Определение № 2923 от 26.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 1511/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационнна жалба на ищците Г. Г. и П. В., чрез адв.Р. М. от САК, срещу решение № 42/13.03.2026г. по възз.т.д. № 5/2026г. на Апелативен съд - Велико Търново. С него е потвърдено решение № 102/06.11.2025г. по т.д.№ 51/2023г. на Окръжен съд - Плевен, с което са отхвърлени предявените от касаторите против ЗАД „Далл Богг: Живот и здраве“ АД, [населено място], искове за прогласяване нищожността, на осн. чл.26, ал.1, предл.2 и предл.3, и за унищожаване, на осн. чл.33, ал.1, изр.1 ЗЗД, на сключените от страните по делото две идентични извънсъдебни споразумения за заплащане на застрахователни обезщетения от по 60 000лв. на всеки от ищците за репариране на неимуществени вреди от смъртта на сина им при ПТП, настъпило на 07.05.2022г., причинено от застрахован при ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач на МПС, и са отхвърлени и исковете по чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от по 140 000лв. на всеки от ищците, ведно със законната лихва, считано от 22.06.2022г. до окончателното изплащане.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. Релевирани са оплаквания, че въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, без да обсъди доводите във въззивната жалба, конкретно, че не са обсъдени, съответно изложени, мотиви, по доводите за очевидна диспропорция между определените със споразуменията обезщетения и формираната съдебна практика, че реални преговори с ищците не са провеждани и относно приложимостта на общите критерии, определящи съдържанието на понятието „справедливост“ към извънсъдебните споразумения за обезщетения за неимуществени вреди, по които една от страните е действала чрез пълномощник. По подробно изл`ожените съображения искането е за касиране на въззивното решение и за уважаване на исковете. Претендира се за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА.

В инкорпорираното в касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, освен основанието за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК- очевидна неправилност, са формулирани следните въпроси:

1. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а, когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока? По този въпрос касаторите намират, че даденото разрешение е в противоречие с решение № 15/30.01.2015г. по гр.д.№ 4604/2014г., IV ГО, решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г., II ТО, решение от 28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г., II ТО, и др.

По останалите въпроси е поддържано основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК:

2. Какво съдържание следва да се влага в понятието „добри нрави“ в случаите на извънсъдебно споразумение за репариране на неимуществени вреди, доколкото „еквивалентност на престациите“ не е съответно на отношенията между пострадал и застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при отправена претенция по реда на чл.432, ал.1, вр. чл.380 КЗ?

4. Представлява ли заобикаляне на закона сключване на извънсъдебно споразумение за репариране на неимуществени вреди, при което страните не се ръководят при определяне на сумата от обективните критерии, даващи съдържание на понятието „справедливост“, така, както са възприети в тълкувателната практика и в трайната съдебна практика по приложение на закона на ВКС?

5. Представлява ли противоречие на добрите нрави сключване на извънсъдебно споразумение за репариране на неимуществени вреди, при което страните не се ръководят при определяне на сумата от обективните критерии, даващи съдържание на понятието „справедливост“, така, такто са възприети в тълкувателната практика и в трайната съдебна практика по приложение на закона на ВКС?

6. Приложими ли са обективните критерии, даващи съдържание на понятието „справедлвост“, така, както са възприети в тълкувателната практика и в трайната съдебна практика по приложение на закона на ВКС, в случаите на извънсъдебно уреждане на отношения по повод търпени морална категория вреди в условие на отправено искане срещу застраховател по реда на чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл. 380 КЗ?

Не е постъпил в срок писмен отговор от насрещната страна, ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място].

Съставът на I ТО, в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК, след като прецени доводите и данните по делото, приема следното:

Производството по делото е образувано по предявените от Г. Г. и П. В. против ЗАД „Далл Богг: Живот и здраве“ АД, [населено място], искове за прогласяване нищожността и за унищожаване на две идентични извънсъдебни споразумения, сключени на 14.09.2022г. от всеки от ищците, представлявани от пълномощник-адвокат, и ответното застрахователно дружество, представлявано от изпълнителните си директори, за определяне и заплащане на застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина на ищците при ПТП на 07.05.2022г., както и за осъждане ответника да заплати на всеки от ищците застрахователни обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на сина им. В исковата молба са въведени твърдения, че споразуменията са сключени, поради явна нужда, доколкото, поради внезапната смърт на сина й, хроничното заблоляване на ищцата се е влошило и тя е имала нужда от средства за лечение, и при крайно неизгодни за ищците условия, доколкото размерите на обезщетенията не са справедливи по см. на чл.52 ЗЗД. Въведени са и твърдения, че със споразуменията се заобикаля законът, тъй като чрез тях се постига правен резултат ищците да не получат справедливи обезщетения и същевременно застрахователят се освобождава от дълга чрез изплащането на несправедливите обезщетения. Въведени са и твърдения, че споразуменията са сключени в противоречие с добрите нрави, поради определения с тях неоправдано занижен размер на обезщетенията за неимуществени вреди.

Първата инстанция се е произнесла по предявените установителни искове за прогласяване нищожността на споразуменията, на осн. чл.26, ал.1, предл.2 и предл.3 ЗЗД, конститутивни искове за тяхното унищожаване, на осн. чл.33, ал.1, изр.1 ЗЗД и осъдителни искове(на осн. чл.432, ал.1 КЗ0 за застрахователни обезщетения за неимуществени вреди.

За да отхвърли предявените установителни искове, първата инстанция е приела, че не е налице заобикаляне на закона, тъй като страните са могли да правят взаимни отстъпки и компромиси и да договорят извънсъдебно и на много ранен етап след произшествието, преди приключване на ДП и събиране на доказателства за механизма на ПТП и релевирания от застрахователя принос на пострадалия, обезщетения в по-нисък размер. Намерила е, че не е налице инарушение на добрите нрави, доколкото законът не определя нито конкретен размер и конкретни граници на дължимите обезщетения за неимуществени вреди при смърт на дете при ПТП, нито определя конкретните обстоятелства, които имат значение за прилагане на принципа на справедливостта, а те се налагат от съдебната практика и се установяват ад хок във всеки отделен случай според конкретните факти. За да отхвърли конститутивните искове, въз основа на доказателствата по делото първата инстанция е приела за недоказано, че към момента на сключване на споразуменията ищците са имали конкретни затруднения, които са станали достояние на застрахователя и той се е възползвал от тях при сключване на споразуменията.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция е споделила формираните правни изводи и е препратила към тях, на осн. чл.272 ГПК. Изложила е и собствени мотиви при разрешаване на поставения материалноправен спор. Въззивният състав е приел, че, доколкото ищците са страна по споразуменията, независимо, че са действали чрез пълномощник, те не могат да се позовават на сключването им с цел да бъдат увредени, а са могли да твърдят единствено, че пълномощникът им е действал в тяхна вреда - отделна хипотеза на нищожна сделка, поради противоречие с добрите нрави, изрично уредена в чл.40 ЗЗД. Счел е, че в случая не са предявени искове по чл.40 ЗЗД, тъй като не са въведени твърдения от ищците, че пълномощникът им е действал в тяхна вреда и исковете не са насочени и срещу пълномощника. Посочил е, че липсват правни норми, вкл. в КЗ, които да определят конкретни параметри на дължимите обезщетения за неимуществени вреди или обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид при определяне на размера им, а размерите им се определят по справедливост от съда при прилагане изведените от съдебната практика критерии за справедливост – общи и специфични. Приел е, че и извънсъдебното уреждане на въпроса за дължимото обезщетение за неимуществени вреди също следва да се основава на принципа на справедливост, но и, че страните разполагат със свобода на договарянето, съгласно чл.9 ЗЗД, и са свободни в преценката си какво в най-голяма степен отговаря на техните интереси, в т.ч. да правят отстъпки и да договорят по-ниско обезщетение от обичайно присъжданото от съдилищата при сходни казуси. Изтъкнал е и това, че ищците са могли, но не са ограничили представителната власт на пълномощника си, като са му предоставили свободата да прави и приема предложения за размера на обезщетеният по собствената му преценка за справедливия им размер. Приел е, че определените със споразуменията размери на обезщетенията не могат да се възприемат като занижени спрямо присъжданите от съдилищата до степен на практика да не могат да поправят вредите и да обосноват извод за накърняване на принципа за справедливост. Изтъкнал е и релевираното от застрахователя възражение за съществен принос на пострадалия за настъпване на вредите. По исковете за унищожаване на споразуменията, като сключени поради крайна нужда при явно неизгодни условия, съставът на апелативния съд е изтъкнал, че, доколкото ищците не са договаряли лично със застрахователя, а са упълномощили адвокат да ги представлява, те не са изразили воля за сключване на споразуменията при явно неизгодни условия.

При служебната проверка не се констатира вероятност обжалваното решение да е нищожно и/или недопустимо.

Поставеният в изложението първи процесуалноправен въпрос удовлетворява изискванията към общата предпоставка за допускане на обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, изяснени с т.1 на ТР № 1/2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Неоснователността на искането за допускане на обжалване по него произтичаот отсъствие на въведената по него допълнителна селективна предпоставка. Видно от мотивите, въззивният съд е препратил към мотивите на първата инстанция, но е изложил и свои собствени мотиви по съществото на материално-правния спор. При обсъждане на твърденията за очевидна диспропорция между определения размер на обезщетенията и размерите на присъжданите от съдилищата при сходни казуси въззивният състав не е отрекъл, а е приел изрично, че и извънсъдебното уреждане на въпроса за дължимото обезщетение за неимуществени вреди също следва да се основава на принципа на справедливост, но същевременно е изтъкнал свободата на договаряне, съгласно чл.9 ЗЗД, в т.ч. възможността за сключване на спогодба, неограничаването на представителната власт на пълномощника и, че определените със споразуменията обезщетения не са изключително занижени спрямо присъжданите от съдилищата до степен да не могат да поправят вредите и е акцентирал и на релевираното от застрахователя възражение за съществен принос на пострадалия за настъпване на вредите.

Неоснователността на искането за допускане на обжалване по останалите въпроси произтича от отсъствието на общата и допълнителната селективна предпоставка. Въпросите не съответстват на изложените мотиви от въззивния съд, който не е отрекъл приложението по отношение на извънсъдебното споразумение, вкл. сключеното чрез пълномощник, на обективните критерии, изведени от практиката на касационния съд, по приложение на чл.52 ЗЗД. Това изключва възможността да бъдат подведени под общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно е необосновано от касаторите приложното поле на въведената по тях допълнителна селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Аргументите в изложението, с които е обоснована очевидната неправилност, съпоставени с мотивите към обжалваното решение, не позволяват да се направи извод за допуснати от въззивния съд тежки нарушения на закона - материален и процесуален и/или грубо нарушение на правилата на формалната логика, според възприетите в константната практика на ВКС критерии за основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване.

Мотивиран от това, съставът на I ТО: