Определение № 50185 от 30.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2015/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Р. И. – прокурор в Апелативна прокуратура Велико Търново, против решение № 32 от 14 март 2022 г., постановено по в.гр.д. № 473/2022 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново, с което се потвърждава решение № 121 от 4 октомври 2021 г., постановено по гр.д. № 173/2021 г. по описа на Окръжен съд Габрово в обжалваната му част, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Г. Г., с адрес в [населено място], сумата от 20000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2 НК, производството по което е приключило с оправдателна присъда, ведно със законната лихва върху сумата от 26.03.2021 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в мотивите и на въззивния, и на първоинстанционния съд няма отговор защо именно сумата от 20000 лева е приета за справедлива обезвреда за претърпените неимуществени вреди; неправилно е прието, че размерът на обезщетението се определено от момента на образуване на досъдебното производство срещу неизвестен извършител, а не от момента на привличането на установения извършител в качеството му на обвиняем – съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи при обвинение в извършване на престъпление не при образуване на досъдебното производство срещу неизвестен извършител, чиято цел е да бъдат събрани доказателства, необходими за повдигане на обвинение; неправилен е доводът на съда, че „обвинение в извършване на престъпление“ по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ трябва да бъде тълкуван разширително, а не в неговия наказателно правен смисъл. Касаторът заявява, че въззивният съд при постановяването на своето решение не е посочил значението на конкретните обстоятелства при определяне размера на вредите в противоречие със задължителната съдебна практика, установена в т. II и т.11 на ППВС № 4/1968 г.; не са били анализирани всички обстоятелства, които съдът е счел като увреждащи, и не е направена правилна оценка на характера, интензивността и динамиката на упражнената спрямо ищеца наказателна принуда, в резултат на което въззивния съд е нарушил принципа на чл. 52 ЗЗД. Грешно е определен периодът, в който ищецът е търпял вреди (04.06.2014 г.-25.03.2021 г.), тъй като за половината от посочения период същият не е имал качеството на обвиняем. Изтъква се, че от доказаните в производството факти не се установява претърпените от ищеца вреди да са от необичайно негативен характер; напротив – обстоятелствата сочат значително по-нисък интензитет на търпените вреди от незаконните обвинения: взета най-лека възможна мярка за неотклонение и липса на наложена друга мярка за процесуална принуда, провеждането и приключването на наказателното производство на досъдебна и съдебна фаза в изключително кратки и разумни срокове. Поддържа се, че определеният размер на обезщетението е неоправдано висок, не кореспондира с доказателствата по делото и с изискванията на чл. 52 ЗЗД, и не е еквивалент на действително претърпените от Г. неимуществени вреди; липсвала обосновка за това какво е конкретното съдържание на приетата от съда за справедлива сума за обезвреда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът в касационното производство М. Г. Г., с адрес в [населено място], не представя писмен отговор на касационната жалба Въззивният съд приема за установено, че на 04.06.2014 г. е образувано следствено дело № 37/2014 г. на Окръжен следствен отдел при Окръжна прокуратура Г. срещу неизвестен извършител за това, че на 10.01.2014 година в [населено място] причинил на С. К. Ж. средна телесна повреда по хулигански подбуди – престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12 НК, въз основа на депозирана от Ж. на 15.01.2014 г. жалба, в която за извършител на деянието се сочи М. Г.; Г. е дал обяснения на 20.01.2014 година, разпитан е като свидетел по досъдебното производство на 07.08.2014 година. С постановление от 11.05.2017 година на следовател в Окръжен следствен отдел в Окръжна прокуратура Г. Г. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2 НК, по посоченото досъдебно производство и спрямо него е взета мярка за неотклонение „подписка“. На 02.06.2017 година е образувано н.о.х.д. № 768/2017 г. по описа на Районен съд Габрово; с присъда № 766/22.12.2017 г. Г. е признат за невинен и оправдан по подигнатото му обвинение; присъдата е отменена с решение № 35/17.05.2018 г. по в.н.о.х.д. № 30/2018 г. на Окръжен съд Габрово и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд. Съдиите от Районен съд Габрово са се отвели от разглеждане на новообразуваното н.о.х.д. № 649/2018 г. по описа на съда и с определение № 84/22.06.2018 г. по к.н.ч.д. № 596/2018 г. на ВКС делото е изпратено за образуване и разглеждане от Районен съд Севлиево. С присъда № 76/18.12.2018 г. по н.о.х.д. № 252/2018 г. на Районен съд Севлиево Г. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 133, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК, на основание чл. 78а, ал. 1 НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено административно наказание глоба в размер на 1200 лева, оправдан е по първоначално предявеното му по-тежко обвинение за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, предл. първо, вр. чл. 129, ал. 2 НК; с присъда № 102/3.10.2019 г. по в.н.о.х.д. № 193/2019 г. на Окръжен съд Велико Търново присъдата на Районен съд Севлиево е отменена, вместо което Г. е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2 НК, и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за пет години; с решение № 247/13.02.2020 г. по к.н.д. № 1093/2019 г. на ВКС е отменена присъдата на Окръжен съд Велико Търново и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С присъда № ПР-76/21.10.2020 г. по в.н.о.х.д. № 48/2020 г. на Окръжен съд Велико Търново е отменена присъда № 76/18.12.2018 г. по н.о.х.д. № 252/2018 г. на Районен съд Севлиево, вместо което Г. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2 НК; с решение № 54/26.03.2021 г. по к.н.д. № 42/2021 година на ВКС присъдата е оставена в сила. При тези данни се приема, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Съдът приема, че ищецът Г. е бил привлечен като обвиняем на 17.05.2017 г. и спрямо него е взема мярка за неотклонение „подписка“. Прието е, че през цялото време на разследването – от първоначалното привличане на Г. като обвиняем до постановяване на окончателния съдебен акт на ВКС, той бил с мярка за неотклонение „подписка“, с която по закон са въведени ограничения в правото на свободно придвижване и е осъществяван контрол от органите на полицията. Ищецът е твърдял, че от началото на образуване на производството е изпитвал страх от евентуалното наказание и последиците в трудовия му, семеен, обществен и здравословен статус, както и злепоставяне на доброто му име пред обществото – познатите му започнали за избягват контакти с него, променило се отношението на колегите му, авторитетът и достойнството му били заличени чрез насочената към него наказателна репресия; ищецът е очаквал всеки момент да бъде уволнен от работа, а бил служител на полицията повече от тридесет години; поради нервното напрежение и тормоз напуснал работа в органите на МВР; полагащото му се обезщетение било блокирано чрез запор въз основа на обезпечителна заповед, издадена по гр.д. № 125/2019 година на Районен съд Габрово на 23.10.2019 година, поради което останал без доходи; тези преживявания се отразили трайно и непоправимо върху физическото и психическото здраве на ищеца – започнал да употребява медикаменти за хипертония. Съдът приема, че изразът „обвинение в извършване на престъпление”, употребен в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в неговия тесен наказателно-процесуален смисъл – в хипотезата на образувано първоначално досъдебно производство срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за осъществено конкретно престъпно деяние и привличането на съответното лице като обвиняем впоследствие, последното търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди повдигането на обвинение срещу него при условие, че е било единственият субект, който е могъл да извърши престъпното деяние; в тези случаи пострадалият търпи вреди от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство. В процесния случай досъдебно производство е образувано на 04.06.2014 г. срещу неизвестен извършител въз основа на депозирана жалба от С. Ж., в която за извършител на деянието се сочи Г., който е дал обяснения във връзка с жалбата на 20.01.2014 г. и е разпитан като свидетел по досъдебното производство на 07.08.2014 г.; защитната теза на прокуратурата, че началният момент на осъщественото спрямо Г. наказателно преследване е 04.06.2014 г., не е възприета, тъй като наказателното производство е образувано въз основа на подадена жалба за извършено от него деяние и това му е било известно. Въззивният съд е съобразил, че към момента на образуване на наказателното производство Г. не е бил осъждан; престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 129, ал. 2 НК, е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; към момента на образуване на наказателното производство Г. е заемал ръководна длъжност в системата на МВР; спрямо него на 11.05.2017 г. е взета мярка за неотклонение „подписка“, a в хода на досъдебното и съдебните производства е участвал в множество процесуално-следствени действия. Счетено е, че от данните по делото не се установява връзка между воденото наказателно производство и неизбирането на Г. за общински съветник или кмет. Вследствие на повдигнатото обвинение Г. се чувствал унижен и притеснен; било накърненото добро му име сред хората, с които е общувал; производството се отразило негативно и на семейството му, което обстоятелство рефлектирало и върху ищеца; според свидетелските показания била налице видима промяна в поведението и начина му на живот; бил потиснат и видимо притеснен, затворил се, станал несигурен, нервен, страхувал се, че може да бъде осъден без да има вина, както и че няма да има възможност да се грижи за семейство и двете си деца; репутацията му в личен и професионален аспект била накърнена, тъй като живеел в малък град, където всички се познават и всичко се коментира; през процесния период започнал да вдига кръвно, да получава чести главоболия и зачервявания, подобни на обрив в областта на врата и гърдите, загубил съня си; през м. септември 2016 г. му е поставена диагноза "еритремия вера" - кръвно заболяване, при което се наблюдава повишен вискозитет на кръвта, същото е нелечимо, с хроничен характер и с прогресивно протичане обикновено около 15-20 години в зависимост от профилактиката на усложненията, продължителността на ремисиите и ефикасността на предписаните терапии; предвид заключението на медицинската експертиза въззивният съд приема, че първите проявили се симптоми на това заболяване датират от 2015 г. и попадат в периода на процесното наказателно производство. Въз основа на сочените факти, е съобразено, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20000 лева е определено правилно от първоинстанционния съд, съответно на установения от съдебната практика среден размер на дължимото обезщетение при незаконно обвинение и обичайните за него болки и страдания. Касационният съд приема, че поставените от касатора правни въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване поради липсата на допълнителните предпоставки за това, очертани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът на прокуратурата относно релевантния за определяне на обезщетение за вреди на ищеца период: от момента на образуване на досъдебно производство срещу неизвестен извършител, или от момента на привличането му като обвиняем, се сочи в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С питането касаторът оспорва виждането на съда, че изразът „обвинение в извършване на престъпление“, по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ трябва да се тълкува по-широко, а не в неговия наказателно-процесуален смисъл, като изводът на съда е свързан с възможността да се търпят преки и непосредствени вреди от момента на образуване на досъдебно производство срещу неизвестен извършител. Противно на тезата на касатора, ВКС вече е имал случай да се произнесе по реда на чл. 290 ГПК по поставения въпрос. В решение № 425 по гр.д. № 3143/2015 г., IV г.о., касационният съд дава отговор на въпроса именно в смисъла, възприет от въззивния съд - употребеният в чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ израз „обвинение в извършване на престъпление“ трябва да се тълкува по-широко за нуждите на специалния деликт, а не в тесния му наказателно процесуален смисъл. Изрично се сочи и че в случаите, когато първоначално досъдебното наказателно производство е образувано срещу неизвестен извършител при достатъчно данни за извършено конкретно престъпно деяние, а едва по-късно ищецът е бил уличен и/или срещу него е било повдигнато обвинение за същото престъпление, той търпи вреди от наказателното преследване и в периода от време преди уличаването му, респ. - повдигането на обвинението срещу него, ако той е бил единственото лице, което е могло да извърши престъпното деяние, за което производството първоначално е образувано срещу неизвестен извършител; в тези случаи ищецът търпи вредите от наказателното преследване от момента, в който е узнал за образуваното наказателно производство за конкретното престъпно деяние, което единствено той би могъл да извърши. В процесния случай още с исковата молба се заявява, че, макар Г. да е придобил процесуално качество на обвиняем на 17.05.2017 г., още от самото образуване на досъдебното производство на 04.06.2014 г. той е знаел, че наказателното производство е насочено срещу него и е търпял съответните негативни изживявания в тази връзка. Наличието на съдебна практика, която напълно се споделя и от настоящия съдебен състав, и в съответствие с която е постановеното обжалвано решение, води до извод за липса на допълнителната предпоставка по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения въпрос. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поставя уточненият от настоящия съдебен състав въпрос за задължението на съда при определяне на размера на вредите да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от постоянната практика на касационния съд – сравни например решение № 302 по гр.д. № 78/2011 г., ІІІ г.о., и решение № 321 по гр.д. № 2516/2014 г., ІV г.о. При определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, като е отчел тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, взетата по отношение на Г. мярка за неотклонение, отражението на повдигнатото обвинение върху личния и професионалния му живот, засягането на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Съдът е обсъдил в мотивите си влиянието на всички тези обстоятелства и относителната им тежест при определянето на размера на дължимото в конкретния случай обезщетение, като е отговорил на доводите и възраженията на страните. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. И по този въпрос се твърди че въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВС, изразени в т. II от ППВС № 4/1968 г. По поставения въпрос в трайната съдебна практика (сравни например решение № 480 по гр.д. № 85/2012 г., ІV г.о., и решение № 832 по гр.д. № 593/2010 г., ІV г.о. – и двете на ВКС) се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Унификация и изравняване са невъзможни. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. Същият подход е възприет и в обжалваното решение. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в справедлив размер, като е изложил подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи определения размер на обезщетението. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,