Определение № 60451 от 03.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Профи Кредит България” ЕООД, представлявано от юрисконсулт И. П., срещу решение № 260023 от 25.08.2020г. по в.гр.д. № 119/2020г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4216 от 06.11.2019г. по гр.д. № 11937/2019г. на Пловдивския районен съд, с което в отношенията между касатора – ответник и ищеца Б. К. Д. е признато за установено, по исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и пр. 3 ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 Закона за потребителския кредит (ЗПК), че сключеният между страните договор за потребителски кредит № 3002408414 от 30.09.2015г. е недействителен поради липса на посочена обща дължима сума от потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент и поради липса на посочване в погасителния план на последователността на разпределение на вноските по кредита, както и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 4 273.95 лв. - получена без основание по недействителния договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 18.07.2019г.. Жалбоподателят поддържа, че атакуваното въззивно решение е недопустимо в частта му досежно осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като с въззивната жалба е обжалвал първоинстанционното решение само в частта за сумата над 2 812. 32 лв. до уважения размер от 4 273. 95лв., равняваща се на размера на възнаградителната лихва по договора за кредит. Твърди също, че атакуваният съдебен акт в частта по установителния иск е неправилен, поради необсъждане на приетите по делото доказателства, което процесуално нарушение е довело до погрешно приложение на императивните материалноправни разпоредби на ЗПК. Моли въззивното решение да бъде обезсилено като недопустимо или да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. Претендира сторените съдебно-деловодни разноски пред ВКС. В изложениетo на основанията за допускане на касационно обжалване, при позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касаторът поставя, с твърдение за обуславящ, въпроса за приложението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, в сила от 23.07.2014г., към възнаградителната лихва при договори за потребителски кредит, сключени през 2015г. и дали създадената преди влизане в сила на посочената разпоредба практика на ВКС, според която нищожни поради противоречие с добрите нрави, при необезпечените кредити, са клаузите за лихви, надвиващи трикратния размер на законната лихва, е актуална и приложима и след влизането в сила на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Жалбоподателят - ответник се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК- вероятна недопустимост на въззивното решение по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, доколкото предмет на въззивното производство е било първоинстанционното решение в частта му за сумата над 2 812. 32 лв. до уважения размер от 4 273.95лв., равняваща се на размера на възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит, а Пловдивски окръжен съд се е произнесъл по целия уважен размер на този иск. Релевира също основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност паради прилагане на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в нейния обратен противоположен смисъл, доколкото същата не изисква да се посочва в договора за кредит как е изчислен или формиран лихвения процент, а също и поради явна необоснованост поради краткостта на мотивите на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба - Б. К. Д., чрез адв. С. Паров, оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване, както и основателността на касационната жалба. Претендира направените разноски в касационното производство. Касационната жалба е подадена в преклузивния законен срок, от легитимирана страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение по потребителски спор по смисъла на чл. 113 ГПК, по обективно съединени искове, всеки един с цена над 5 000 лв., т.е. тя е допустима. По основанията за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: Настоящото исково производство е образувано по искова молба на Б. К. Д. срещу „Профи Кредит България” ЕООД, в която ищецът твърди, че сключеният между него и ответното дружество на 30.09.2015г. договор за потребителски кредит в размер на 4 000лв., със срок за връщане - 36 месеца, при договорени месечна погасителна вноска от 195.18лв. и месечна погасителна вноска за допълнителни услуги в размер на 100.44лв., т.е при обща месечна вноска от 295.62лв., е недействителен поради нарушаване императивните разпоредби на ЗПК (чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК) и поради накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД). Предявява, в случай че бъде уважен горепосочения установителен иск, и иск с правно оснонавие чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да му върне сумата 5 306.12лв., платена по недействителния договор, надхвърляща главницата по отпуснатия потребителски кредит в размер на 4 000 лв.. В обстоятелствената част на исковата молба, е изтъкнал, че в договора за потребителски кредит не са посочени условията за прилагане на лихвения процент, размера на възнаградителната лихва, каква част от месечната вноска представлява главница и каква – лихва, не е посочена годишната база за изчисление на възнаградителната лихва, не е ясно как е определена общата дължима сума по договора от 7 026.48лв. и не отговаря на изискванията на закона погасителният план, в който няма разбивка на сумите, които се погасяват с всяка една от месечните вноски, а и не е посочена последователността на разпределяне на вноските между различните неплатени дължими суми, както и не е посочен редът, в който те се погасяват. Отделно от това ищецът твърди, че месечната вноска по пакета от допълнителни услуги в размер на 100.44 лв. е недължима на основание чл. 10а, ал. 2 ЗПК, защото касае услуги, свързани с усвояване и управление на кредита, а законът забранява начисляването на такси и комисионни върху такива действия, поради което е налице противоречие с чл. 143, т. 19 ЗЗП. Навел е и противоречие на клаузата за възнаградителна лихва с добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на сключване на договора, по който годишният процент разходи (ГПР) е 49.9 %, а трикратният размер на законната лихва - 30 %. С отговора на исковата молба ответникът е възразил: че условията по прилагане на лихвения процент са посочени в т.4.1.1, раздел 6 от Общите условия, неразделна част от договора за потребителски кредит, които е представил; че в погасителния план е налице разбивка на месечната погасителна вноска; че пакетът допълнителни услуги не представлява действия по усвояване и управление на кредита, не е условие за сключване на договора за кредит, а включва други услуги, предлагани от банката, като приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, възможности за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства; че възнаграждението за тези допълнителни услуги, от които ищецът се е възползвал, не следва да се включва в ГПР. По делото пред първата истанция по почин на ищеца е назначено и прието заключение на СЧЕ, съгласно което размерът на отпуснатия потребителски кредит е 4 000 лв., размерът на договорената възнаградителна лихва – 3 026.48 лв., а на възнаграждението по пакета за допълнителни услуги – 3 615.84 лв., т.е. общата сума по процесния договор, за която ищецът се е задължил, е 10 642.32 лв.. Според експертното заключение сумата на разходите за допълнителни услуги не е включена в ГПР, възлизащ на 49.90%. За да потвърди първоинстанционното решение, с което е прогласена недействителността на договора за потребителски кредит едновременно на няколко отделни основания: противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК - непосочване на обща дължима сума по кредита и начина на формирането и; чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – непосочване в договора на условията за прилагане на лихвения процент и чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК - непосочване в погасителния план на последователността на разпределение на вноските по кредита, от фактическа страна въззивният съд е приел, че процесният договор съдържа фиксиран лихвен процент (възнаградителна лихва) от 41.17 % и ГПР от 49.9 %, като по него ищецът е платил общо сумата 8 273. 95 лв., при отпусната главница в размер на 4 000 лв.. От правна страна е счел, че за потребителя е останал неясен начинът на формиране на неговото задължение от главница и лихва, както и начина на погасяване на кредита. Посочил е, че кредиторът не може да начислява допълнителни такси и комисионни за управление на кредита, а ако начислява такива, те следва да бъдат точно конкретизирани. Намерил е, че не е посочено в договора как е формиран лихвеният процент, поради което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, следователно клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, вкл. и поради накърняване на добрите нрави. Доводът на ищеца за неизготвен погасителен план и определяне поредността на изплащане на задължението е счел за основателен, при което е установил нищожност на процесния договор на това основание поради противоречие с добрите нрави. По осъдителния иск с правно основания чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е приел, че платената от ищеца сума, надхвърляща размера на главницата по кредита е 4 273.95 лв. и същата като недължимо платена по недействителния договор за потребителски кредит следва да бъде върната от ответника на ищеца, съобразно нормата на чл. 23 ЗПК (когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита). При горепосочените предмет на делото и решаващите правни мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като той не е от значение за крайния изход на конкретния спор. Ответникът задава въпроса за приложението на чл. 19, ал. 4 ЗПК единствено в контекста на оплакването си, че възнаградителната лихва по конкретния договор не надвишава 50 %, т.е. петкратния размер на законната лихва към момента на сключване на договора, поради което счита, че клаузата за възнаградителна лихва не би могла да е нищожна поради противоречие със закона и добрите нрави. В този смисъл е самият чл. 19, ал. 5 ЗПК, според който клаузата за размер на ГПР над петкратния размер на законната лихва е нищожна. Решаващите правни съображения на въззивния съд, за да приеме целия процесен договор за потребителски кредит за недействителен не се ограничават единствено до договорения размер на възнаградителната лихва и съпоставянето му с нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Напротив изведени са основания за нищожност поради противоречието му с приложими императивни правни норми - чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК, индивидуализирани в мотивите на въззивното решение, посочени по-горе, които са достатъчни за прогласяване на целия процесен договор за недействителен. Освен това нищожността на клаузата за възнаградителната лихва е изведена от въззивния съд в контекста на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, а не на нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Отсъствието на общо основание за допускане на касационен контрол по поставения въпрос е достатъчно за недопускане на последния, без да е необходимо обсъждането на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК - вероятна недопустимост на въззивното решение заради произнасяне на въззивния съд извън предмета на подадената въззивна жалба от ответника. Наистина страната е обжалвала първоинстанционното решение в частта му по осъдителния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД само за разликата над 2 812. 32 лв. до уважения размер от 4 273. 95 лв.. Произнасянето на съда по този иск е интегрално – то касае общо всички дадени по изпълнението на недействителния договор за потребителски кредит суми, защото те са дадени по силата на едно и също изначално липсващо основание, вкл. сумите за погасяване на договорения лихвен процент. В частта по установителния иск за недействителност на договора, ответникът е обжалвал пред въззивната инстанция първоинстанционното решение изцяло, по всички наведени правни основания за недействителност. А недействителността на процесния договор засяга всички негови клаузи, а не само уговорката за възнаградителна лихва, поради което въззивният съд дължи произнасяне по всички основания за недействителност, засягащи неговата цялост, както досежно възнаградителната лихва, така и досежно цялото задължение по кредита, включващо главница, лихва и начин на погасяване. Поради това доводът на касатора за недопустимост на въззивното решение е неоснователен. Въззивното решение не е очевидно неправилно поради явна необоснованост, предполагаща грубо нарушение на правилата на формалната логика при изводите за осъществилите се факти и връзките между тези факти. Наведената „краткост“ на мотивите не е равнозначна на липса на мотиви, от която би могла да бъде изведена евентуално очевидната неправилност. Не е налице и релевираното прилагане на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК в нейния обратен противоположен смисъл. На основание гореизложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца, сумата 500 лв., съставляваща хонорар за един адвокат пред касационната инстанция, намален до минималния размер, посочен в чл. 9, ал. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, по направеното възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК от касатора в касационната му жалба. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,