Определение № 532 от 03.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6144/2013 г.

Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ЧСИ М. Г., с район на действие СГС, против въззивно определение № 11559 от 19.10.2009 г., постановено по ч.гр.д. № 9020/2009 г. по описа на Софийски градски съд, ІV-В отделение, с което като е потвърдено разпореждането на СРС, 53 с-в, от 03.07.2009 г. по гр.д. № 26995/2009 г., е отхвърлено заявлението на М. Г. за издаване на заповед на изпълнение срещу [фирма], за сумата от 58 470,56 лв. С частната жалба е въведено оплакване за необоснованост и процесуална незаконосъобразност на обжалваното определение, поради което се иска отмяната му и да бъде разпоредено издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист. С определение от 10.10.2013 г. производството по делото е спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 7, вр. с чл. 292 ГПК до постановяване на решение по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС е постановено на 18.06.2014 г., поради което производството по настоящото дело следва да бъде възобновено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба [фирма] [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК. Настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира следното: Частната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, но е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, поради следното: С разпореждане от 03.07.2009 г., по гр.д. № 26995/2009 г. на СРС, 53 с-в, е отхвърлено заявлението на М. Г. за издаване на заповед на изпълнение срещу [фирма], за сумата от 58 470,56 лв., което е потвърдено с обжалваното определение на въззивния съд. В изложението към частната касационна жалба се сочи, че приетото във въззивното определение противоречи на задължителната съдебна практика по формулирани два правни въпроса, обусловили изхода на делото, което е основание за допускане до касационно обжалване на въззивното определение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените правни въпроси са: задължен ли е съдът при констатирана нередовност да остави заявлението по чл. 417 ГПК без движение, съобразно изискванията на чл. 127, ал. 1 и ал. 3, чл. 128, т. 1 и т. 2 ГПК, както и отговаря ли на изискванията по чл. 410, ал. 1 ГПК заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата над 25 000 лв., по които въпроси е посочена противоречива съдебна практика на състави на ВКС. С Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което по реда на чл. 292 ГПК е уеднаквена противоречивата съдебна практика по заповедното производство, в т. 8 е дадено разрешението, че заповедното производство е по същество двуинстанционно и по силата на чл. 274, ал. 4 ГПК не подлежат на обжалване пред Върховния касационен съд постановените в това производство въззивни определения, включително преграждащите и тези, които обективират произнасяне по самостоятелни въпроси, свързани с предмета на заповедното производство. Прието е, че законът не е предвидил въззивните определения, независимо дали с тях се уважава или отхвърля частната жалба, да подлежат на касационен контрол, както и че заповедното производство е самостоятелно и специално производство пред съд, насочено да създаде съдебно изпълнително основание за принудително събиране на безспорни вземания. В този смисъл заповедното производство не е „друго производство”, свързано с исковия процес по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Направена е аналогия и с производството по издаване на изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание при действието на ГПК от 1952 г./отм./, уредено също като двуинстанционно с ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС – заместено със заповедното производство по сега действащия ГПК от 2007 г., т.е. въззивните определения, постановени в заповедното производство не подлежат на касационен контрол. Следователно, с постановяване на обжалваното въззивно определение на СГС е изчерпан процесуалният ред на двуинстанционно разглеждане на искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 и чл. 418 ГПК на ищцата по образуваното пред СРС ч.гр.д.№ 26955/2009 год. и последващият инстанционен контрол пред ВКС се явява недопустим, поради което частната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане като процесуално недопустима. По изложените съображения и на осн. чл. 230, ал. 1 и чл. 278, ал. 1 ГПК, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд