред сезирания съд и изпращането му по подсъдност на Районен съд – Нови пазар.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е приел, че предмет на делото са претенции с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗЗДискр. и в срока по чл. 119, ал. 3 вр. чл. 131 ГПК ответникът е направил възражение за местна подсъдност на спора. Установил е, че прилагайки правилата на чл. 105 във вр. с чл.108 ГПК първоинстанционният съд правилно е преценил, че местно компетентен да разгледа делото е Районен съд – Нови Пазар, тъй като в [населено място] се намира седалището на ответника – юридическо лице. Развити са доводи, че след като в чл. 71 ЗЗДискр. е посочено само, че искът се предявява пред районния съд и не се съдържат специални правила за определяне на местната подсъдност, то приложими са общите такива, в частност чл. 105 ГПК, установяващ, че искът се предявява пред съда, в района на който е постоянния адрес или седалището на ответника. В обжалваното определение е изтъкнато, че в случая не намират приложение и правилата, уреждащи подсъдността при трудови спорове. Прието е също, че макар по отношение на исковете за защита от дискриминация субсидиарно приложение да намират разпоредбите за деликтната отговорност, това не се отнася за процесуалните правила относно подсъдността на такива претенции предявени пред общия съд.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК частният жалбоподател сочи разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, с които обосновава приложното поле на предпоставки за достъп до касация. Формулира следните правни въпроси:

1. „Намират ли приложение ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд? – И ако не, то тогава – Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно не само за допустимостта и валидността, но и за правилността на първоинстанционното определение, като изхожда от информацията, съдържаща се в доказателствата по делото и служебно известните на съда факти, предмета на делото, очертан от търсената от ищеца съдебна защита и от характера и обема на отговора, даден от ответника по исковата молба, при обсъждането на въпросите, свързани с подсъдността?“;

2. „Доколкото от една страна съдебната практика на ВКС сочи, че отговорността по ЗЗДискр. е разновидност на деликтната отговорност по ЗЗД и че нормите на чл. 45-53 ЗЗД намират субсидиарно приложение, а от друга страна чл.75 ЗЗДискр. препраща към ГПК, то специалната изборна подсъдност по чл. 115 ГПК явява ли се приложима по отношение на ищеца в хипотеза, при която по делото не са налице данни да е полагал поне един ден труд на територията на Р. България и длъжен ли е въззивният съд да осигури равна възможност на ищеца да упражни предоставените му от закона права, т. е. да обоснове тезата си за избор на подсъдност дори и да не е изложил във въззивната си жалба оплаквания в тази насока, както и да съдейства на страните да се установят фактите от които зависи вътрешното убеждение на съда, относно обективната истина, касаеща подсъдността в конкретния случай и наличието на правото на избор в тази връзка?“;

3. „Обстоятелството, че съгласно чл. 23, ал. 6 ЗТР, при посочен ЕИК, съдът няма право да изисква доказването на обстоятелства, вписани в регистъра, всъщност води ли до ограничаване на правомощията и задълженията на съда при условията на пълен въззив по силата на служебното начало да събере доказателства относно дейността осъществявана след момента на вписването на ЮЛ, в т.ч. осъществяваната транспортна дейност от територията на друга държава—членка на ЕС, в съответствие с Лиценз на Общността за извършване на международни превози в рамката на Общността, издаван от органи на Министерството на транспорта, след момента на вписването на ЮЛ в Търговския регистър, като по този начин да съдейства на страните, относно установяване на истината по отношение на факти и обстоятелства, от които зависи изхода на производството във връзка с подсъдността, включително когато е налице международен елемент, изложен в оплакванията, както по исковата молба, така и в частната жалба пред въззивния съд?“;

4. „Длъжен ли е съда, за да вземе решение, относно спора по подсъдността, да даде на ищеца възможност да обоснове тезата си за избор на съд, както и длъжен ли е, за да вземе същото свое решение, да обсъди доказателствата и информацията, съдържаща се в тях, при което и да съобрази от съдържанието на командировъчната заповед, наличието или не на нейно противоречие с НСКСЧ и ако констатира такова противоречие, изразяващо се във вписване само на държава, но не и на населено място, то тогава, при хипотеза при която държавата е с повече от една териториална единица съдът длъжен ли е да съобрази, че съгласно чл. 41, ал. 1, 2, 3 и 4 КМЧП е налице възможността всяка една от тях да има собствена правна уредба, и че в този смисъл непълнотата на командировъчната заповед се дължи на домогването до нейният създател да бере дивиденти от това свое неизправно поведение и че цели да затруднява диренето в евентуален бъдещ съдебен процес?“;

5. „Въззивният съд длъжен ли е бил, за да постанови определението, при условията на пълен въззив, да установи истината относно къде са извършвани товарната и разтоварителната дейност, къде са се намирали оръдията на труда на ищеца – шофьор в конкретния случай, за да е налице истинност и справедливост на констатациите му относно правото на избор на подсъдност?“.

По поставените въпроси се поддържа противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в тълкувателно решение № 6/15.01.2019 г. по тълк. д. № 6/2017 г. на ВКС, ОСГТК, както и в определение № 473/11.10.2018 г. по ч. гр. д. № 3143/2018 г. на ВКС, IV г. о. и определение № 1012/01.11.2017 г. по гр. д. № 1422/2017 г. на ВКС, IV г.о.

По петия поставен въпрос се сочи противоречие с практиката на СЕС по дело С-29/2010 г.

Касационно обжалване не следва да бъде допускано.

По силата на чл. 274, ал. 3 ГПК въззивните определения подлежат на обжалване с частна касационна жалба при предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК - когато с обжалваното определение съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обуславящ изхода на делото и е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, решен е в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и при очевидната му неправилност – така постановките по раздел І от ТР № 5/12.07.2018 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2015 г., ОСГТК.

Разглеждането на частната касационна жалба в горните случаи (изключая очевидната неправилност) е предпоставено от селектирането й в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по обуславящ правен въпрос.

Съгласно даденото обвързващо тълкуване по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК поставеният въпрос (материалноправен или процесуалноправен) е релевантен и от значение за изхода по конкретното дело когато е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правните изводи на съда, обективирани в съдебния му акт. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното определение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното определение.

Повдигнатите в случая за разглеждане въпроси не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на тълкуването, дадено с т. 1 от цитирания по - горе тълкувателен акт и не формират общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Те не произтичат от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения по делото резултат, а се поставят с оглед становището на страната за неправилност на съдебния акт, предмет на касационен контрол и изразяват несъгласието й с там направените правни изводи относно местно компетентния по спора съд, с доводи за евентуално допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствени правила. Част от въпросите (3, 4 и 5) са поставени с оглед на хипотези, каквито не са се осъществили по делото (няма международен елемент в процесното материално правоотношение, доколкото се развива между български физическо и юридическо лице – работодател, основано на трудов договор, сключен в България, по силата на който работникът като „шофьор“ на товарен автомобил е бил командирован да изпълнява превози в чужбина за определен период от време, през което твърди неравно или дискриминационно третиране по признак „народност“). Процесуалноправният спор във връзка с подсъдността на делото пред съответния районен съд няма връзка и със сочените в четвърти въпрос НСКСЧ и КМЧП, нито е обусловен от факта на местонахождението на „оръдията на труда“, които е ползвал ищеца в работата си (предмет на питането под № 5). Непоставянето на правен въпрос, само по себе си, е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – вж. мотивите към постановките по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. Затова по всички въпроси липсва основание за достъп до касация.

Няма основание за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК.

Обжалваното въззивно определение е валиден съдебен акт. То е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на състава. Определението е и процесуално допустимо, като произнесено и постановено при надлежно сезиране на втората инстанция с редовна частна жалба от ищеца против определението на първостепенния съд във връзка с подсъдността на делото.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на заявените от страната основания за достъп до касация, поради което не следва да се допуска касационен контрол на обжалваното въззивно определение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,