Определение № 722 от 12.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3733/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на Б. З. Т., чрез адв.Г. М. и на Прокуратурата на Република България срещу решение № 568/19.04.2022 г. по в.гр.д.№ 3236/21г. по описа на Софийски апелативен съд, с което, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважен иска по чл. 2, ал.1 т.3 ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 10 000 лева, ведно със законната лихва от 09.07.2017г. и е отхвърлен за разликата над 10 000 лева до пълния предявен размер от 50 000 лева. Ищецът Т. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част с твърдения за неправилност и необоснованост. Ответникът Прокуратура на Р България обжалва решението в осъдителната част с оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост. Страните не са депозирали отговори на касационните жалби на насрещната страна. В изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и двете страни сочат за обуславящи изводите на въззивната инстанция правните въпроси за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и за дължимата от съда тяхна съвкупна преценка. Твърдят същите да са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава. В изложението на ищеца се поставя и въпроса за задължението на въззивния съд при мотивиране на акта си по съществото на спора да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като подложи последните на самостоятелна преценка и формира свои собствени решаващи правни изводи ( въпроси № № 2, 3 и 4), което се твърди да не е изпълнено в нарушение на задължителната и константна практика на ВКС. Ищецът е поставил и въпроса: „Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съдилищата при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди ?“, който твърди да е получил положителен отговор с обжалваното решение в противоречие с разрешенията, дадени в решение № 36/31.03.2022г. по гр.д.№ 2110/21г., ВКС, ІІІ ГО и № 115/22.07.2021г. по гр.д.№ 3069/2020г., ВКС, ІІІ ГО. В изложението на ответника се извежда като разрешен в противоречие с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, и с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си, доколкото се твърди, че в обжалваното решение липсват мотиви досежно причинно –следствената връзка между незаконното обвинение и вредите. Съдът намира за допустими касационните жалби, а исканията за допускане на касационно обжалване за неоснователни по следните съображения: За да уважи предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди до размер от 10 000 лева, въззивният съд е приел следното: Образуваното срещу ищцата наказателно производство по обвинение за престъпление по чл. 212, ал.4 вр. с ал.2 и ал.1, предл. 2-ро, вр. с чл. 26, ал.1 НК ( за това, че в периода м.06.2008г. - м.07.2008г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, като представител на възложителя и главен експерт в дирекция „Инженерна инфраструктура и екология“ към [община], чрез съставяне на документи с невярно съдържание – 3 бр. протоколи, образец 19, съзнателно е дала възможност друго лице да получи без правно основание парични средства в големи размери, собственост на републиканския бюджет) е продължило 3 години и половина ( началото на 2012г.- средата на 2015г.); за целия период ищцата е била с мярка за неотклонение „подписка“; на първа инстанция ищцата е осъдена, като й е наложено и наказание конфискация на имущество и е била лишена от правото да заема длъжността, която е заемала и да осъществява дейност, свързана с инвеститорски контрол за срок от 3 години; заявените за репарация обичайни неимуществени вреди (притеснение, неудобство, несигурност, чувство на унижение, смущение в социалното общуване, общо влошаване на здравословното състояние без болестни прояви) се установяват от разпитаните по делото свидетели; „специфичните“ вреди – заболявания, настъпили след 2011г. с хроничен характер, не са в пряка причинно – следствена връзка с наказателното производство, но стресът от него е фактор за тяхното отключване, съгласно заключенията на СМЕ и обсъдената от експертите медицинска документация. Посоченото е обосновало изводите на съда, че на репариране подлежат всички търпени от ищеца обичайни негативни преживявания, породени от наказателното производство, както и заболяванията на ищцата, за които то е отключващ фактор. Въззивният съд е приел за установени и е взел предвид следните конкретни обстоятелства, релевантни за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 от ЗЗД: от една страна, свързаните с наказателното преследване ( обвинението е за тежко, извършено по служба, престъпление; наказателното производство се е развило в разумен срок; спрямо ищцата е била взета най- леката мярка за неотклонение – „подписка“; обвинението не е било медийно отразено; ищцата не е била отстранена от работа ); а от друга, касаещите начина, по който наказателното производство е засегнало личната сфера на ищцата, за което е съобразена възрастта й, чистото съдебно минало, вида на търпените вреди, същественото засягане на качеството на живот на ищцата и факта, че обвинението има негативно отражение върху професионалната й сфера. Съпоставката на двете групи обстоятелства е предпоставила извода на въззивния съд, че справедливият размер на претендираното обезщетение, който е съобразен със социално – икономическите условия в страната към 2012-2015г. и обичайната практика на съда в подобни случаи, е 10 000 лева. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Поставените от касаторите въпроси са обуславящи, но с обжалваното решение не са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Съгласно задължителната практика на ВКС - ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, както и основаната на нея константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК (решение № 480 от 23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV г. о.; решение № 165 от 16.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 288/2015 г., III г. о.; решение № 270 от 16.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 284/2017 г., IV г. о.; решение № 388 от 2.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV г. о.;решение № 139/ 09.10.2020 по гр.д.№ 873/2020, ВКС, ІV г.о.; решение № 163/01.07.2016г. по гр.д.№ 411/2016, ВКС, ІV г.о и др.), понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителна и включваща оценъчен извод преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства. При исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива са: тежестта на повдигнатото обвинение; продължителността и начина на развитие на наказателното производство; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и други ограничения на правата и свободите на ищеца в рамките на наказателното производство; съдебното минало на ищеца; дали за времето на процесното наказателно преследване са били водени и други наказателни производства срещу него, а ако те са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен; както и всички конкретни обстоятелства за начина, по който процесното наказателно преследване се е отразило на ищеца и живота му. Обезщетението за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално, трябва да съответства на необходимостта за преодоляването на вредите в тяхната цялост и да е достатъчно по размер за репарирането им. Размерът му, освен с особеностите на конкретния случай, следва да е съобразен с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към периода на увреждането и при определянето му следва да се отчита, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния й субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, а тя не може да бъде източник на обогатяване за последния. Всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деликта, включително от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, подлежат на обезщетяване. Обичайните, типични неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психологията едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценката на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване; дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите, извън обичайните, т.е. "специфичните" такива като: конкретно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения ( напр. разрив в семейните отношения) или в обичайната му битова, обществена и професионална среда (напр. загуба на поминъка или на възможността за професионална реализация и др.) и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване. Нито едно от посочените от ищеца две решения на ВКС, ІІІ ГО ( по гр.д.№ 2110/2021г. и по гр.д.№ 3069/2020г.) не изключва икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането от факторите, имащи значение за преценката по чл. 52 ЗЗД. Твърдението за обратното е произволно. Въззивният съд се е съобразил с цитираните разрешения на съдебната практика, като е присъдил обезщетение за обичайните неимуществени вреди и за заболяванията на ищцата, които съгласно заключенията на СМЕ имат връзка с наказателното преследване, а определяйки размера на обезщетението е съобразил и оценил всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, които са критерии за справедливост. Несъгласието на страните с конкретния размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК. Задължителната (ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС ) и константна каузална практика на ВКС ( вж.решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него; решение № 108/ 25.06.2020 г. по гр.д.№ 1538/ 2019 г., ІV г.о. и цитираните в него; решение № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д.№ 2040/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № №149/03.07.12г. по гр.д.№1084/11г. на ВКС, ІІІ ГО; решение № 401/11.01.2012 г. по гр.д.N 327/ 2011 г., ІІІ ГО и цитираните в него и др.), изтъкват свързаното с непосредствената цел на въззивното производство - повторно разрешаване на материалноправния спор, задължение на въззивния съд да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, а в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. Обжалваното решение е съобразено с цитираните разрешения, тъй като въззивният съд е мотивирал решаващия си извод относно причинно – следствената връзка между незаконното обвинение и подлежащите на репарация вреди, както и този за конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди. Обсъдил е като относими към причинно –следствената връзка събраните по делото доказателства – свидетелските показния и заключенията на вещите лица, изложил е собствени решаващи мотиви за търпените от ищцата вреди и връзката им с наказателното преследване, и е обосновал извода си за приетия като справедлив глобален размер на обезщетението за неимуществени вреди, включително отговаряйки на конкретните доводи на страните по въззивните им жалби. Предвид изложеното, като приема да не са налице сочените от страните допълнителни селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС