Определение № 1140 от 10.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 513/2026 г.

Производството е с правно основание чл.274 ал.3 т.1 ГПК. Образувано е въз основа на подадена частна касационна жалба от Е. М., чрез процесуалния представител адвокат Ю. против въззивно определение № 20312 от 20.10.2025г. по в.ч.гр.д. № 514057/ 2024г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено разпореждане № 120937 от 27.08.2024г. по гр.д.№ 38932/2024г. на СРС за прекратяване на производството по делото поради наличие на друго висящо дело между същите страни, на същото основание и за същото искане. В представеното към жалбата изложение, жалбоподателят се позовава на основаниято за допустимост по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК без да поставя конкретен въпрос, за който да е възможно да се провери дали е разрешен в противоречие с установената съдебна практика и дали е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излагат се доводи за отказ от правосъдие и злоупотреба с права от страна на съда. Отделно се позовава и на специалното основание за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК - очевидна неправилност, която не обосновава. Срещу подадената частна касационна жалба не е постъпил отговор. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи по допускането и данните по делото, намира следното: Е. М. е предявил на 28.06.2024г. иск против Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение на причинени му неимуществени вреди в размер на 24 000лв. за периода от 20.07.2023г. до 8.08.2023г.в резултат от бездействие на ответника да се произнесе по повод на отправена към него жалба с № 1618 от 2.02.2024г.Твърди, че в тази жалба е посочил, че е осъден „произволно и противозаконно по непредявени обвинения по в.н.о.х.д.№ 102/2018г.на АСНС и по к.н.о.х.д.№ 1018/2019г. на ВКС“, за деяния за които не е бил обвинен, а делото не е „решено от фактическа и правна страна съгласно изискванията на закона“. С разпореждане № 120937 от 27.08.2024г. по гр.д.№ 38932/2024г. СРС е прекратил производството като недопустимо и е върнал исковата молба с решаващ довод за невъзможност на гражданският съд да преразглежда спор, окончателно разрешен от наказателен съд и да преценява законността на постановен в различно производство съдебен акт Последвала е частна жалба, по която със сега обжалваното въззивно определение № 20312 от 20.10.2025г. по в.ч.гр.д. № 514057/2024г., Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционния акт. Допълнително е посочил, че след служебни справки е установил следните факти: 1. По идентичен на настоящия иск - вече е образувано друго гр.д.№ 44826/2022г.на СРС, 2. Към 17.102025г., пред СРС, са образувани общо 1 200дела, по които ищец е Е. М. /от които за периода 15.09.2020г.-17.10.2025г. инициираните от него граждански производства са 750/, 3. В периода 1.01.2024г.- 18.11.2024г. при 223 работни дни, Е. М., който изтърпява наказание „лишаване от свобода“в Централен затвор София – е бил конвоиран, извън Затвора, 120 дни, с цел да му бъде осигурена възможност за лично участие в инициирани от него производства пред СРС, СГС, АССГ, АССО /видно от справка на ГДИН/. Това поведение въззивният съд е определил като злоупотреба с право, защото многобройността на водените идентични производства сочи, че преследваната цел не е защита и съдействие за реализиране на признато от закона право, а различна и се демонстрира поведение, нарушаващо принципа за добросъвестно упражняване на права, включително и като се търси възможност за отклоняване от фактическото изпълнение на наложеното наказание „лишаване от свобода“ Имайки пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато поради липса на поставен конкретен въпрос като изискуемо се общо основание за допустимост. Съгласно дадените в т.1 от ТР № 1/2010г.по т.д.№ 1/2009г.н ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Именно този въпрос, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В случая единствените изложени доводи са за отказ от правосъдие и злоупотреба с права от страна на съда, но те не могат да бъдат сподели, доколкото съдът мотивирано и ясно се е произнесъл по искането, с което е сезиран. Не се констатира и наличието на бланкетно поддържаното основание - очевидна неправилност на въззивното определение. От съдържанието на въззивното определение не се установява прилагане на несъществуваща, отменена правна норма, на правна норма в обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл или грубо нарушение на правилата на формалната логика. Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение